Аферата „Зелда“

Трийсет

Работата по плувния басейн на Изобел и Филип продължи бързо през дни на проливен дъжд. Строителите се шегуваха, че било хубаво, че басейнът е закрит, докато шляпаха в сивкава кал. От обора не остана почти нищо, освен основните греди и покривът. Стената от едната страна беше избита заради панорамния прозорец, от който щеше да се разкрива гледка надолу по хълма към долината. Бяха избили задната стена, за да може да влиза багерът. Прекрасната стара дървена входна врата на обора беше свалена, за да може свързващият остъклен пасаж да започва от къщата.

Строителите работеха под заслона на стария покрив, а багеристът вкарваше и изкарваше с маневри малкия багер от скелета на постройката с лопати, пълни с пръст, а после и с едри продълговати камъни. След това мъжете влязоха в обширния изкоп, който щеше да се превърне в плувен басейн, за да го оформят, после започнаха да работят по полагането на пода и стените на басейна.

Изобел и Филип излизаха всяка вечер, след като работниците си тръгнеха и мястото утихнеше, за да гледат преобразяването на обора си в нещо ново и много странно. Изобел скърбеше за загубата на сенчестите стени, полуетажа на хамбара горе, прекрасната стара дървена шахта, излъскана в течение на стотици години от чували, спускани надолу към пода; но Филип си представяше мястото такова, каквото щеше да бъде, когато проектът бъдеше завършен. Там, където Изобел виждаше огромна пещера, изкопана в пода на обора, и съборените стени, той виждаше светло и топло място, оживено от отражението на водата по белия таван, изпълнено с плисъка на вода от фонтана в джакузито.

— Наистина разбирам защо с Мъри го намирате за толкова пленително — каза Изобел. — Има нещо много мистично в правенето на езеро.

— Има — съгласи се Филип. — А ми харесват и практическите детайли по него. Тръбите и отоплението. Те са интересни технически проблеми: как да го направиш, къде да разположиш оборудването.

— А Мъри? Той какво харесва?

Филип се засмя, развеселен:

— Харесва му да изкарва пари. Много прозорлив бизнесмен е. Но, освен това знае много за басейните. Учи се непрекъснато. Когато отива да обновява някой басейн, прекарва половин ден в местната библиотека, проучвайки историята на къщата, за да знае какво му предстои да види. Когато строи нов басейн, има в главата си половин дузина планове още преди да се е срещнал със собственика. Страхотен ентусиаст е.

— Но защо плувни басейни? — попита Изобел. — Защо не продава компютри, или коли, или нещо друго?

Филип сви рамене.

— Никога не съм го питал.

— Предполагам, че истинските мъже не говорят за мотивация — подкачи го Изобел.

Филип се засмя.

— Само дрънкаме разни неясни неща за тръбите.

Строителството на басейна напредваше с всеки изминал ден. Щом багерът си замина, работата стана по-тиха, Изобел се върна в кабинета си и наблюдаваше промените през прозорците му. Ниската тухлена стена за остъкления пасаж от къщата до басейна беше построена и готова за поставянето на прозорците, които бяха поръчани. Бяха доставени и вградени в огромно съоръжение, което отначало изглеждаше невъзможно голямо и грозно, а после някак се превърна в приятен на вид пасаж от къщата до обора, който Изобел можеше да си представи застлан с пътека и украсен отвътре със стайни растения.

Филип дойде при нея със сметката в ръка.

— Сумата трябва да се плати при получаване на стоката, боя се, че трябва да платим на тези момчета.

— Колко? — попита тя, отваряйки чекмеджето, където държеше чековата си книжка.

— Сумата за плащане е четири хиляди лири — каза той. — Вече си платила депозита.

Тя написа чека, гледайки няколкото нули след четворката.

— Не забравяй, че дължим на Мъри половината от заплащането на услугите му.

— Разполагам със сумата — отвърна тя. Трой беше прехвърлил парите, както обеща.

Филип й се ухили като доволно момче

— Сега изглежда ужасно много — каза той. — Но повишава стойността на къщата. После ще бъдем ужасно доволни.

— Знам, че ще бъдем — каза Изобел, усмихвайки се в отговор. Изчака, докато той излезе от стаята с чека, а после се обърна отново към екрана и отвори файла с романа на Зелда. Беше започнала четвърта глава и работеше възможно най-бързо. Каза си, че щом парите изтичаха от швейцарската банкова сметка с това темпо, е много важно да бъде готова да предаде новия роман веднага щом бъдеше подписан договорът.

В един слънчев ден през март, когато главичките на жълтите нарциси се поклащаха около сребристите брези, обточващи моравата, Трой позвъни да й каже, че договорът ще бъде готов до края на седмицата. От прозореца на кабинета си Изобел виждаше отворения вход към обора и вътре главите на мъжете, движещи се напред-назад, докато облицоваха с плочки басейна. Една от стените беше върната на мястото си, а срещу нея беше грубата конструкция на бъдещата сауна и парната баня. Задната стена беше завършена, построена, измазана, беше монтиран и фонтанът с кръглото джакузи под него. Само третата стена беше още открита. Имаше забавяне с прозорците, които още не бяха пристигнали, щяха да оставят зеещите празнини отворени, докато завършат всичко друго, за да има широк вход за вкарването и изкарването на машините и оборудването.

