Аферата „Зелда“

Шест

Когато Сюзън Джарвис научи, че новата й авторка ще идва в града за празничен обяд, настоя обядът да бъде на нейни разноски и освен това Зелда да се запознае с останалите от екипа, който щеше да работи по книгата й. Трой, притеснен от увеличаващите се разноски по издръжката на Зелда, беше облекчен да прехвърли разходите на „Джъстин и Фрийман Прес“. Със Зелда Виър щяха да обядват шестима души: издателят Дейвид Карле, двамата редактори Сюзън Джарвис и Чарлс Франке, отговорникът по рекламата, служителят от маркетинга, и шефът на отдела по продажбите. Резервираха голямата маса до прозореца в „Ривър Рум“, ресторантът на хотел „Савой“ с изглед към Темза, а отговорникът по рекламата уведоми дописниците на клюкарските рубрики, че най-новата, най-нашумялата и най-скъпо платената романистка на годината ще обядва там.

Трой извади и подреди дрехите на Зелда Виър с обич и старание. Помисли си, че този път би било добре тя да носи жълтия костюм. Разопакова го и сложи полата на една закачалка, а сакото — на друга, за да се проветряват. Имаше спретнато сатенено бюстие, което да се носи под него: дантелата едва се виждаше в деколтето на сакото. Той го разстла на леглото и почувства как реагира на коприната под пръстите си. Извади сандалите, златистите сандали с тънки токчета, и чифт абсурдно ефирни копринени чорапи. „Ще трябва да си слага ръкавици, за да ги обува“, каза си той замислено.

Подреди на тоалетната масичка гримовете: крема за основа във флакона със златистата запушалка, пудрата, ружа, „писалката“ за нанасяне на прикриващ коректор, а после ярките като скъпоценни камъни цветове на очната линия, сенките за очи, спиралата за мигли и червилата. Погледна ги с пристъп на осъзната завист. Беше толкова нечестно жените да могат да се променят така напълно. Дори в лош ден можеха, с необходимото умение и подходящи принадлежности, да се направят да изглеждат по-млади с години и десет пъти по-щастливи, отколкото бяха в действителност. Тази измама беше част от природата им, тяхна общоприета социална природа, докато за един мъж да се опитва да мами се смяташе за погрешно от морална гледна точка.

Трой седна до масата и погледна собственото си изящно очертано лице над златистите капачета на флаконите. Косата му беше златистокафява, кожата му — много гладка и светла, без сянка от набола брада отпред или отстрани. Посегна импулсивно и нахлупи перуката на главата си, като момченце, което си играе на театър в стаята на майка си. Хвана предния край на перуката и я придърпа отзад, както беше помогнал на Изобел да направи, а после се погледна в огледалото.

Беше очаквал да се изсмее на отражението, беше очаквал да види мъж, нелепо облечен в типични за другия пол дрехи, беше очаквал дама от някоя пантомима. Вместо това видя своята близначка, своята сестра, женствения аспект на своята мъжка личност. На погледа му отвърна красива жена. Руса жена с бухнала, буйна коса, но с тясно, интересно лице. Силна, волева брадичка подчертаваше чувствена уста, тесен нос, широко отворени сини очи, високи скули. Красива жена, жена като него, набиваща се на очи като него, но безспорно жена.

— Мили Боже — прошепна той. — Аз бих могъл да бъда Зелда Виър.

Илюзорният образ на Зелда, който беше създал с Изобел, беше толкова характерен, че почти всеки би могъл да го имитира. Основните й характеристики бяха буйната руса коса и изящната костна структура на лицето. Детайлите от рода на цвят и изражение на очите почти се губеха в ефекта на външността като цяло.

Замислено взе четката за нанасяне на червило и оцвети червените като череша устни, и покри цялото си лице с пудра. Погледна отново отражението си. Очакваше да види нелеп образ. Но не беше така. На погледа му отвърна жена с ведра, уверена усмивка, буйна руса коса и очи, по-искрящи и сини отпреди, подчертани от равномерно нанесения фон дьо тен и ярките устни.

На вратата се позвъни. Той подскочи; беше толкова гузен, сякаш го бяха хванали да краде. Смъкна перуката от главата си и припряно изтри червилото от устата си. Още търкаше лицето си с голяма хартиена кърпичка, когато затича надолу по стълбите към входната врата. Прибра кърпичката припряно и отвори вратата на Изобел.

