Аферата „Зелда“

Трийсет и пет

Същата вечер Филип се прибра раздразнен и мълчалив. Това напомни на Изобел, която пържеше две пържоли, които беше открила, сиви и заледени на дъното на фризера, като добавка към замразения грах и печените картофи, че той все още носеше в себе си болестта, която го караше да се чувства зле в продължение на години, и че би било лекомислено от тяхна страна да забравят, че той може да се разболее отново по всяко време.

— Добре ли си? — попита тя.

Той хвърли поглед към нея от мястото си на кухненската маса. Изобел забеляза, че не беше сложил масата, дори не си донесе нож и вилица. Изчезването на госпожа М. доведе до това, че Изобел постепенно пое цялата й работа. Филип, който сега се приемаше като работещ човек, печелещ прехраната на семейството, не желаеше да върши домакинска работа вечер, прибирайки се вкъщи след работен ден.

— Какво искаш да кажеш с това дали съм добре?

— Стори ми се много мълчалив.

— Мисля.

Изобел не го попита за какво мисли. Знаеше, че мислите му сигурно имат нещо общо с бизнеса, сигурно беше нещо, свързано с плувни басейни. Въздържа се да го попита защо има нужда да мълчи — не от загриженост, а защото не се интересуваше от отговора. В дните преди разболяването на Филип тя проявяваше искрен интерес към работата му, бяха й интересни анекдотите, които й разказваше за деня си: хората, с които се беше срещнал, нещата, които те бяха казали. Когато той започна работа с Мъри, Изобел отначало реши, че хората, които поръчват и избират плувни басейни, са по-беден източник на материал за анекдоти, отколкото първите му работодатели. После осъзна, че тя бе тази, която се бе променила. Тя просто вече не се интересуваше от всекидневните преживявания на Филип. Беше придобила навика да се интересува само от здравето му. В продължение на десет години никога не го беше питала какво мисли, а само какво чувства. Сега, когато той не чувстваше нещо по-различно от нормалното, те нямаха тема за разговор, която да буди интерес и у двамата. Филип все така се гордееше с работата й, все още беше пристрастен защитник на книгите й, би обсъждал писането й с готовност; но Изобел нямаше какво да каже по въпроса, не беше писала от дни. Тъй като Трой отсъстваше, нямаше никакви развития, за които би могла да съобщи, а не можеше да каже нищо за болката, която преживяваше. Беше напълно неспособна да пише. Отговаряше уклончиво на въпросите на Филип как върви книгата, като казваше, че още е на етапа на мисленето.

С изключение на работата й, те нямаха друго, за което да говорят. Действително, Филип говореше за бизнеса с басейни, а Изобел кимаше и издаваше по някой насърчителен звук, но не беше убедителна. Беше се отказала да се преструва, че намира темата за интересна. Не я интересуваше нищо друго, освен завръщането на Трой.

— Днес се случи нещо странно — отбеляза Филип. — Някакви типове се появиха в къщата, къщата на Мъри, и настояваха да видят Мъри. Знаеха и моето име.

Изобел обърна пържолата, която изцвъртя влажно, и сложи граха да ври.

— Мъри побърза да ги изведе навън. Останах с твърдото впечатление, че не иска да се срещам с тях.

Изобел бръкна в печката и извади печените картофи, разряза ги върху чиниите и ги намаза с масло.

— Мисля, че бяха от някаква фирма за събиране на дългове.

— Така ли? — каза тя без особен интерес.

Грахът завря. Изобел вдигна пържолите от тигана, сложи ги в чиниите, изцеди граха и го сипа отстрани в чиниите. На път към масата взе ножове и вилици и сложи всичко отгоре, разбъркано и без следа от старание.

— Служба за събиране на дългове — каза Филип. — Имам предвид, дойдоха официално. Като съдебни изпълнители.

— Мъри — задлъжнял? — попита тя, застанала внезапно нащрек.

— Не става дума за компанията, така че с нас всичко е наред — каза Филип. — Ако там имаше нещо нередно, при ревизията щеше да се разбере. С инвестицията всичко е наред. Но никой не изпраща двама души в чисто нов служебен „Форд“ да приберат някого заради дреболия като глоба за неправилно паркиране.

