Аферата „Зелда“

Трийсет и едно

Изобел позвъни на Трой от гара „Ватерло“. Трябваше почти да крещи, за да надвика шума от съобщенията по високоговорителя на гарата.

— Трябваше да дойда — каза тя. — Съжалявам. Просто трябваше да те видя.

Дори в шумната гарова зала го чу как остро си поема дъх.

— Трябва да ме видиш?

Тя осъзна силата на онова, което беше изрекла.

— Да — каза безпомощно. — Трябва.

— О, добре, ела — каза той, съвземайки се. — Идвай направо тук. Мога да си освободя остатъка от деня.

Изобел се нареди на опашката за таксита, мислейки си как само преди няколко седмици щеше да е замаяна от възторг пред перспективата да прекара деня, а също и нощта, с Трой. Сега не чувстваше нищо освен безпокойство при мисълта за онова, което щяха да си кажат и как щеше да се държи той, и ужас, че можеше да се опита да я подмами да се върне към еротичния делириум от дните на турнето, да я изкуши отново да бъде Зелда.

Плати на таксито пред къщата на Трой и натисна звънеца за офиса. Интеркомът съобщи за нея с бръмчене и Изобел се усмихна плахо на красивото момиче на рецепцията.

— Каза да влизате направо — съобщи момичето с безлична недружелюбност. Изобел мина покрай рецепцията и влезе в офиса на Трой.

Трой седеше зад бюрото си и говореше по телефона: усмихна й се широко и й махна към един стол, докато приключи разговора. Ведро изрече в слушалката: „Да. Абсолютно. Обичам те“, а после затвори. Изобел се запита с кого ли беше говорил така сърдечно, а той скочи от стола, взе двете й ръце в своите и я целуна по едната буза, а после по другата.

— Изглеждаш фантастично — каза. — От теб лъха на селска чистота и свежест.

Изобел се отдръпна леко от бодрата неискреност на докосването му.

— Говориш така, като че ли съм някакъв перилен препарат.

— С пролетна свежест — каза той. — Готова за почивка.

Изобел отново се отпусна в ниското кресло.

— Кафе? — попита Трой.

— Може ли да се качим в апартамента ти? — попита тя, хвърляйки поглед на отворената врата към рецепцията.

— Добра идея — каза той бодро, излезе пръв от офиса в малкото антре и тръгна по стълбите към апартамента си горе.

Изобел почти се беше надявала и почти бе очаквала с ужас, че той ще я вземе в прегръдките си в мига, щом вратата се затвори зад тях, но той просто я заведе в кухнята и сипа кафе във филтъра на кафемашината.

— Имам от едно ново кафе — отбеляза той. — „Мусонен Малабар“. Оставяли зърната на масите за сушене…

— Знам — каза Изобел грубо. — Знам всичко за него.

— О! — той мълчаливо извади френските си чаши за кафе.

— Може ли да отида да погледна нещата й? — попита Изобел.

Той вдигна поглед, изненадан.

— Разбира се, че можеш.

Изобел тръгна надолу по късия коридор към стаята да гости. Отвори вратата. Веднага усети възбуждащото ухание на Зелда: скъпо, дискретно, омайващо. То извика спомена за няколкото нощи, в които Изобел беше Зелда или беше в компанията на Зелда, когато това ухание витаеше по гладката кожа на Трой.

Завесите бяха дръпнати, стаята тънеше в загадъчна, изпъстрена със сенки дневна светлина. Изобел отвори чекмеджетата на тоалетката и там, в най-горното, беше колекцията на Зелда от козметика, малките четки и пръчици, подредени спретнато една до друга. В следващото чекмедже беше бельото й — синият комплект с бродерия, какъвто имаше и Трой, а също и комплект в съвсем бледожълто, и един в кремаво. Трой ги беше увил в леко ароматизирана тънка опаковъчна хартия, приличаха на коледни подаръци, скрити в очакване на празника. Следващото чекмедже съдържаше неотворени кутии със скъпи, неизползвани чорапи и чорапогащници.

Изобел затвори чекмеджетата и отиде до гардероба. Не можеше да види красивите дрехи, те бяха обвити в калъфите си и четливо надписани със спретнатия почерк на Трой: жълт дневен костюм, розов дневен костюм, синя рокля четирийсети размер, а после роклята, която той бе носил: синя рокля петдесети размер. Под закачалките с дрехи бяха обувките на Зелда — някои на червени кадифени калъпи, а други — спретнато напълнени с тънка хартия, за да се запази идеалната им форма. Големите, които Трой беше използвал, бяха подредени красиво като другите.

