Аферата „Зелда“

Трийсет и три

В седмиците, които последваха, Изобел разполагаше с къщата само за себе си така, както не се беше случвало през дългите години на боледуването на Филип. Сутрин обикновено закусваха с Филип, а после той вземаше колата и слизаше до къщата на Мъри в селото, за да започне работа. В някои дни отиваше с колата да говори с клиенти на фирмата, в други оставаше в офиса и се занимаваше с документацията, докато Мъри излизаше. И в двата случая беше извън къщата от девет сутринта до около пет или шест вечерта.

Изобел си беше мислила, че ще й липсва, но откри, че обича тишината на празната къща. Работеше далеч по-добре сама в къщата, без усещането, че Филип обикаля безцелно наоколо, без постоянното далечно бръщолевене на телевизора, без Филип постоянно да подава глава през вратата, за да я попита услужливо дали би искала чаша чай или пък дали ще обядват по-рано. След като се разболя, Филип не беше приятен съжител, макар че Изобел, съзнавайки обичта си към него, бе убедила себе си, че й е приятно той да е в къщата по цял ден. Сега, когато се беше освободила от него, осъзна, че скърцането на дъсчените стълби под краката му, щракването, когато той отваряше входната врата да погледне идва ли пощальонът, са я дразнели, отклонявайки вниманието й. Самотата и отегчението на Филип се бяха просмуквали под вратата на кабинета й като натрапчива неприятна миризма.

Сега, когато Филип беше зает и щастлив, и се забавляваше и се наслаждаваше на компанията на приятел, Изобел забеляза, че вече тя е тази, която броди из къщата. Но го правеше с възторженото съзнание, че разполага със свобода в собствените си владения. Когато работеше в кабинета, се наслаждаваше на спокойствието и усамотението си. Когато й се допиеше чай, отиваше до кухнята, отбелязвайки с наслада колко подредено е всичко, отчитайки лукса да може да си приготви една чаша, само за себе си, и да не се налага да се бави, за да слуша как Филип се оплаква от долнопробните предавания по дневната телевизия или иска да й разкаже за нещо, което току-що е видял в някое токшоу.

Изобел съкрати работните часове на госпожа М. отчасти защото нямаше нужда от нея, но тайно съзнаваше и че иска къщата изцяло за себе си. Откри, че дори присъствието на госпожа М. беше дразнител. Хлопването на вратата сутрин, постоянното й наблюдение над брачния им живот, злоупотребата й — поне така се струваше на Изобел — с дружелюбието на Мъри, бяха превърнали госпожа М. не толкова в помощничка на Изобел, колкото в съперница за самото сърце на дома.

— Ако нямам работа на пълен работен ден тук, ще трябва да си потърся друго място — предупреди я госпожа М. — Старая се да се съобразявам с непостоянен работен график, госпожо Латимър, но имам нужда от пълен работен ден.

— Напълно ви разбирам — каза Изобел. — Но както виждате, тъй като господин Латимър е добре и работи извън къщи, наистина нямам нужда от човек в къщата по цял ден.

— Все пак остават цялото чистене, пазаруването и прането — изтъкна госпожа М.

— Да — каза Изобел, мислейки си, че поне положението с пазаруването щеше съществено да се подобри, ако тя поемеше контрола над него. Парите за домакинството в буркана върху работния плот в кухнята все още намаляваха невероятно бързо. Госпожа М. твърдеше, че харчела малко, както винаги, а Филип твърдеше, че не взема повече от две лири за сандвич на обяд. Явно системата беше рухнала преди няколко месеца; едва сега Изобел се почувства достатъчно силна да се изправи пред недоволството на госпожа М.

— Ще имате нужда от човек, който да поема домакинските ви задължения — изтъкна госпожа М. В думите й се таеше неизказан намек, че Изобел е твърде мързелива, за да върши сама домакинската си работа, и че би могла да се опита да се справи за няколко дни, но усилията й ще се окажат безплодни.

— Несъмнено имам нужда от някого — съгласи се Изобел. — В момента съм много заета. Довършвам нов роман. Но нямам нужда от човек по седем-осем часа на ден. Мисля си, че четири часа три пъти седмично би било предостатъчно. Но може би вие не искате да работите така? За шест лири на час?