— Какво искаш да кажеш с това „да го приберат“? — попита тя. — Нали не са го арестували?

— Не, това, което искам да кажа, е че той ги изведе навън и уреждаха каквито там дела имаха на прага. Като начало, това е странно. Обикновено правим всичко заедно. Другото е, че когато го попитах какво са искали, той каза, че им дали документи на друга фирма, че нещо се било объркало. Но им бяха дали неговото име, а също и моето.

— Мисля, че може би те се обадиха и тук — каза Изобел. — Някой позвъни, някакъв мъж, питаше за компанията за басейни, знаеха твоето име и това на Мъри, но не и адреса на Мъри.

— И ти просто им го даде? — запита той, сякаш тя бе направила нещо нередно.

— Защо не? — попита тя раздразнено. — Защо не, за Бога? Откъде да знам, че не са искали да поръчат плувен басейн? Има нещо по-важно — как така имат нашия телефонен номер, а не този на Мъри?

— Не, въпросът не е в това — каза Филип, като сряза жилавата пържола и я задъвка, без да се оплаква. — Въпросът е какво искат и колко? Няма да позволя да тегли пари от нашата фирма, за да изплаща стари дългове — той й кимна. — Сега виждаш защо исках пълноправно партньорство. Сега мога да тропна с крак. Чува ми се думата.

Изобел започна да звъни в офиса на Трой на всеки няколко минути от девет нататък, макар да знаеше, че секретарката започваше работа едва в десет. В десет и десет момичето вдигна телефона.

— Не сме го виждали още, госпожо Латимър — каза тя. — Изпрати ми указания по имейла.

— Казахте ли му, че искам да говоря с него?

— Той знае.

— Изпрати ли някакви указания за мен?

— Не.

Изобел поседя мълчаливо няколко минути, после я заля вълна от безнадеждност и униние.

— О, какво ще правя? — проплака тя.

Момичето дочу отчаянието в гласа й и реагира със смутено мълчание.

— Не можете да направите кой знае какво — каза то тихо. — Казах, че ще ви се обадя веднага щом пристигне.

— Ще го направите ли? — настоя Изобел.

— Казах, че ще го направя.

Момичето прекъсна връзката. Изобел осъзна, че се беше изложила неприкрито. Скоро в тесния кръг на литературен Лондон щеше да се разчуе, че Изобел Латимър е безнадеждно влюбена в своя агент-хомосексуалист; връзка, пикантно, скандално обречена още от самото начало. Хора, които се бяха дразнили от високоморалния тон на книгите на Изобел и от успеха й в предишните години, щяха да се наслаждават на клюката. Щяха да плъзнат предположения за провала на брака й, щеше да започне ожесточено ровене в личния й живот, замаскирано като съчувствено обсъждане. Съперници и познати щяха да намират причини да й телефонират и да я питат как е, с тон на престорено съчувствие. Изобел трябваше да бъде готова да посрещне вълна от съпричастност.

На обяд Изобел отиде по мрачния, неприветлив коридор до пристройката с басейна. Водата от античния фонтан на Филип се стичаше на струйки в джакузито, над което се вдигаше лека пара. Самият басейн беше наситеносин, съвършено, кристално бистър. Изобел, все още с пола, изхлузи ниските си обувки, смъкна чорапогащника си и седна на ръба на дълбокия край, за да потопи крака във водата. Усещаше приятната й хладина по босите си крака, а от мястото, където беше седнала, басейнът изглеждаше дълъг и подканващ. Помисли си колко лесно би било да се плъзне в него, все още с дрехите, и да се остави да се удави. Беше лоша плувкиня, полата, блузата и жилетката скоро щяха да подгизнат и натежат и тя щеше да потъне. Който и да я намереше, щеше да предположи, че е паднала. Финансите на къщата щяха да се сринат, Филип щеше да изгуби дома си и новия си басейн. Никога нямаше да разбере какво е станало с дяловете и акциите, които някога бяха притежавали, но все пак щеше да има компанията за строителство на басейни, все още щеше да има приятелството си с Мъри. Налице щеше да е цялата сума от застраховката й „Живот“, с която да се издържа. И никога нямаше да узнае за Зелда Виър, за Трой, за огромната измама, за непростимото прелюбодеяние, за огромната болка, която Изобел изпитваше сега.