Изобел разглеждаше обувките на Зелда, сякаш бяха омагьосани по някакъв начин. Ако ги обуеше, щеше да се превърне в друга жена, да живее друг живот, да има различно бъдеще. Помисли си за червените обувки за танци в приказката, които момичето се изкушило да обуе, и как те я принудили да танцува и танцува до безкрайност, излизайки от живота си, отдалечавайки се от хората, които я обичаха, далече от селото, където й било мястото — до смъртта си, когато умряла от твърде много танцуване с красиви обувки.

Изобел затвори вратата на гардероба и се облегна на нея, сякаш я задържаше затворена, за да попречи на някой, който напираше да излезе. За миг се видя в представите си в един от прекрасните костюми на Зелда, може би жълтият. Видя се как слиза по стълбище, а отдолу някой мъж вдига възхитен поглед към дългите й крака в копринените чорапи, към полюшващите се бедра — полюшването, което беше запазена марка на Зелда, — докато тя слиза с плъзгаща се походка. Стълбището, което си представяше, бе твърде малко за подобно слизане като филмова звезда, и после тя осъзна, че колкото и неуместно да беше, си представя стълбището в къщата на Мъри, а мъжът, вдигнал поглед към нея, беше…

Трой стоеше на прага, с чашите и чинийките за кафе в ръце, и я гледаше как придържа затворена вратата на гардероба.

— Искаш ли да пробваш нещо? — предложи той.

Изобел поклати глава и се отдръпна от гардероба.

— Не знам какво да правя с дрехите — каза тя. — Предполагам, че ще трябва да направим второ турне за втората книга?

Той кимна.

— Да. Ако искаш. Не си длъжна. Рекламата на втора книга изисква по-малко усилия. Може би няма да възразят, ако откажеш да го направиш.

— Ще трябва да помисля. Ще бъде догодина, нали?

Той кимна.

— В началото на другото лято. Навреме, за да хванем „отпускарските четива“.

Изобел отпи от кафето си, съзнателно устоявайки на изкушението да седне на столчето пред тоалетката и да отвори чекмеджето с гримовете.

— Зависи — каза тя уклончиво.

— От какво?

— От това как е Филип, как върви новият му бизнес, как върви другото ми писане. Не трябва да го занемарявам, а откривам, че ми е много трудно да пиша и в двата стила.

— Искаш да се върнеш към живота, който имаше преди Зелда — отбеляза той.

Тя го стрелна с бърз, гузен поглед.

— Да, предполагам, че е така. Да, искам.

Трой ни най-малко не се смути.

— Е, това беше планът. Ти се представяше за Зелда, за да можеш да водиш живота си като Изобел Латимър в по-голям комфорт и с малко повече финансова сигурност. Постигна каквото искаше. Намираш се там, където искаше да бъдеш.

— Но изживяването по пътя…

Той чакаше.

— … беше много изненадващо — довърши Изобел неубедително.

Той се усмихна.

— И за мен.

Настана кратко мълчание.

— Не се ли изкушаваш? — попита той. — Когато си тук, с вещите й? — отвори вратата на гардероба, извади напосоки една закачалка и смъкна калъфа. Беше съблазнителната тъмносиня коктейлна рокля. Тъмносинята мънистена украса проблесна на мъждивата светлина, подплатата на полата прошумоля тихо. Трой я метна на двойното легло и тя се разстла с прелъстителен шепот. Изобел я гледаше със сериозна тържественост, сякаш това не беше рокля, а врата към напълно различен живот.

— Разбира се, че се изкушавам — каза тя бавно. — Но не знам къде ще ме отведе изкушението.

— Точно това означава изкушението за мен — каза той. — Да не знам къде ще ме отведе. Не конкретното нещо само по себе си, макар че това винаги е приятно. Но работата не е в обличането на роклята или в това да те гледам как я обличаш. Не е в това да бъда Зелда, нито ти да се представяш за нея. Интересно ми е къде ще ме отведе тази история след това.

Изобел направи лека, неволна крачка назад и почувства как плотът на тоалетната масичка се притиска към задната част на бедрата й, спирайки отстъплението й.

— Не искам да отивам никъде след това — каза тя. — Трябва да спра там, където съм.

Трой се усмихна печално.

— А, с такова впечатление останах и аз през последните няколко седмици.

Той вдигна закачалката и тръсна леко роклята, сякаш за да издуха прахта на отхвърлянето, на разочарованието. Нахлузи калъфа отгоре и затвори ципа. Върна го в гардероба и затвори вратата. Лекото тупване прозвуча много категорично.

В мълчаливо съгласие двамата излязоха от стаята заедно и отидоха в дневната на Трой. На масата стояха две празни бутилки от шампанско „Рьодерер“ и две чаши, едната — със следа от алено червило по ръба.

