Аферата „Зелда“

Трийсет и четири

Изобел, неспособна да работи, неспособна да седи на едно място, излезе на дълга разходка следобед, тръгвайки по стръмната пътека, която водеше от задния двор на къщата към високите части на Уийлд. Студеният вятър духаше в лицето й и зачервяваше бузите й, докато тя крачеше поривисто по широката пътека, опитвайки се да се отдалечи от мислите си и от страховете, които се усилваха, докато седеше в кабинета си и се взираше в безмълвния телефон.

— Е, в най-лошия случай, той ще отсъства само за по-малко от месец — опитваше да се убеди тя гласно: вятърът отнесе думите й. — Трябва да изплатя банковия заем за един месец, а той няма да е предал романа ми на издателите, така че заради това парите ще закъснеят малко. Губя известна сума, защото закъснявам с връщането на заема, но става дума само за едно месечно плащане. Два месеца най-много.

Тя кимна: започваше да се чувства по-бодра.

— Трябва да гледам на нещата в перспектива — каза тя. — Той е голям човек, може да замине на почивка, ако иска.

Изобел спря и погледна на юг. В далечината проблясваше морето, сиво като оловна плоча. Виждаше тъмнозеленото на сушата, осеяна с къщи, подобни на сиви и бели петънца къщи, от време на време и някой висок комин. По-близо до подножието на хълмовете бяха нивите, подобни на одеяло от пъстроцветни кръпки, малки ферми, изящни като играчки, малък червен трактор, който ореше зелена нива, оставяйки ивица от кафява пръст напряко през нея, а ято чайки летяха зад плуга.

— Аз реших да прекратя тази афера — каза Изобел. — Сега не мога да контролирам живота му.

Помисли си за червилото по високата тясна чаша за шампанско на масата в дневната му. Цветът беше на Зелда. До този момент беше крила от себе си този факт, но сега, докато крачеше решително, кимна, приемайки го. Това беше яркото червило, което бяха избрали за Зелда през онзи ден в „Хародс“ за „излъчване“. Или Трой излизаше с жена, която пиеше „Рьодерер“ и си слагаше любимото червило на Зелда, или се беше представял като Зелда пред някой друг, беше влязъл в ролята на Зелда Виър в отсъствието на Изобел, без Изобел, която да му помогне да се облече, без съгласието на Изобел.

— Е, и какво от това? — каза нещастно Изобел. — Не мога да ръководя живота му. Той е свободен човек. Не мога да го спра.

Разхожда се цял следобед и се прибра уморена вкъщи, когато се стъмни. Беше взела едно решение: че няма да телефонира на Трой повече от веднъж на ден. Но че ще му телефонира, неизменно, абсолютно всеки ден. Изобел нямаше вяра на технологиите, не беше сигурна, че автоматично звучащият глас наистина записваше съобщенията, или че можеше да му се има доверие, че ще ги предаде. Изобел реши, че ще се обажда на мобилния му телефон всеки ден и ще телефонира в офиса му през ден, за да разбере дали се е обаждал да си провери съобщенията или във връзка с някаква друга работа. Нямаше да му звъни по-често. Щеше да се опита да напише втората чернова на романа на Зелда. Колкото по-бързо бъдеше завършен, толкова по-скоро можеше да се върне към писането на новия роман на Изобел Латимър, и отсега нататък щеше да работи само по задълбочените, стойностни романи на Изобел Латимър. Отсега нататък нейният живот щеше да бъде само затвореният, сигурен живот на Изобел Латимър.

И каквито и игрички да си играеше Трой в усамотението на апартамента си, те в никакъв момент нямаше да засегнат Изобел Латимър, която водеше спокоен живот в провинцията, без каквато и да е доказуема връзка със Зелда Виър.

Приготвяше си чай, когато чу как колата на Филип спира, последвана от тази на Мъри. Отидоха първо до пристройката с басейна, а после влязоха заедно в кухнята през задната врата.

— Привет — каза Изобел. — Ще искате ли чай? Тъкмо запарвам в чайника.

— С удоволствие — каза Филип. — Ти?

— Да, моля — каза Мъри.

— Днес е денят за пускане на водата — обяви Филип. — Току-що проверихме. Боята по стените е изсъхнала, готови сме за старт. Искаш ли ти да имаш честта, Изобел? Първо дамите.

— О, да — каза тя, опитвайки се гласът й да звучи въодушевено.