— Не го прави — изрече бодро един висок глас.

Изобел рязко се завъртя, почти изгубила равновесие, и се вкопчи в алуминиевите стъпала на басейна, за да се закрепи.

Беше Мъри, ведро усмихнат, преливащ от увереност, както винаги.

— Изглеждаш така, сякаш се каниш да се гмурнеш вътре и да се удавиш.

— Наслаждавах се на спокойствието — каза Изобел остро. Запита се дали той щеше да забележи бледността и умората в изражението й.

— Би трябвало да имаш достатъчно спокойствие — каза той. — Вече не излизаш много, нали? Какво стана с пътуванията до Лондон? Мислех, че ще бъдат редовни?

Изобел се опита да прикрие болката в изражението си и каза:

— Изнасях поредица от лекции, за да заместя колега. Тя се върна по-рано.

— Мислех, че е в отпуск по майчинство? Как така се е върнала по-рано?

Изобел погледна невинното, въпросително изражение на Мъри. Не й се занимаваше да измисля по-убедителна лъжа. Погледна го почти сякаш се готвеше да го помоли да я съжали, да й позволи да се измъкне от този словесен дуел.

— За какво ти е да знаеш? — попита тя простичко. — Какво значение има това сега?

— Просто помня разни неща — каза Мъри. — Имам силна памет за подробности.

Изобел кимна и понечи да се изправи на крака. Мъри посегна зад нея и вдигна обувките й, сякаш за да й ги подаде. С внезапно, инстинктивно движение Изобел посегна да ги грабне. За миг той държеше носовете, а тя — токовете, и погледите им се сключиха. Той ги държеше здраво; Изобел ги дърпаше неуспешно, но той не пускаше. Дърпаха мълчаливо няколко мига, а после тя задъхано попита:

— Кои бяха мъжете, които са идвали в дома ти?

— Събирачи на дългове — отвърна той със същия лаконичен, решителен тон като нейния. — Заради един предишен бизнес. Фалира. Още дължа доста по него.

— Ние не знаехме за това — каза тя обвинително. — Нали?

— Не, не мисля, че сте знаели.

— Колко ще трябва да им платиш?

— Готови са на споразумение — каза той. В гласа му се долавяше ленива увереност, но той пускаше носовете на обувките й. — Винаги се стига до някакво споразумение.

— Откъде ще вземеш парите? — настоя тя. — От фирмата ли?

— Не мога да вземам пари от компанията без съгласието на Филип, знаеш това. Ще намеря някакви отнякъде. Откъде взема човек пари? Ти откъде вземаш вашите?

Промяната в посоката на нападението беше толкова внезапна, че Изобел разхлаби хватката си върху обувките и той моментално ги дръпна от нея и ги задържа надалече, настрани, с изпъната ръка. Щеше да й се наложи да се пресегне през него, плътно до тялото му, за да ги улови. Тя се поколеба.

— Откъде вземаш парите си? — подразни я той.

— От хонорарите си — каза тя. — Имахме и инвалидната пенсия на Филип, и известни спестявания.

Той й се усмихна, сякаш знаеше също така добре, както и тя, че парите бяха свършили.

— Невероятни хонорари за един философски роман — отбеляза той.

— Не знаех, че имаш понятие от книгоиздаване — каза Изобел остро.

Мъри й отправи лека, лукава усмивка.

— Мога да броя. Разбирам от събиране и изваждане.

Остави внимателно обувките й на пода, една до друга, и й подаде ръка. Сякаш изпълняваха някакъв странен, тържествен танц, Изобел сложи мократа си, студена ръка в неговата и го остави да държи ръката й, докато нахлузваше обувките си. След като вече бяха на краката й и тя беше с половин инч по-високо, осъзна, че очите й са на едно ниво с устата му. Той се усмихваше. Обърна се и си тръгна тихо от пристройката с басейна, без нито дума повече. Изобел го гледаше как си отива, и откри, че се тресе от гняв.