— Съжалявам за безпорядъка — каза Трой, като вдигна чашите и пусна бутилката в кошчето за боклук.

— Какво ще правиш? — попита Изобел, минавайки веднага към основната причина за безпокойството си.

— В какъв смисъл?

— Какво ще правиш без нея?

Трой се поколеба.

— Ще продължа по същия начин, както преди нея, предполагам — каза той. — Тя ще ми липсва. Ще ми липсва да познавам и теб по този начин. Ще ми липсва и времето, което прекарахме заедно, беше изключително.

Изобел кимна.

— Но съм доста доволен — каза Трой. — Предполагам, че ще постъпя като теб. Ще скътам цялото преживяване в някаква част от въображението си и ще продължа с живота си. От време на време може да се връщам към него, за да го погледна, да си спомням какво е било, а после ще го скривам отново. Не очаквам да намеря друга, нова Зелда.

— Не — каза Изобел бързо. — Не би могъл да го възпроизведеш, нали? Не би могъл да го направиш отново.

Изражението на Трой беше неразгадаемо.

— Беше нещо уникално.

— И не би опитал — настоя Изобел, — нали не би съживил Зелда без мен? Тя беше нещо, което споделяхме изцяло, ще трябва да бъдем заедно, ако тя се появи. Нали няма сам да се представяш за нея?

Трой се поколеба.

— Не виждам защо не, ако реша да го направя — каза той предпазливо. — Не е като да имаш запазени права над нея, Изобел.

— Не претендирам за собственост! — извика Изобел. — Просто не мога да понеса мисълта ти да се представяш за нея, без аз да съм тук. Ужасявам се от тази възможност, мисля непрекъснато за нея и е наистина ужасяващо!

Несъзнателно посочи към мръсните чаши. Трой не отмести поглед от лицето й.

— Защо? — попита той рязко.

— Представям си те в ужасни клубове, с ужасни мъже, женствени типове, как им казваха, хора, които се обличат в дрехи, типични за другия пол, и пълно объркване кой какъв е. И ми се струва толкова ужасно…

— Ужасно какво?

— Ужасно вулгарно — прошепна тя, с очи, приковани върху спокойното му лице.

Той се усмихна, но в усмивката му нямаше топлота.

— Не мислиш ли, че си склонна да съдиш малко прибързано? — попита. — Това, което се струва вулгарно на теб, може да е съвсем приемливо за мен. Мисля, че трябва да съм свободен да живея собствения си живот — отбеляза Трой с нотка на твърдост в спокойния си глас. — Както ти живееш твоя. Ти направи своите избори, а аз ще направя моите. Не искаш да бъдеш с мен и да вкусиш някои преживявания — няма проблем, това си е твоят избор. Но по същия начин твоето решение да не участваш едва ли може да попречи на моя избор. Ти можеш да решиш да се изолираш, да се оттеглиш, но не можеш да изолираш и мен.

Изобел изглеждаше напълно изумена от деловия му тон.

— Защо говорим по този начин? — прошепна тя. — Просто наистина искам вече да не бъдеш Зелда. Няма ли да ми обещаеш, че няма да се представяш за нея никога повече?

— За да ме предпазиш? — попита Трой.

Тя кимна.

— За да предпазиш нея?

Тя кимна отново и каза:

— Просто искам всичко това да спре. Започнахме го заедно и стигнахме по-далече, отколкото възнамерявахме. Наистина бях част от това. Когато поглеждам назад сега, знам, че стана, защото бях толкова отчаяно нещастна с Филип. Но сега Филип е толкова по-добре… — тя млъкна рязко, виждайки внезапното припламване на потиснат гняв в изражението на Трой.

— Сега, когато Филип е толкова по-добре, вече нямаш нужда от този отдушник — каза той остро. — И затова искаш да спреш. Разбира се, това е твое право. Както казваш, тогава беше облекчение за теб, от което вече нямаш нужда. Така че си права да престанеш. Но, освен това искаш аз също да спра.

Изобел виновно кимна.

Гневното изражение внезапно изчезна от лицето на Трой.

— О, Изобел — каза той мило. — Много си обезоръжаваща с тази своя откритост. Но аз наистина не мога да поставя живота си в зависимост от това дали се разбираш добре със съпруга си, или не.

Тя остави чашата и чинийката си на ниската масичка до празните чаши от шампанско. Петното от червило с цвят на череша приличаше на ален полумесец.