Изобел извличаше дребнаво, злорадо задоволство от проточилото се мълчание, докато госпожа М. се опитваше да пресметне колко прави четири часа по три пъти седмично, по шест лири, а най-накрая заяви възмутено:

— Това са само седемдесет и две лири седмично!

— Нямам нужда от работа за повече пари.

— Много се съмнявам, че ще намерите някой да бие целия път дотук за такива пари — каза госпожа М. заинатено. — Едва ли си струва.

— Ще трябва да проверя, нали? — каза Изобел. — Ще трябва да пусна обява. Ако вие не искате да се заемете?

— Ще се заема — каза госпожа М. сърдито. — Но ще трябва да се огледам за нещо друго, госпожо Латимър. Не мога да се справям със седемдесет и две лири на седмица.

— Напълно съм сигурна, че не можете — каза Изобел язвително, мислейки си колко разточителна бе госпожа М. в поддържането на домакинството. — А веднага щом си намерите нещо, което ще ви устройва повече, можете да ми кажете, и аз, разбира се, ще ви освободя.

— Надявам се само Филип да не се изтощи, да не се разболее отново и да остане отново у дома, та отново да има нужда от грижи за него — каза госпожа М. смирено.

— И аз така се надявам — призна Изобел. — А ако положението се промени, ще ви съобщя веднага.

— Няма да има никаква полза, ако вече работя другаде — каза госпожа М. — Би било ужасно, ако си намеря друга работа, а после ви потрябвам обратно. Когато е зле, той е много особен. Обича наоколо да има хора, които познават дребните му привички. Ще му липсвам, ако не съм тук.

— Да, възможно е — съгласи се Изобел. — Но сега е добре.

— Засега — каза госпожа М. злокобно.

— Така че засега можете да идвате в понеделник, сряда и петък по четири часа на ден — каза Изобел рязко. — А аз ще поема пазаруването.

— В петък не мога — заяви госпожа М., за да има последната дума. — Ще трябва да е понеделник, сряда и четвъртък.

— Устройва ме отлично — каза Изобел раздразнено. — Понеделник, сряда и четвъртък, от девет до един.

Когато работното време на госпожа М. беше намалено, в къщата стана още по-спокойно. Изобел имаше усещането, че си възвръща правата над дома си — истинска ирония точно сега, след като за първи път той принадлежеше на банката. Тя сновеше от стая в стая, оправяше възглавничките и побутваше масичките обратно на местата им. Купуваше цветя и ги аранжираше, в антрето винаги имаше ваза със свежи цветя. Лалетата цъфтяха и Изобел купуваше бели, златисти и червени лалета и ги слагаше на бюрото си.

Колкото и да е странно, единственото, което й липсваше сега, не беше Филип — а присъствието на Мъри.

Работата по плувния басейн привършваше, мазилката и циментовият разтвор съхнеха. Най-после бяха съединили покрития остъклен пасаж с къщата, бойлерът беше готов за включване, бояджиите белосваха стените, майсторите, повикани за пода, щяха да сложат плочките, и пристройката щеше да бъде завършена. Мъри все още се появяваше през повечето сутрини, за да се увери, че работата върви както трябва, но вече никога не влизаше в къщата. Понякога, ако беше на бюрото си, Изобел го виждаше от прозореца и той й махваше с ръка, но никога не идваше да почука на вратата и да поговори с нея.

Един ден тя отговори на помахването му, казвайки си, че може би е нелюбезна, и че наистина е редно да го покани да влезе за едно кафе, но той просто наклони бейзболната си шапка с широка козирка към нея за поздрав и продължи да говори с работниците. На другата сутрин Изобел разтвори прозореца си и го извика, а той се приближи бавно и се облегна на стената, гледайки я усмихнато.

— Добре ли върви всичко? — попита тя.

Мъри я стрелна с бърз, преценяващ поглед. Никога преди не беше питала как напредва басейнът. Погледна я, сякаш мислеше, че тя открехва вратичката за някаква игра, измислена от самата нея, сякаш го вълнуваха нейните тайни мисли.

— Върви чудесно — каза той кратко. — Нима се съмняваш?