Тя изглеждаше развълнувана и свежа. Кестенявата й коса беше отметната от лицето й и прикрепена с две шноли, а не пристегната в кок. Носеше тъмносини памучни панталони, бяла риза и тъмносин блейзър. Беше обмисляла този момент през целия път във влака. Беше впрегнала писателското си въображение в мисълта как щеше да изглежда, как щеше да се чувства; как щеше да изглежда и да се чувства той. Дори чу в ума си нещата, които можеше да си кажат.

Но Трой просто попи вида й с един продължителен обстоен поглед, и тя отговори непоколебимо на погледа му, вирнала брадичка. Това беше единственото, което не беше предвидила — този продължителен, поглъщащ поглед.

Щом срещна очите му, изпита шока от срещата с нещо, което не беше предвидила, мъжа, когото не си беше представяла.

— Влизай — каза той и отстъпи назад в антрето.

Изобел го последва вътре. Той долови лъх на парфюм, сладкото ухание на „Шанел № 5“. Тя видя хартиената кърпичка в ръката му.

— Ще ми се смееш — каза той неуверено. — Пробвах перуката, перуката на Зелда. А после си сложих малко червило.

Тя не се засмя.

— Как изглеждаше?

— Изглеждах като нея. Изглеждах като… теб, когато ти беше тя — каза той. — Беше удивително.

— Ще ми покажеш ли?

Трой отвори вратата на стаята за гости, спалнята на Зелда.

— Не знам дали имаме време.

— Толкова бих искала да видя…

Трой се опита да прикрие смущението си със смях, но погледът на Изобел беше нетрепващ и сериозен. Той осъзна, че наивността й предпазваше и двамата от фарсовия характер на тази сцена. Изобел нямаше да се засмее, защото бе искрено заинтересувана от въпроса как щеше да изглежда той, облечен като Зелда. Тя не бе запозната с потайните абсурдност на травестизма, на обличането в дрехи, типични за другия пол, на транссексуалността, на травеститите и героините от пантомими. Изобщо не беше отделяла време на размисли за този свят и затова нямаше предубеждения или предразсъдъци към това преживяване. За нея то беше чисто като първа любов, неопетнена от познанието.

И беше права. Това беше различно от всичко, което някой беше правил преди. Тяхното творение, Зелда, не беше родено от забранена страст или от някаква скрита, тайна перверзия. Беше дошла при тях съвсем невинно, напълно неочаквано. Прекрачваше границите на пола. Беше създадена от тях двамата, двамата имаха еднакви права над нея. Трой беше обучил Изобел на походката на Зелда, беше оцветил лицето на Изобел с грима на Зелда. Сега им се струваше напълно естествено и редно, че Изобел искаше да види Зелда, представена от Трой.

Той се поколеба само за миг.

— Искам да си наясно, че не си падам по преобличането в женски дрехи — каза той, поставяйки граница, сякаш мислеше, че това някак ще ги предпази.

— Разбира се, че не — каза тя просто. — Това няма нищо общо. Тук става дума за това да бъдеш Зелда.

Той се обърна и нахлузи русата перука, несръчен в смущението си. Без да среща очите на отражението си, погледна в огледалото и нанесе малко алено по устните си, още леко оцветени отпреди. Обърна се към преценяващия й поглед. Сви рамене, опитвайки се да скрие смущението си, и отбеляза:

— Нелепо.

Изобел бавно поклати глава:

— Изглеждаш прекрасно — каза тя. — Прекрасна жена в красив мъжки костюм. Изглеждаш удивително… — тя затърси думата — загадъчен.

— Сложи си другата перука — предложи той.

Застанаха един до друг пред тоалетната масичка, като две момичета, делящи си огледалото в дамската тоалетна. Изобел нахлузи русата перука и разреса буйната коса, за да й придаде обем. С очи, приковани в отражението на Трой, тя посегна да оцвети устните си в същия ален цвят като неговите. Стояха мълчаливо, момичета-близначки, еднакви жени.

Гледайки себе си, наблюдавайки движението в огледалото, Трой плъзна ръка около талията й. Изобел, наблюдавайки и двамата, се обърна в прегръдката му и в огледалото се видяха в едър план красивото му лице под водопад от руса коса, и нейният съсредоточен профил. Трой видя с ъгълчето на окото си как русата му коса падна напред, когато се обърна леко и се наведе да я целуне. Почувства топлия вкус на червилото, когато се целунаха нежно, а после дълбоко, поемайки взаимно топлината на устните си, докосването на езика, топлото плъзване на устните, гладки като восък от червилото.