Филип беше прекалено доволен от басейна, за да долови напрегнатата нотка в гласа й, но Мъри й отправи бърз, въпросителен поглед. Изобел тръгна първа надолу по новия остъклен пасаж към обора. Всичко миришеше на прясна боя, гласовете им кънтяха в пустото, студено помещение. Имаше излъчване на нещо сурово, ново, модерно, много различно от мекотата на старите греди и протритите плочи на някогашния под.

— Ще изглежда много по-добре, когато в басейна има вода — каза Мъри, долавяйки разочарованието й. — Това ще вдъхне живот на помещението. А басейнът ще топли цялата сграда.

Филип размотаваше маркуча.

— Готови? — попита той.

Изобел отиде до крана за водата.

— Обявявам, че този басейн е готов за пълнене — каза тя, и пусна водата.

Водата избликна от маркуча и плисна в басейна. Двамата мъже стояха на ръба и се взираха надолу в дълбокия край, на около два метра под тях.

— Необходимо е доста време, за да се напълни — каза Филип.

— Почти два дни — отвърна Мъри. — Може да сложите два маркуча от крановете на двора, ако нямате търпение. Но другият начин отнема само около ден повече.

— Нямам търпение — каза Филип.

Изобел се извърна и тръгна обратно към къщата. Пасажът беше боядисан в бяло, докато успеят да се спрат на цветова схема. Подът беше покрит със сив мокет. Още не бяха купили завеси и ярка светлина обливаше сивото и бялото. Изобел си помисли, че пасажът имаше такъв вид и мирис, сякаш се намираше в някаква мрачна институция. Изпита смущаващото чувство, че е станала съучастник в изхвърлянето на домашния уют от собствения си дом, че се е превърнала в разрушител на собственото си удовлетворение.

Потисната, тя запари чай в чайника и сложи бисквити на кухненската маса с двете чаши чай за мъжете.

— В десет тази вечер ли беше? — попита Филип, когато влезе в кухнята.

— Десет?

— Времето, когато щяха да ти позвънят?

За момент Изобел не разбра какво й казва той. Даваше си сметка за острия поглед на Мъри, който я наблюдаваше как се опитва да си спомни лъжите си.

— О, от Ню Йорк! Да.

Филип се обърна към Мъри:

— Искаше да освободя телефона тази сутрин, защото чакала обаждане от Ню Йорк. Наложи се да й обясня, че би се наложило да станат посред нощ, за да й се обадят. Разбира се, че ще позвънят в десет тази вечер.

Мъри кимна и отпи от чая си.

— Издават ли ви в Америка? — попита той вежливо.

— Издаваха ме по-рано — каза Изобел. — Но не взеха последната книга. Надявам се да си намеря нов американски издател.

— Стилът й е твърде английски, твърде в духа на високата литература — каза Филип предано. — Прекалено умна е за тях.

Изобел се усмихна.

— Просто модата се мени — каза тя печално. — По онова време се вмествах в нея, сега вече не. Може отново да изляза на мода след няколко години.

Мъри я погледна със смесица от любопитство и съчувствие.

— Но сигурно е много трудно — каза той. — Сигурно се питате къде грешите. Сигурно искате да напишете различен тип книга, или да смените пазара.

Изобел го стрелна с бърз, неспокоен поглед и не каза нищо.

— О, тя никога не би направила това — прекъсна го Филип.

— Тя не пише за пазара. Тя е човек на изкуството, а не драскач. Тя пише литература, а не долнопробни бестселъри.

Мъри не каза нищо, а продължи да гледа спокойно Изобел.

— Просто пиша в съответствие с идеите, които ми идват — каза тя неловко.

— Свърши ли много работа днес следобед? — попита Филип.

— Малко бях блокирала, затова излязох да се разходя — призна Изобел.

— Какво е да бъдеш свободна жена! — възкликна Филип.

— Ние бяхме на ужасно отегчителна среща в училището. Не мисля, че ще вземат решение, не и преди три месеца, през които ще ни се обаждат и ще ни задават отново и отново едни и същи въпроси.

— Нали става дума за пари на данъкоплатците — каза Мъри.

— Счетоводството и изготвянето на сметките ни ще трябва да бъде абсолютно точно докрай, щом отсега се бавят така.

— Ще бъде — каза Филип. Допи чая и остави чашата си.

— Можеш да разчиташ на това. Мисля само да погледна още веднъж басейна. Да видя как се пълни.