Едва след час се успокои, и тогава откри, че е изминал цял час, без да мисли за Трой. Беше избягала от скръбта за цял час. За момент почти изпита благодарност към Мъри и й се прииска той да се върне и да я подразни отново.

Минаха три дни, а Трой не се върна в офиса си.

— Положението става нелепо — ядосано каза Изобел на момичето. — Ще обмисля възможността да се преместя при друг агент. Трябва да го видя.

— Може би е добре да му напишете имейл — каза момичето. — Той управлява делата си по имейла, сигурна съм, че ви представя идеално.

— Трябва да го видя! — възкликна Изобел.

— Вие сте единствената от клиентите му, която явно има някакви възражения — каза момичето доста рязко. — Изглежда, че това устройва всички останали.

Изобел се поколеба за момент.

— Чакам изплащане на хонорар — каза тя.

— Не мисля, че е така, госпожо Латимър — каза момичето внимателно. Страхуваше се да не предизвика истеричен изблик. — Всички аванси са въведени в компютъра, аз ги проверявам и ги изплащам. Правя го, откакто той замина. Погрижих се да получавате плащанията си навреме. Не ви дължим нищо, докато не продадете следващия си роман.

Изобел не каза нищо. Не можеше да претендира за право над хонорарите на Зелда Виър.

— Той каза ли кога се връща? — попита тя.

— Не — каза момичето. — Стори ми се много доволен. Каза, че си прекарва добре.

— Казва ли къде е?

— Не.

— Не можете ли да откриете къде се намира, не можете ли да проследите имейл адреса, за да видите откъде идва имейлът?

Момичето се обиди.

— Ами като начало, това не е възможно да се направи с имейл — каза тя. — И, второ, не бих го направила. Мисля, че той има право да отиде на почивка, където пожелае. И ако иска да се прибере с малко закъснение, може да го направи.

Изобел отдалечи телефона от ухото си, така че самодоволното гласче изтъня и се превърна в безсмислено птиче писукане. Затвори телефона, докато момичето още говореше.

Изобел се събуди през нощта и написа на Трой имейл, който продължаваше двайсет страници. Не го изпрати. На сутринта слезе и го препречете с нарастващ ужас. Това беше бълнуване на дълбоко разстроена жена. Ако някой друг й го беше показал, тя щеше да каже, че това е тирада на луда жена. Беше пълен с обвинения в кражба на самоличност, описания на преобразявания, пробуждане и преследване на призраци, обвинения в сексуална пристрастеност, в обсебване.

— Това е лудост — каза Изобел, като гледаше екрана. — Ако продължавам така, ще обезумея.

Госпожа М. си намери друга работа на пълен работен ден, както беше заплашила, и вече не идваше дори за дванайсет часа седмично. Изобел влезе в кухнята и откри, че съдовете от снощната вечеря бяха още на масата. Мъри очевидно беше дошъл да закуси с Филип след плуването: сред боклуците на масата имаше две чаши от кафе и две купички от зърнена закуска. Остатъците от овесената каша на Мъри вече ставаха твърди като камък в тенджерата в мивката.

Изобел включи чайника да направи чай и се залови да разтребва кухнята. Включи телевизора, за да заглуши тирадата към Трой, която още звучеше в главата й. Знаеше, че ще чува собствения си глас: просещ, умоляващ, заплашващ, през цялата останала част от дългия ден.

Внезапно вдигна рязко глава и се втренчи в екрана. В съзнанието й беше проникнало познато име: посегна с потънала в сапунена пяна ръка и усили звука.

Край морето седеше руса жена, на фона на залеза, до нея имаше масичка с две изящно подредени книги и ваза с орхидея. Носеше костюм с прекрасна кройка, а косата й приличаше на разкошен шлем от усукани златни нишки. Лицето й беше старателно гримирано, очите й — блестящо сини, устата й — в познатия нюанс на вишневочервено. Името „Зелда Виър“ се появи в долния край на екрана точно когато Изобел прошепна: „Зелда“.

Беше интервю със Зелда Виър: тя издаваше втори роман, който отново беше продаден за исторически суми. Интервюиращият подчертаваше, че романистката имала „таланта на цар Мидас да превръща в злато всичко, което докосне“. Зелда каза същото, което казваше винаги: гордеела се, че е разказвачка на истории, че разказва историите, които хората искат да четат. Че важното било да дадеш на хората онова, за което мечтаят.