— Имам добри новини — каза Трой бодро. — Издателите се съгласиха да платят на две части. Получаваш около две трети веднага щом подпишем, те знаят, че романът е на път, а после една трета при публикуването с твърди корици догодина. Необичайно е, но ги убедих, че Зелда трябва да си купи къща в Кап д’Антиб, за да пише там.

— О, така ли? — каза Изобел, моментално развеселена. — Колко прекрасно за нея.

— Да, така е — каза Трой. — Прекарах един уикенд там преди две седмици. Мястото е прелестно, върху един скален нос, с изглед към морето. Там има една великолепна къща, построена над морето, върху подпори. Прекарваш яхтата си под тях, за да я завържеш и да се качиш по стълбите до дневната. Това е идеалното писателско убежище. Мислено го купих за Зелда.

— О, тя ще се влюби в него — каза Изобел. Поколеба се за момент. — С кого отиде? — попита, с умишлено безразличен тон.

— Само с двама души — каза Трой, също толкова небрежно.

— О?

— Къщата беше на приятел на единия от тях. Художник. Разпродава всичко. Ако не харчеше всичките си пари за плувни басейни…

— Да — каза Изобел, за да го накара да млъкне.

— Можеше да я купиш — каза Трой упорито. — Можеше да имаш напълно различен живот.

Изобел не каза нищо. Загледа се навън през прозореца на кабинета си и си помисли за къщата, построена върху подпори отвъд морето, за средиземноморските залези, за възможността да бъде с Трой.

— Установих, че не мога да се успокоя — внезапно възкликна Трой. — След Зелда и всичко останало, не мога да се чувствам удобно в предишното си състояние. Сякаш нещо беше…

— Какво?

— Разкрито. Пуснато на бял свят. И не мога да се преструвам, че го няма.

— За мен е същото в известен смисъл — призна Изобел. — Открих страна от себе си, която не знаех, че притежавам. Пламенна и ненаситна — преди бих я нарекла вулгарна.

— А сега, когато знаеш, че притежаваш тази страна? — попита Трой. — Какво ще стане сега?

— О, сега, когато знам, съм наясно какво да правя — каза Изобел уверено. — Трябва да се пазя от тази своя страна. Знам, че съм способна на огромно желание и алчност, и копнеж за всевъзможни преживявания, които просто не са ми позволени, ако искам да продължа да живея тук, ако искам да водя живота си на съпруга, уважавана писателка и член на тукашната общност. За няколко кратки седмици имах и двете. Но ако продължа, рано или късно бих била разкрита.

Сети се за косата усмивка на Мъри и непроницаемото му мълчание. В кратък пристъп на смущение си помисли за изчезналите си обувки.

— Всъщност дори наистина бях заловена — каза тя. — Но мисля, че няма значение.

— Погледнала си онази своя страна и си я прибрала обратно в кутията — предположи Трой.

— Да.

— Е, аз не мога да направя това — каза той пламенно. — Не мога да разделя себе си на удобни „порции“ и да кажа, че ще живея само така, ще приемам само тази част. Трябва да го изживея. Сега знам това. Не мога да оставя Зелда в куфар и да кажа: край, това е, никога повече няма да я видя, никога повече няма да бъда нея.

— Но ти не можеш да я имаш, без аз да съм там — каза Изобел просто.

— Защо не? — попита Трой. — Ти не искаш тази част от живота си, току-що го каза. Ако ти не я искаш, защо аз да не мога да я взема?

— Как би могъл? — попита Изобел. — Ако ме няма мен, за да се преобразявам в нея?

— Аз бих могъл да съм тя — каза той. — Бих могъл да бъда нея със същия успех като теб.

— Не, не можеш! — настоя Изобел. — Не можеш просто да я вземеш и сам да се представяш за нея.

— Е, не можеш да я зарежеш и да решиш, че с нея е свършено — възрази Трой. — Тя не е персонаж в някоя от твоите книги. Не можеш просто да решиш да я ликвидираш. Дрехите й са тук в апартамента ми, обувките й са тук, косата й е тук. Тя чака тук. Мога да избера да я съживя сам, ако искам.

— Но тя е част от нашия живот заедно — възропта Изобел. — Тя е наша. Ти отказа да позволиш на мен да я заведа вкъщи. Ти каза, че трябва да бъде държана в кутия. Каза, че двата живота трябва да бъдат напълно изолирани.

Трой се поколеба.

— Така е — каза той неохотно. — Но никога не съм казвал да я зарежем напълно. Не мога да понеса мисълта тя да бъде изоставена завинаги.

Доловила унинието в гласа му, Изобел се поколеба.