Той излезе от стаята. Изобел стана от масата и отиде до умивалника, за да изпразни чайника и да го изплакне. Усещаше присъствието на Мъри, седнал на обичайното си място в ъгъла.

— Изглежда странно без Мели — каза той.

— Така ми харесва повече — отвърна Изобел лаконично.

Той кимна.

— Липсва ли ти Филип през деня?

— Не и когато работя.

— А когато блокираш, излизаш на разходка — каза той. — А би могла и да си вземеш почивка, да поспиш.

Изобел стана аленочервена при споменаването на следобеден сън. Дръпна една кърпа за съдове от печката и избърса няколко чаши.

— Трябва да вървя — каза Мъри. Почака за миг да разбере дали Изобел няма да го покани да остане за вечеря. Тя не каза нищо.

— Надявам се да ти се обадят — каза той.

— Да ми се обадят?

— Обаждането, което чакаш в десет часа от Ню Йорк — напомни й той. — Не забравяй, че се предполага да чакаш обаждане от Ню Йорк в десет часа. За втори път забравяш, че това е наистина важно обаждане, и че го чакаш.

— Вероятно е само запитване — каза Изобел спокойно. — Всъщност не храня големи надежди за него, затова го забравих.

Той кимна.

— Мислех, че е много важно, щом е трябвало линията да е свободна.

— Не особено — каза Изобел.

— Не ме изпращай — каза той и си тръгна.

Изобел кимна. Не му каза „довиждане“.

Онази нощ тя сънува Зелда. Танцуваше в прекрасна бална зала, носеше бяла бална рокля, приличаше на булка. Полилеят над главата й искреше с едрите си стъклени кристали, имаше оркестър и вази с бели лилии с дълги стъбла. Танцувайки сама, в бална зала, край чиито стени се бяха наредили хора, Зелда неспирно се въртеше в ритъма на валса. Изобел откри, че стои и я гледа, затворена в остъклен проход, подобен на неуютния коридор между къщата й и басейна. Викаше към Зелда, но тя не я чуваше. Никой не можеше да я чуе. Беше затворена в пасажа като в капан, нито на едното място, нито на другото, и никой не можеше да я чуе, когато извика предупреждение към прекрасната танцуваща жена, която беше Зелда, която пък беше Трой, който беше самата нея.

Събуди се. Беше едва пет сутринта, още тъмно. Измъкна се от леглото и слезе тихо на долния етаж. Кухнята беше топла заради печката, въпреки че останалата част от къщата бе мразовита. Изобел си направи чаша чай и я изпи, облегната на успокояващо топлата печка. Взе безжичния телефон и набра номера на мобилния телефон на Трой, който вече знаеше наизуст. Жената с глас на робот я подкани да остави съобщение за Трой. Изобел й нямаше доверие, не мислеше, че тя записва съобщенията, не смяташе, че ги предава, не вярваше Трой да има представа, че тя упорито му се обажда всеки ден. Остави телефона, смъкна се и седна на кухненския под с гръб към топлата печка. Чувстваше, че всичко е въпрос на издръжливост.

Филип не се изненада, когато се събуди и откри, че леглото е празно. Изобел често се будеше рано и започваше работа, ако някоя книга вървеше добре. Но се изненада, когато слезе долу и я намери да приготвя закуска, а не пред компютъра.

— Мислех, че работиш — каза той. — Канех се да ти направя чай.

— Поработих, а после се уморих — отвърна тя.

— Наистина изглеждаш бледа — каза той. Вгледа се в нея по-внимателно. — Да не се разболяваш от нещо? Наистина изглеждаш ужасно бледа.

— Да — Изобел се вкопчи в най-лесното обяснение. — Мисля, че съм малко неразположена.

— По-добре се върни в леглото. Дали не трябва да отидеш на лекар?

— Мисля, че просто съм уморена. Ще си почина по-късно.

— Можеш да ми се обадиш, ако имаш нужда да се прибера. Ще държа включен новия си мобилен телефон.

Очите на Изобел внезапно се напълниха със сълзи и тя се сгуши в обятията на съпруга си.

— Толкова се радвам, че те имам — каза тя немощно. — Поне имам теб.

— Защо е това? — Филип я прегърна нежно. — Разбира се, че имаш мен. Винаги си ме имала. Какво имаш предвид?