Трой пусна Изобел и тя отстъпи малко назад, сивите й очи бяха силно потъмнели от желание.

— Това е нещо изключително — каза той, с леко потрепване в гласа.

Тя кимна: не се осмеляваше да проговори.

За миг останаха така в мълчание.

— По-добре ще е да започнеш да се приготвяш — каза Трой, след като се покашля. — Трябва да бъдем в „Савой“ в един.

Обърна се отново към огледалото и смъкна перуката от главата си, сложи я внимателно на поставката, избърса аленото червило от устата си. Видя я да го гледа в огледалото, видя неприкритото желание в очите й.

— Ще направя по чаша хубав чай — каза той.

Когато се върна в спалнята с подноса в ръце, Трой се отдръпна стреснато при вида й. Изобел беше изчезнала, напълно изчезнала. На нейното място бе Зелда Виър. Зелда седеше пред тоалетната масичка, гола, ако не се брояха коприненото бюстие и миниатюрните, високо изрязани сатенени бикини. Гърдите й бяха стегнато „опаковани“ в дантелата, ханшът — оформен от еластичния сатен. Беше вдигнала ръце към тила си, в опит да вдигне гривата си от руса коса още по-високо. Очите й, с тъмни клепачи, натежали от бремето на изкуствените мигли, сенките, очната линия, спиралата, срещнаха себе си в огледалото в безмълвно възхищение. Кожата й, гладката, винаги добре покрита кожа на Изобел, блестеше като бял мрамор в потъналата в сенки стая. Дългите й, бледи, голи крака бяха присвити, за да задържат стъпалата й на косъм от пода. Отпуснатостта на бедрата й, бедрата на Изобел, напълнели от седенето в стола пред бюрото, бе прикрита от напрегнатата поза: „кацнала“ на ръба на стола в тоалетната стая като в порнографска снимка от петдесетте, скромна по днешните стандарти, но сияеща с омагьосващ чар.

За Трой, който за първи път беше видял полугола жена върху меките корици на евтините романи на въртящата се поставка в кварталния магазин, и беше зървал момичетата по страниците на календарите в задните стаички в бензиностанциите, тя беше ехо от юношеско желание, пулсиращо от скрития си заряд. Тя беше икона, позлатена с копнежа на полуосъзнатото, гузно желание на едно момче.

Изобел чу как чайникът се удари с издрънчаване в чашите, когато Трой потръпна при вида й, и се обърна и остави гребена с непоколебимо спокойствие.

— Влез — каза тя на Трой с копринен тон, с гласа на Зелда. — Умирам за чаша чай.

— Може би искаш шампанско? — изпелтечи Трой, опитвайки се да влезе в крак с този преход.

— Имаш ли изстудено „Рьодерер“?

Трой кимна.

— Може би по-късно — каза тя.

Той наля чая и сложи една чаша до дясната й ръка на тоалетната масичка. Тя се наведе напред и добави още малко руж с четката от гъст самурен косъм, после се облегна назад.

— Как изглеждам?

— Прекрасна — каза Трой.

Тя се извърна от отражението и го погледна.

— Искаш ме — заяви.

Трой се покашля.

— Не знам какво искам — каза той искрено. — Не мога да ти отговоря. Дори не зная коя си. Не зная кой съм аз, нито какво искам. Мислех си, че двамата осъществяваме една гениална измама, за да осигурим на Изобел Латимър подобаващо заплащане поне веднъж в кариерата й; но, изглежда, отприщихме нещо друго. Нещо много по-силно — той замълча за миг. Пое си треперливо дъх. — Моля те, моя работа е да се погрижа да подпишем договора. Нека се съсредоточим първо върху това, а да говорим за останалото по-късно?

Тя се замисли за момент, а после, за свое облекчение и разочарование, той видя как изражението на страстна възбуда се отдръпва от лицето й. Тя кимна, както би кимнала Изобел, ако някой се позовеше на здравия й разум.

— Разбира се — каза отривисто. — Прав си. Моля да ме извиниш.

— Изобел? — попита той колебливо, сякаш можеше да има някакво съмнение.

Тя кимна.

— Съжалявам — каза. — Много е… хм… заразително да бъда Зелда.

— Знам — каза той. Отпи от чая си. — Можеш да бъдеш Зелда по време на целия обяд, а после ще отидем да й купим още малко дрехи.