— Може би трябва просто да я оставим да си отиде — каза тя, сякаш обсъждаха смъртта на любима приятелка.

— Не мога да го понеса — каза Трой. — Не си представям как бих живял живота си без нея.

Мъри щеше да остане за вечеря тази вечер и двамата с Филип смятаха по-късно да отидат в кръчмата да играят дартс. По време на вечерята Изобел едва издържаше да седи с тях, питайки се какво ли прави Трой в Лондон, как можеше да го убеди, че загубата на Зелда е скръб, която трябва да бъде понесена. Двамата мъже поканиха Изобел да дойде с тях, за да гледа играта на дартс; тя обаче поклати глава.

— Ще си легна рано. Днес свърших много работа.

— Всеки път, когато погледна през прозореца и те видя да пишеш на клавиатурата, се чудя как можеш да се съсредоточаваш — каза Мъри. — Толкова много работа! Свърши ли вече книгата?

— О, не — каза Изобел. — Отнема много по-дълго от няколко седмици. Отнема години.

Филип покри ръката й със своята.

— А после я преписва четири-пет пъти — каза той. — Ако си мислиш, че твоята работа е тежка, Мъри, би трябвало да видиш Изобел. Понякога прекарва цял ден, тревожейки се за най-точната дума, за да звучи изречението както трябва.

Двамата мъже я погледнаха възхитено. Изобел се усмихна на Филип, избягвайки погледа на Мъри.

— Отне ми толкова много време да прочета само една книга — каза Мъри. Бръкна в куфарчето си и сложи „Английска обществена история“ на Тревелиън на масата. — Може ли да ми заемеш друга? Тази много ми хареса.

Изобел я взе.

— Ще ти потърся нещо — каза тя уклончиво, все още мислейки си за Трой. — Отново английска история ли, или някаква друга област?

— Американска история? — попита той. — Не знам нищо за Америка, а бих искал. Особено за Западния бряг.

Тя кимна.

— Ще намеря нещо — внезапно взе решение и се обърна към Филип, запазвайки умишлено небрежен тон. — Тази сутрин ми се обадиха от „Пенсхърст Прес“ заради корицата на един роман. Ще го преиздават и искат да видя новия вариант.

— О, така ли? — попита той. — Ще платят ли допълнителен хонорар?

— Малко — каза тя. — Знаеш, че това никога не носи много пари. Мислех си да отида и да я погледна утре. Може да остана да преспя там — стараеше се изобщо да не поглежда към Мъри.

— Защо не? — каза Филип. — И не е нужно госпожа М. да остава да преспи тук, напоследък съм наистина добре.

— Аз ще го наглеждам — обеща й Мъри. — Ще ти се обадя, ако нещо се обърка. Къде ще бъдеш?

— В хотел „Фробишър“, където отсядам винаги — каза Изобел невъзмутимо. Вдигна поглед, срещна очите му за миг и видя развеселения проблясък, разпознаването на един измамник от друг. Така професионален играч на покер долавя присъствието на друг мошеник, още някой, който иска да получи своето. Изобел извърна поглед, прекратявайки безмълвното съзаклятие. — Ще се обадя тук в шест часа, за да се уверя, че всичко е наред.

— Да, обади се — каза Филип. — А може и аз да ти се обадя.

— Не знам по кое време ще се прибера — каза тя бързо. — По-лесно е аз да ти позвъня.

— Нека тя ти се обади — Мъри посъветва Филип с поверителен тон. — Да се успокои, че си добре за вечерта, а после да поизлезе из града с други момичета.

Изобел се усмихна слабо.

— Едва ли.

— О, добре — каза Филип. — Щом така искаш.

Филип беше казал, че на сутринта ще я откара до гарата, но му се обадиха лорд и лейди Делби, които бяха открили рисувана фреска под тапета на помещението, където се намираше басейнът им. Филип искаше да я види.

— Аз ще те откарам до гарата — предложи Мъри.

— Благодаря — каза Изобел хладно.

Отидоха заедно до колата му и той задържа отворена вратата. Изобел влезе и пропътуваха пътя до гарата в непрекъснато мълчание.

— И да си изкараш чудесно, нали? — каза Мъри предизвикателно, докато тя слизаше.

Изобел се поколеба и погледна обратно в колата. Лицето на Мъри беше в сянка, но той сякаш се усмихваше.

— Да се срещаш с издатели, за да разглеждаш корици на книги, не е точно прекрасно изживяване — отбеляза тя.

Той се надвеси напред, палавото проблясване на усмивката му беше съвсем очевидно.

— Бях забравил, че отиваш за това — каза той. — Разбира се. Издателите.

Изобел не отклони поглед и кимна.

Той бързо й намигна.

— Ще дойда да те посрещна, ако кажеш на Филип по кое време пристигаш, когато позвъниш тази вечер.

Изобел изправи рамене.

— Благодаря, но се надявам Филип да иска да ме посрещне лично.

— Разбира се — каза той. — Ще стане както искаш, Изобел. Знаеш това.