— Нищо — тя избърса очи с ръкава на халата си. — В странно настроение съм. Хормони, предполагам.

— Дали не е настъпването на климактериума? — попита Филип.

Изобел се отдръпна при тези думи, които й прозвучаха като обида, дълбоко интимно оскърбление към самото сърце на женствеността й от мъжа, когото обичаше.

— О, да — каза тя ожесточено, мразейки го, задето не разбира, мразейки го, задето се беше уловил за едно клише, което стоварваше вината върху тялото й, вместо да се помъчи да я разбере. Вместо да я попита защо се е събудила в пет сутринта и плаче в осем, той предпочиташе да я третира като болна жена. — О, да. Менопаузата. Вероятно е това. Краят на живота ми като плодовита жена. Краят на плодовитостта ми. Сигурно е това, наистина. Само това ми трябва.

Изобел телефонира в офиса на Трой. Служителката на рецепцията се държа мило. Да, Трой се беше обадил в офиса и си беше получил съобщенията. Казал, че е постоянно в движение и затова нямало да остави телефонен номер, не можели да му препращат и пакети. От време на време си проверявал имейлите. Ако имало нещо спешно, Изобел можела да му напише имейл. Изобел започна да пише писмо.

МОЙ НАЙ-СКЪПИ ТРОЙ,

МОЛЯ ТЕ, ТЕЛЕФОНИРАЙ МИ, ИМАМ НУЖДА ДА ЧУЯ ГЛАСА ТИ. МНОГО СЕ БЕЗПОКОЯ КАКВО ПРАВИШ И ЗАЩО ОТСЪСТВАШ ТОЛКОВА ДЪЛГО ОТ ОФИСА. ОСВЕН ТОВА, ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ СИГУРНО СИ ПРЕДАЛ НОВАТА КНИГА НА ЗВ. ИМАМ НУЖДА ОТ ПАРИТЕ, КАКТО ЗНАЕШ. МОЛЯ ТЕ, КАЖИ МИ КАКВО СТАВА. ЧУВСТВАМ СЕ МНОГО БЕЗПОМОЩНА БЕЗ ТЕБ.

ИЗОБЕЛ.

Натисна „изпрати“. Чу се успокояващо пиукане като от телефон и набиране на номер, и съскане на статично електричество, а после върху иконката на компютъра й се появи малко телеграфно стълбче. Изобел седеше пред екрана и следеше цялата тази дейност, сякаш това можеше да помогне, сякаш можеше някак да издърпа Трой от мястото, където беше, от междинното му състояние, и да го върне при нея. Тя продължи да гледа, докато иконката престана да проблясва и на екрана се появи съобщение, което я уведомяваше, че писмото е изпратено и че връзката е прекъсната.

Изобел кимна. Наистина имаше чувството, че връзката й е прекъсната. Сега осъзна, че не Трой беше този, който се носеше в някакво междинно състояние и пространство, не Трой беше самотен и лишен от общуване. Точно обратното: Трой пътуваше, Трой се регистрираше в хотели, Трой беше обстрелван с постоянна комуникация, с телефонни съобщения и имейли. Изобел бе тази, която беше самотна: по-самотна отвсякога, докато съпругът й ходеше на работа с приятеля си, а единственият любовник, когото бе имала, отсъстваше от двайсет и осем дни и не отговаряше на обажданията й. Нейното превъплъщение като Зелда Виър й беше отнето, а книгата й, написана под името на Зелда Виър — увиснала между автора и издателя в пустия апартамент на агента й. Новата й книга под името на Изобел Латимър — беше ненаписана, и в момента й беше невъзможно да я напише.

Изобел излезе в антрето и нахлузи туристическите си обувки. Отправи се по пътеката към високата част на Уийлд. Не знаеше какво друго можеше да направи.

Нивото на водата в плувния басейн незабележимо се покачваше. Въпреки своята липса на интерес към каквото и да било друго, освен Трой, Изобел откри, че нещо я привличаше към постройката с басейна. Прекарваше дълги минути, гледайки как струйките вода се стичат от маркуча в басейна, неспособна да забележи някакво повишаване в нивото на водата. Но когато си тръгна и се върна един час по-късно, то се беше повишило видимо.

Филип искаше парти, истинско парти с шампанско, фирма за кетъринг и хубави момичета в бански костюми.

— Сигурно познаваш стотици хора — настоя той пред Изобел. — Покани ги да дойдат.