— Добре — каза тя. — А после ще се върнем тук и ще поговорим.

Трой почувства как трепва от смущение при мисълта, че нещо от онази разгорещена двусмисленост може да бъде свързано с прозаичните думи на Изобел.

— Добре — съгласи се той.

Зелда Виър седеше между издателя Дейвид Карле и редакторката си Сюзън Джарвис на обяд, и те я опиваха поравно с шампанско и с обещания. Тя се усмихваше и приемаше и двете. Трой гледаше с чувство, което сам определи като нелепо безпокойство, как Зелда изпи три чаши шампанско и позволи да й налеят четвърта. След като приключиха с храненето и беше поднесено кафето, се появи фотограф и снима Зелда как слуша внимателно думите на Сюзън Джарвис, и как се смее весело на нечия шега. Всички посетители в ресторанта, наясно с факта, че там обядва знаменитост, се стараеха да не гледат към тях, но същевременно успяваха да ги оглеждат крадешком и да правят предположения за събитието.

След като наляха кафето, служителката от рекламния отдел, изпълнена със сдържан възторг, че бе успяла да убеди фотограф да дойде в хотела, и че той бе утвърдил така успешно стойността на новата авторка, изложи пред Зелда плановете за рекламното турне, което очакваха тя да предприеме през януари.

Зелда хвърли поглед на първата страница и погледна ужасено към Трой.

— Трябва да запазим неприкосновеността на личния живот на Зелда на всяка цена — каза той бързо, като четеше през рамото й.

— Разбира се — всички кимнаха.

— Сутрешни блокове — тихо отбеляза Зелда.

— Да — каза служителката от рекламния отдел. — Това, че постигнахме такава уговорка, е особено голям късмет. По-следващата седмица правят специално предаване, посветено на щастливите шансове. Надявах се да разкажете историята на внезапното си издигане към богатството и успеха. Как вашият талант ви е донесъл такъв удивителен напредък.

— Но е толкова… — Зелда млъкна, без да довърши.

Трой, от другата страна на масата, можеше само да я погледне въпросително.

— Толкова… публично — каза тя. Намръщи се на Трой, но не можеше да намери начин да го предупреди, че Филип имаше обичая да гледа сутрешните блокове, докато госпожа М. разчистваше съдовете от закуска, а после обикновено оставяше телевизора включен, докато си решаваше кръстословицата или си пиеше кафето. Преструваше се, че ги ненавижда, но истината беше, че рядко пропускаше предаване, а на обяд често говореше каква огромна безсмислица и загуба на време била цялата идея, и колко удивително било, че някой изобщо гледа подобни глупости.

Трой веднага схвана какво искаше да каже тя:

— Никой, който те помни като дете, не би те познал сега — каза той бързо. — Всичко ще бъде наред, Зелда, обещавам ти.

— При това е прекрасна възможност — добави служителката от рекламния отдел. Беше млада жена, малко смутена от факта, че Зелда не бе трепетно развълнувана при възможността да се появи по телевизията. — Мислех си, че ще сте доволна.

— Доволна съм — каза Зелда. — Просто не очаквах всичко да стане толкова скоро.

— Подготвили сме договора — каза Дейвид Карле. — Вече работим по оформлението на корицата, ще имаме какво да ви покажем до месец. Надяваме се да я издадем през зимния сезон. Няма смисъл да губим време и добри възможности за реклама.

Зелда погледна към Трой. Той кимна уверено. Тя залепи черешовата усмивка върху гримираното си лице.

— Разбира се.

Бяха поръчали лимузина, за да я откара вкъщи от „Савой“. Зелда се качи в нея и намести дългите си крака. Трой влезе от другата страна.

— „Хародс“ — каза на шофьора. — А после изчакайте.

Натисна бутона и стъклената преграда между пасажерското място и предната седалка се вдигна.

— Не се тревожи — каза той.

Неспокойното изражение на Изобел проблесна през уверената маска на Зелда.

— Става въпрос за Филип — каза тя. — Той никога не пропуска сутрешно предаване.

— Той никога, никога, няма да те познае, за нищо на света — увери я Трой. — Честно. Никой не би те познал. Ти не си казала и дума, нали? Нито дума?

— Не — каза тя.

— При това задържахме всички вещи на Зелда при мен, така че той дори няма да разпознае дрехите. Подценяваш факта колко малко внимание обръщат мъжете на дрехите. Наистина. Той ще е включил телевизора за фон, ще хвърли поглед към екрана и ще види жена, която изглежда като всички други. Зелда е част от пейзажа. Тя е типаж. Той няма да може дори да я различи от другите. Всички те изглеждат еднакво.