— Наясно съм с това — каза неохотно. — Но е вярно също и че я създадохме заедно и искам да се разберем да спрем заедно. Можеш да продължиш да правиш нещо друго, каквото и да е това друго, което искаш, с някой друг. Не очаквам да контролирам живота ти. Но наистина смятам, че имам право на глас по отношение на нея. Когато пиша сама в кабинета си, тогава аз съм тя. Пиша като нея. Тя е още в главата ми. Не мисля, че можеш просто да избягаш с нея. Тогава тя е аз, а аз съм тя.

— Тя е нашият общ призрак — каза той.

Тя кимна.

— Искам тя да довърши този роман и да спечели парите, а после да си отиде и никой да не чуе повече за нея.

— Но сега тя е част от мен, също както е част от теб, докато пишеш. Ти може и вече да нямаш нужда от нея, освен заради писането. Но аз имам. Все още имам нужда от това, което тя ми дава — каза Трой.

Изобел го погледна умолително.

— Не можеш ли да минеш без това?

— Защо да го правя?

— Защото аз те моля. Защото все пак я създадохме заедно. Тя е наполовина моя, в крайна сметка.

Трой поклати глава.

— Отново предявяваш претенции за собственост.

— Е, и какво, ако предявявам? — настоя Изобел, внезапно принудена да премине границата на вежливостта.

Погледът на Трой беше твърд, нетрепващ.

— Ако смяташ да претендираш, че я притежаваш, че тя е нещо, което може да бъде притежавано, наистина говориш за нея като за стока, като торта, която можем да нарежем и да си поделим: резен за теб, резен за издателите, резен за мен. Ти я превръщаш в предмет, не в личност, не в призрак. А за мен това е далеч по-вулгарно от всичко, което може да става в един нощен клуб.

Изобел придоби виновно изражение.

— Да, разбирам.

— Нима тя е предмет, създаден от нас, който можем да приберем в кутия или да затворим, или е самоличност, която създадохме, също толкова валидна, колкото Изобел Латимър и Трой Картрайт? — предизвика я Трой.

— Ако кажа, че тя е личност? — запита Изобел.

— Тогава тя има собствен живот.

— Ако кажа, че е предмет?

— Тогава не си по-добра от всички останали, които вземат някоя жена като теб и си я поделят: писателският й талант за издателите, десет процента за мен, деветдесет процента за Филип; умението й да бъде грижовна — сто процента за Филип. Сексуалността и любовта й към живота? Изобщо не я искаме; сто процента, прибрани в кутия. Никой не иска цялата жена, никой дори не иска да я види. И именно това, че ти беше разделена на парчета, че половината от теб беше нежелана, те правеше толкова нещастна, преди изобщо да измислим Зелда. Нима целият смисъл на създаването й не беше тя да възстанови у теб онези части от същността ти, от които се беше отказала, за да бъдеш добра съпруга на един болен съпруг?

— А за теб? — върна Изобел предизвикателството. — Какво донесе тя на теб?

Трой се извърна, за да не може тя да види лицето му.

— О, какво значение има сега? — попита той нацупено. — След като казваш, че тя трябва да си върви?

Изобел изтърпя един неловък обяд с Трой в съседното бистро, но не остана за следобеда или нощта. Когато се върнаха в апартамента му за кафе, тя му каза, че има работа у дома, и той любезно се престори, че не забелязва голямата пътна чанта, която беше оставила в коридора до входната врата. Позвъни в офиса си, помоли служителката на рецепцията да поръча такси за Изобел, и свали чантата й до колата, когато таксито пристигна.

— Изпрати ми всичко, което си написала, възможно най-скоро — каза той. — Само първа чернова. Искам да видя в каква посока си тръгнала. Не е нужно да изпипваш всичко, просто искам най-обща представа за очертанията на историята от началото до края.

— Никога не съм ти изпращала нещо неизпипано — възрази Изобел.

— С това е различно — каза той кратко. — Имам основателни причини да го видя веднага.

— Е, вече е почти написано — каза Изобел. — Бих могла да ти изпратя първата чернова до две седмици. Но не бива да я показваш на никого, не е готова за публикуване. Има нужда от още една чернова, може би две.

— Просто искам да я видя — каза Трой. — До две седмици би било страхотно.

Целуна я — вежлива лондонска целувка, по едната буза, а после по другата, без топлота, без ласка, скрита зад лекото докосване на устни по кожа. Изобел сложи длани на ръцете му над лактите и го прегърна за миг.

— Съжалявам, че накрая стана така — каза тя. — Аз наистина…

Трой се усмихна, без да й позволи да се доизкаже, независимо какво беше това, което „тя наистина…“

— До скоро — каза той небрежно, задържа вратата отворена, докато тя се качи на задната седалка на таксито, а после леко я затвори.