— Ще бъде страхотна реклама за нашата работа — изтъкна Мъри. — Можем да напечатаме брошури.

— Да ги направим като салфетки — каза Филип.

— Гениална идея — каза Мъри. — Абсолютно гениална. Да пресметнем колко ще струва.

— Не познавам стотици хора, които биха дошли на парти край басейна — каза Изобел студено. — Всички хора, които познавам, са на средна възраст, учени и писатели. Не са нито толкова суетни, нито толкова склонни да си смъкнат дрехите и да се хвърлят вкупом във водата. Освен това не можем да си позволим голямо парти.

Мъри и Филип си размениха кратък, неразгадаем поглед на мъже, които заедно се сблъскват с женската раздразнителност. На Изобел й хрумна ужасната мисъл, че Филип сигурно е казал на Мъри, че тя страда от резки внезапни промени в настроението заради менопаузата. Отправи му унищожителен поглед.

— Принудени сме да се ограничаваме заради изкупуването на дела ти във фирмата — каза тя кратко. — Не можем да си позволим да организираме и парти.

— Права си; може би по някое време през лятото — каза Филип, за да я умилостиви. — А след като нагревателят на басейна поработи един ден и повиши температурата, ще си направим собствено малко парти. Ще ти хареса ли да се топнеш, Мъри?

— Абсолютно.

— Може да идваш да плуваш всяка сутрин — каза Филип. — Аз ще плувам преди закуска. Ами ти, Изобел?

Тя успя да се усмихне неохотно и каза:

— Може би по-късно през деня.

Същата вечер включиха нагревателя на басейна и на другата сутрин Изобел се събуди сама в леглото. Слезе в антрето по халат и надникна през остъкления коридор към пристройката с басейна. Пижамата на Филип и дрехите на Мъри, разпръснати в коридора, показваха, че бяха изхлузили дрехите си, тичайки към басейна, и се бяха гмурнали в него голи. Въпреки че двойните остъклени врати в края на коридора бяха затворени, тя ги чуваше как крещят и подвикват от радост, а после — див вик и гъргорене, когато единият от тях се гмурна.

Изобел се извърна от шума на безгрижната им хлапашка игра и уморено тръгна обратно нагоре по стълбите към спалнята си.

Всяка сутрин пишеше имейл на Трой. Всеки следобед към два часа звънеше на мобилния му телефон и оставяше съобщение. На всеки три дни се обаждаше на секретарката му, която безгрижно съобщаваше дали се е обаждал в офиса или не. В повечето случаи не беше. Съобщенията все повече и повече се превръщаха в ритуал, жертвоприношение за един неотзивчив бог, докато Изобел изостави всякаква надежда, че той може да отговори. Към края на месеца вече пишеше само по един ред, не оставяше на телефонния секретар нищо повече от едно унило изречение.

— Отново е Изобел. Моля те, обади ми се.

Знаеше, че в гласа й нямаше нищо, което би го принудило да й се обади, в гласа й нямаше нищо, което би събудило у него желание да й се обади. Беше изгубила онази ведра арогантност; която беше усвоила като Зелда. Беше изгубила онова особено умение да го отвежда до самия предел на тайните му желания. Единственото, което можеше да направи сега, беше да го умолява да не я забравя, където и да беше, каквото и да правеше, с когото и да беше, който и да беше.

„Отново е Изобел. Моля те, обади ми се“.

Месецът минаваше необичайно бавно. Филип продължаваше да плува всяка сутрин, а в повечето сутрини двамата с Мъри плуваха заедно като две весели момчета, а после нахълтваха в кухнята да си направят сандвичи с бекон и да пият кафе. Изобел започна да се задържа все по-дълго в леглото, за да избегне Мъри на масата за закуска, сияещ от здраве и радост.

Филип осребри две хиляди в заплати от компанията за плувни басейни, които едва покриха битовите им разходи и вноските по заема. Сега трябваше да се плати последната сума за басейна и Изобел не знаеше как щяха да намерят парите. Помисли си, че ще е добре да се обади на редакторите на някои вестници и да напише няколко рецензии за няколкостотин лири, хрумна й да напише и няколко разказа, които щяха да й донесат някакви малки суми, с които можеха да закърпят положението. Но откри, че не можеше да пише. Единственото, което можеше да напише и което набираше на клавиатурата всяка сутрин, беше:

„Отново е Изобел. Моля те, обади ми се“.