— Но същата вечер ще трябва да отсъствам.

— Не можеш ли да го излъжеш? Да измислиш някаква литературна конференция или нещо подобно?

— Казах, че може да изнеса поредица от лекции в „Голдсмитс“ — призна тя. — В известен смисъл се подготвях.

— Много разумно — коментира Трой. — Кажи му, че изнасяш тези лекции и са в различни дни. Винаги ще научаваме доста по-рано за тези неща. Виж, дотогава има две седмици. Можеш да отседнеш при мен предната вечер. Ще ти помогна с грима. Ще идвам с теб в телевизията. Ще бъда с теб на всяка стъпка от пътя. Ще го направим заедно.

Тя кимна, но още изглеждаше неуверена.

— Искам да ти покажа нещо — каза Трой. Измъкна от джоба си пощенски плик и разгъна дебелия документ върху облеченото си в тъмен панталон коляно. — Това е договорът ти. Виждаш ли какво пише тук? Пише: триста и петдесет хиляди лири. Знаеш ли колко романа под името на Изобел Латимър ще трябва да напишеш, за да спечелиш тази сума?

Изобел поклати глава:

— Не бях мислила за това по този начин.

— Седемнайсет. Знаеш ли колко години ще трябва да работиш?

— Трийсет и четири години — уточни тя. — По-дълго, ако блокирам.

— Това е заплащане, което ще ти стигне за цял живот — каза Трой. — За една книга. А единственото, което трябва да направиш сега, за да го спечелиш, е да облечеш хубави дрехи и да се покажеш по телевизията, да бъдеш вежлива към някакъв идиот с половината от твоята интелигентност, пред публика на дневна програма, която едва обръща внимание на предаването.

— Ако Филип ме разпознае… — започна тя тихо.

— Ако те разпознае, голяма работа, ще трябва да го преглътне — каза Трой грубо. — Той искаше плувен басейн, нали? Той искаше прекрасната къща, нали? Остави те да спечелиш парите, нали?

— Той не може да печели — каза тя възмутено. — Знаеш колко е болен. Това е ужасно нечестно.

— Но въпреки това харчи — каза Трой, стигайки до самата сърцевина на бремето, което тежеше на Изобел. — Поискал е нещо, което никога не би успяла да осигуриш, освен ако не напишеш такъв роман. Така че ти го направи. И го направи заради него. Че дори излъга, за да го предпазиш от болката да узнае за това, което си направила. Ако някога разбере, би трябвало да падне на колене и да ти целуне краката.

Изплаши се, че е стигнал твърде далече. Тя извърна от него русата си глава и се загледа навън, през прозореца, в бавно движещия се трафик.

— Ти не разбираш — каза тя със слаб глас.

Трой можеше да зареже темата. Можеше да се съгласи, че не разбира. Но някаква пакостлива част от съзнанието му го накара да подхрани съмненията й:

— Мисля, че разбирам много добре — каза той безцеремонно. — И знам, че ако се случи най-лошото и той те разпознае като Зелда, тогава ще приеме парите на Зелда точно както е приемал парите на Изобел, и ще открие един или друг начин да не се смущава от това. Защото той няма нищо против да те остави да носиш сама цялата отговорност. Не го е грижа какво се налага да правиш, стига той да получава каквото иска.

Колата спря пред „Хародс“ и Изобел забрави да изчака шофьорът да отвори вратата. Излезе от колата с припряната, лишена от грация, бърза походка на Изобел. Трой също изскочи навън, тръгна след нея с едри крачки и я настигна, докато тя си пробиваше път през вратите в магазина. Докосна я по ръката и тя се обърна към него.

— Успокой се — каза той. — И двамата попрекалихме с пиенето. Това е голяма сделка и за двама ни. Да отидем да си вземем по чаша чай и после да разгледаме някои дрехи за Зелда.

— Нали не мислиш наистина онова, което каза за него? — настоя тя.

Трой сви рамене. Думите не могат да бъдат взети назад, ефектът им продължава дори след като са били отречени.

— Разбира се, че не — каза той. — Кой го познава по-добре от теб? Просто се тревожа за теб.

Тя кимна. Той й отвори вратата и отстъпи назад, докато тя мина през прага с полюшващата се походка на Зелда.