— А самата вие водите живот-мечта — намекна интервюиращият. — Първата ви книга беше история за мълниеносно издигане от нещастието и бедността до богатството, такава е историята на вашия живот, нали?

Изобел откри, че несъзнателно, докато гледаше, подражаваше на жестовете, които Зелда правеше на екрана. Бавното кимане надолу, което показваше емоционална уязвимост по отношение на миналото, после повдигането на брадичката и лекото отмятане на главата, показващо куража и решимостта й да остави всичко зад гърба си.

— О, да — изрече Зелда с прекрасния си гърлен глас. — Знам какво е да си беден и да се бориш за оцеляване. Знам какво е сам да направиш състояние, да изградиш сам късмета си. Знам какво е да бъдеш безмилостен и знам какво е да си изпълнен с разкаяние.

— А тази наскоро излязла книга се основава върху собствения ви опит.

Очите на Зелда бяха обвити в загадъчни сенки.

— Преживях много сериозна злополука — каза тя. — Автомобилна катастрофа. Наложи се да претърпя многобройни операции. Все още се възстановявам.

Изобел ахна, когато значението на тези думи проникна в ума й.

— Пластични операции ли? — попита интервюиращият.

— Бях цялата в рани — прошепна Зелда. — Но през тъмните нощи, изпълнени с болка, имах необикновено преживяване. Срещнах духовен водач, мъж, който дойде при мен и ме преведе през болката, през страха и през агонията до другата страна — до блаженството.

— Значи духовен водач? — поиска да се увери интервюиращият.

— Ангел — заяви Зелда. — Заклех се, че ако оцелея след това преживяване, ще основа следващия си роман върху мъдростта, на която той ме научи, и върху невероятно дълбоката наслада, която ми показа. За да може това да бъде от полза за всички. Нарекох новия си роман „Целувката на ангела“ и той излиза заедно с книга с напътствия как да постигнете душевен покой и как да изживеете дълбока сексуална радост от намирането на собствения си ангел, ангелът, който е вътре в самите вас.

Интервюиращият се обърна отново към камерата:

— Благодаря на Зелда Виър, от нейното убежище в Южна Франция. А сега се връщаме в студиото.

Изобел почувства как коленете й се подгъват. Залитна напред и се вкопчи в работния плот, заливаше я вълна от гадене.

— Боже мой, Боже мой — шепнеше тя отново и отново.

Беше твърде много, за да го асимилира. Увереното преобразяване на Трой, съвършеното постигане на външността на Зелда, майсторското справяне с интервюто, преработката, която вече беше извършил по книгата, и блестящата идея да издаде книга с духовни напътствия, свързана с романа, който щеше да му спечели цяло състояние, щеше да удвои хонорарите му, да утрои успеха му.

Но не кражбата на романа, не дори кражбата на самата Зелда беше това, което накара Изобел да повърне във водата за изплакване на съдовете. А ужасната увереност, че Трой беше прекарал този месец, преобразявайки се в Зелда завинаги. Изобел не беше пропуснала споменаването на продължителни операции и в същия момент беше разбрала, че това не беше измислена биографична подробност, целяща само да представи историята на Франсин, героинята на романа. Изобел изпита ужасна убеденост, че Трой наистина се беше подложил на операция, беше изрязал от себе си Трой, беше създал Зелда от собствената си кожа.

Изобел откри, че е вкопчила пръсти в тялото си, с ръце, обгърнали гърдите й, и стене при мисълта как той осакатява собственото си прелъстително тяло, за да се преобрази в жена. Изстена при мисълта, че гърдите на Зелда под онзи костюм, който му стоеше така добре, вече не са сутиен с подплънки, закрепен за твърдия гръден кош на Трой, че той беше отровил организма си с хормони, за да може да ги накара да „изникнат“ от стройното му, мускулесто тяло като някакви странни, неестествени подутини. Беше позволил на някакъв хирург да среже възхитителния му пенис, да го преобрази, да го обърне наопаки, да го зашие обратно в собственото му тяло като някаква ужасна, фалшива вагина, която той можеше да използва за ужасна, фалшива сексуална наслада. Беше убил собствената си мъжка същност, за да се превърне в Зелда. Беше убил прекрасния млад любовник на Изобел, за да се превърне в мнимата жена, която бяха създали заедно.