Знаеше, че нищо няма да я изтръгне от този омагьосан кръг на блокирало въображение, желание и дългове, освен завръщането на Трой, завръщането на Зелда. Изобел не можеше да понася живота си сама. Беше си мислила, че ще се върне при Филип, беше си мислила, че Филип ще отведе тях двамата към благополучие и удобство. Беше си мислила, че проблемът е болестта на Филип и щом болестта на Филип бе излекувана като по чудо, в бъдещето й нямаше да има нищо друго, освен радост.

Сега знаеше истината. Този, когото искаше, беше Трой. Трой и Зелда. А Трой — и навярно Зелда — бяха заминали за един дълъг, дълъг месец.

В последния ден на април Изобел телефонира на секретарката. Сега момичето се държа рязко, нахакано. Явно беше убедено, че Изобел е натрапчиво увлечена по Трой и може би дори, че Трой е заминал, за да избяга от нея. Момичето нито за миг не се държа грубо, но в гласа й се долавяше презрение, силното презрение на младите и красивите към застаряващите и обикновените.

— Той утре ли се връща? — попита настойчиво Изобел.

— Не е уточнил — каза момичето. — Няма уговорени срещи.

— Обаждал ли се е тук?

— Не, госпожо Латимър.

— Ако се обади, ще му предадете ли, моля ви, че искам да говоря с него, че въпросът е изключително важен и спешен за мен?

— Ще му кажа, ако се обади.

— Нали е казал, че ще отсъства един месец?

— Така ви казах.

— Тогава би трябвало да бъде на работа утре?

— Може би — каза момичето. — Не ми е съобщил. Аз просто работя тук, знаете. Работата ми не е да…

— Да какво? — попита остро Изобел.

— Да движа въпросите с… клиентите му.

— Просто трябва да обсъдя с него един роман — каза Изобел, мъчейки се да запази достойнството си.

— Той знае — каза момичето. — Казах му и оставих съобщение на телефонния му секретар и на електронната му поща. Той знае, че искате да говорите с него, и че става дума за роман, и че е изключително спешно.

Изобел прехапа устна: страхуваше се, че може да се разплаче по телефона, слушайки ведрия, безразличен глас.

— Ще се обадя утре да видя дали се е върнал — каза тя.

— Няма нужда — каза момичето. — Ще ви се обадя веднага щом пристигне.

— Добре — каза Изобел, знаейки, че не може да чака обаждането. — Ще ми се обадите веднага щом пристигне.

— Току-що го казах.

— Да. Благодаря — вцепенена, Изобел затвори телефона. Отиде в кухнята. Чиниите от закуска бяха още на масата, съдовете от снощната вечеря бяха в миялната, неизмити. Предсказанието на госпожа М., че Изобел няма да се справи с домакинската работа, се сбъдваше. И днес в хладилника нямаше нищо за вечеря, а тази седмица вече два пъти бяха яли храна, поръчана отвън. Излизаше по-скъпо, отколкото когато госпожа М. се отдаваше на разточителните си пазарни набези.

Телефонът иззвъня. Изобел влетя обратно в кабинета и го изтръгна от вилката.

— Трой?

— Там ли е господин Латимър, моля?

— Не — каза Изобел. Долови, че гласът й трепери.

— А на този номер ли мога да открия господин Мъри Блейк?

— Не — каза тя. — Мога да ви дам номера му.

— Но това е „Атлантис Пуулс“?

— Това е номерът на домашния ни телефон — каза Изобел раздразнено. — Не приемам търговски запитвания на този номер.

— Това не е търговско запитване — заяви мъжкият глас. — Налага се да говорим спешно с господин Латимър и господин Блейк. Бихте ли могли да ми дадете номер, на който да се свържа с тях?

Изобел продиктува номера на домашния телефон на Мъри.

— Да, това е номерът, на който опитахме да се обадим. Господин Блейк не отговаря на обажданията ни.

— Не знам нищо по въпроса — каза Изобел.

— Какъв е адресът му?

— Вижте, кой се обажда? — попита ядосано Изобел.

— Въпросът е личен — каза мъжът невъзмутимо. — Имате ли адреса на господин Блейк? Няма да ви притеснявам за нищо повече.

Изобел продиктува домашния адрес на Мъри.

— Благодаря ви — каза мъжът и прекъсна връзката.

Изобел остана цяла сутрин до телефона, чакайки го да иззвъни.

Той не звънна.