Изобел почувства как в гърлото й се надига бълвоч, наведе се над умивалника и повърна отново, а тялото й продължи да се разтърсва от напъни, но вече не беше останало нищо за изхвърляне.

— Боже, Боже мой — шепнеше тя отново и отново.

Отиде със залитане до кухненската маса и рухна в един стол. Положи лице върху твърдото дърво и вдиша успокояващия домашен мирис на овесената каша на Мъри, сякаш само тази проста миризма на домашна нормалност можеше да опази здравия й разум.

Остана да седи безмълвно с часове, без да си дава сметка за нищо, освен за ужаса и объркването си. Когато най-накрая вдигна глава, на бузата й имаше отпечатък от зърнестото дърво на масата, като нови бръчки, като татуировка на самата скръб.

Беше два и половина следобед, сутринта беше отминала, докато Изобел беше таила ужаса в себе си, осъзнала стореното от Трой в цялата му чудовищност.

Изправи се на крака и отиде с несигурна походка в кабинета си. Втората чернова на романа на Зелда Виър беше скрита в един файл върху осветения екран пред нея. Изобел кликна студено върху файла, и го изтри, без да препрочете дори една дума. Романът й, романът на Зелда, беше откраднат от нея и продаден, вече го нямаше. Вече не беше нужно да мисли за втората чернова. Трой също си беше отишъл, помисли си тя. Можеше и да продължи да движи делата на другите си клиенти от разстояние, или пък можеше просто да обяви оттеглянето си. За нея не можеше да има нищо, освен мълчание. Той сигурно съзнаваше, че тя ще види това интервю, или ако не това, то други. Сигурно щеше да даде поредица от интервюта, сигурно знаеше, че е неизбежно Изобел рано или късно да види някое, а догодина тя щеше да види книга на Зелда Виър, издадена със заглавие, което не беше избрала, и с текста, който не беше написала. Той сигурно е разбирал, в прекрасната си къща във Франция, че тя ще разбере за предателството му, за кражбата на творбата й, на Зелда, на нейното щастие.

Изобел знаеше, че Трой е подсигурен в образа на Зелда. Беше му дала достатъчно материал, по който да работи, когато предаде онази груба първа чернова. В роман на Зелда Виър всичко опираше до сюжета, нямаше нищо друго. Достатъчно проста работа беше да добавиш диалога, да придадеш пикантност на героите, щом солидната основа на историята беше положена. Трой сигурно го беше направил добре.

Ако планът предвиждаше някога да има трета книга от Зелда Виър, той можеше и да срещне известни трудности, но съвсем лесно можеше да наеме писатели-фантоми. Щом името на Зелда Виър се сдобиеше с почитатели, следващите книги вероятно щяха да продължат да се продават. Дори ако продажбите намалееха, той пак щеше да е спечелил достатъчно пари, за да води такъв живот, какъвто пожелае.

Парите. Изобел притисна студените си ръце към туптящите мускули на врата си и осъзна, че беше изгубила алтернативния си живот като красива и бляскава жена с млад и красив любовник, беше изгубила псевдонима си, донесъл й огромен успех, и освен това беше изгубила всичките си пари. Трой беше единственият титуляр по швейцарската банкова сметка, Изобел дори не знаеше номера на сметката. Можеше да докаже, че веднъж Зелда Виър е изплатила огромна сума на Изобел Латимър, но нямаше доказателство, че останалите пари също са нейни. Ако искаше да съсипе всички, тогава можеше да разкрие измамата, да покаже, че агентът Трой и Зелда Виър са една и съща чудата личност. Но тогава всички щяха да узнаят, че тя също е била Зелда, щяха да узнаят, че тя и Трой бяха заминали заедно, щяха да си извадят съвсем правилното заключение, че двамата са се впускали в разюздани перверзни, че са се любили в буйна наслада, но че Трой е намерил куража да продължи, когато Изобел беше спряла.