— О, не — каза Изобел бързо. — Просто те видях и ми хрумна да попитам.

— Чудесно — повтори той.

Настъпи кратко мълчание.

— Искаш ли чаша кафе? — попита Изобел.

Той отново заоглежда въпросително лицето й, сякаш за да разчете чувствата й.

— Не бих искал да те прекъсвам, докато работиш — каза любезно.

— Няма проблем — каза тя, но не повтори поканата, а той не помръдна от мястото си, облегнат на прозореца й, свел поглед към нея.

— Филип ще се прибере ли за обяд? — попита тя напосоки.

— Не мисля — каза той. — Винаги можеш да му се обадиш и да го попиташ. Днес е в офиса.

— Да, знам.

Настъпи мълчание. Изобел не се сещаше какво да каже, нито й хрумваше как да приключи този разговор, който сама беше подхванала. Мъри, облегнат на стената, търпеливо я чакаше да му каже какво иска, защо го беше повикала.

— Значи си съвсем сама в къщата днес — отбеляза той. — И всеки ден.

— Да — каза Изобел кратко.

Той кимна и зачака, сякаш тя можеше да каже още нещо.

— Довиждане тогава — каза Изобел рязко.

Мъри й отправи една от продължителните си, потайни усмивки.

— Довиждане — каза той, надигна се от стената и бавно се отдалечи. Изобел го гледаше как си отива, наклона на раменете му, приведени, защото бе пъхнал ръце дълбоко в джобовете на торбестите си джинси, решителните му стъпки с големите ботуши, леката напереност в походката му. После затръшна прозореца, сякаш за да попречи на нахлуването на внезапен, смущаващ пролетен бриз.

Без Филип, в тишината и спокойствието на къщата, Изобел работеше усилено, в продължение на тежки, дълги часове. Знаеше, че работейки по новия роман на Зелда Виър, не пише сериозна книга, не се стремеше дори към посредствена книга. Беше се заела да напише дори доста лоша книга: стереотипни герои, небрежен диалог, клиширани образи, но със завладяващ и развиващ се сюжет. Изобел откри, че като само се подчиняваше на изискванията на фабулата и изобщо не се интересуваше как ще я разкаже, и определено не я беше грижа за реализъм и достоверност, или за морално-етичните аспекти на текста, можеше да пише необикновено бързо. Да пише роман под името на Зелда Виър беше въпрос на измисляне на някакъв завладяващ и вълнуващ сюжет, а после работата се състоеше в това просто да набере на клавиатурата възможно най-бързо цялото развитие, с обрати, които й хрумваха в процеса на прехвърлянето на първоначалната история върху хартия.

Приключи в обещания срок и разпечата седемстотинте страници с бележка до Трой.

ЕТО Я. ПРЕДУПРЕДИХ ТЕ, ЧЕ ТОВА Е ПЪРВА ЧЕРНОВА И ИМА МНОГО НЕЩА, КОИТО ЩЕ ПРЕРАБОТЯ ВЪВ ВТОРИЯ ВАРИАНТ, НО ТИ НЯМАШЕ ТЪРПЕНИЕ ДА Я ВИДИШ ВЕДНАГА.

ТРЯБВАШЕ ДА УСКОРИМ ЗАКУПУВАНЕТО НА ДЯЛ В БИЗНЕСА С БАСЕЙНИ, БЕЗ ДА ЧАКАМЕ ПЛАЩАНЕТО ОТ ИЗДАТЕЛИТЕ, ЗАТОВА ЩЕ СЪМ МНОГО ДОВОЛНА, АКО УСПЕЕШ ДА ГИ УБЕДИШ ДА ПЛАТЯТ ОЩЕ СЕГА. НАИСТИНА МИ Е МНОГО НЕПРИЯТНО ДА ИПОТЕКИРАМ ТАЗИ КЪЩА. МОЖЕ ЛИ, ВЕДНАГА ЩОМ ПЛАТЯТ, ДА МИ ПОДГОТВИШ ЧЕК ЗА ТРИСТА И ПЕТДЕСЕТ ХИЛЯДИ ЛИРИ? МОЖЕ ДА ДОЙДЕ НА МОЯТА СМЕТКА. ФИЛИП МИСЛИ, ЧЕ СУМАТА Е ОТ СТАРИТЕ МУ АКЦИИ И ПЕНСИИ.

НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ СИ ДОБРЕ.

МИСЛЯ ЗА ТЕБ…

Изобел уви целия ръкопис в здрава кафява хартия, залепи с тиксо краищата и ъгълчетата, завърза целия пакет с канап, обу си туристически обувки и слезе по хълма до селската поща.

Жената прие пакета без коментар. Изобел плати, а после спря за миг до щанда за сладкиши, спомняйки си радостта си в деня, когато изпрати първия роман на Зелда Виър, спомняйки си острия, сладък вкус на черния шоколад около бразилските орехи, а после приятния мирис на ядки и хрущенето на орехите в шоколадовата им черупка.

— Нещо друго? — попита жената.

— Не — каза Изобел със странно усещане за разочарование. Каза си, че и бездруго сега вече рядко яде шоколадови бонбони. А една голяма кутия бразилски орехи в шоколад би била твърде голямо разточителство. Освен това Изобел нямаше чувството, че трябва да празнува. Съзнаваше единствено, че беше завършила задача, с която печелеше нужните й пари. Нямаше никакво усещане за лукс в написването на един не особено добър и прекалено дълъг роман. Беше се оказало тежко и изморително преживяване. Сега трябваше да се върне в началото и да напише втората чернова. Безспорно й плащаха богато, но, освен това, безспорно, в тази работа нямаше радост, каквато някога бе имало за Изобел, когато тя беше чудесна писателка, когато се стремеше да подобри творчеството си и да се гордее с него.

Изобел се изненада, когато Трой не я потърси на следващия ден, нито на по-следващия. Той обикновено й телефонираше веднага щом прочетеше нов роман, за да й отговори незабавно. Цял уикенд тя го чака да се обади. В понеделник сутринта, докато госпожа М. вдигаше шум с прахосмукачката на горния етаж, Изобел затвори вратата на кабинета си и набра номера на Трой.

— Днес не е тук, мога ли да ви помогна? — попита ведро рецепционистката.

— Няма ли го?

— Не.

— Обажда се Изобел Латимър. Исках да говоря с него. Можете ли да ми кажете кога ще бъде отново в офиса?

— Замина на почивка — каза момичето с безразличие. — Нещо спешно ли има?

— На почивка ли?

— Да.

Трой никога не си беше вземал отпуск през цялото време, откакто Изобел го познаваше. Понякога заминаваше на дълъг уикенд, но никога не отсъстваше задълго от офиса и апартамента си, така, както Изобел бе постоянно в къщата си.

— За колко време замина? — попита тя.

— Месец — каза момичето.

— Нямах представа, изобщо не спомена пред мен — възрази Изобел. Настъпи неприятно мълчание. — Тези дни му изпратих един пакет, ръкопис — каза Изобел. — Можете ли да ми кажете дали го е получил?

— Не знам — каза момичето.

Изобел мислеше бързо. Ако Трой не беше получил пратката и тя бъдеше отворена от някой друг, щеше да стане съвсем очевидно, че авторката на романите на Зелда Виър е Изобел Латимър, и внимателно изградената фасада на измамата щеше да рухне светкавично.

— Много е важно да разбера — настоя тя. — Пратката беше препоръчана. Някой трябва да се е подписал за нея.

— Голям, тежък пакет, увит в кафява хартия? — допита момичето. — Старомодно увит с канап и така нататък? Аз се подписах за него. И му го дадох, но той го занесе горе. Получи го, преди да замине. Сега не е в офиса.

Изобел почувства неимоверно успокоение. Каквото и друго да станеше, Трой не бе забравил уговорката им за пълна дискретност относно Зелда.

— Имате ли телефонен номер, на който може да бъде открит? — попита тя.

— Не — каза момичето. — Само мобилният.

Изобел почувства как я залива облекчение.

— О, разбира се. Ще му се обадя на него.

— Имате ли номера?

— Разбира се, че имам номера — рязко каза Изобел. — Все пак ви благодаря. Дочуване.

Докато поставяше слушалката обратно върху вилката, осъзна, че трепери. Спря за момент и поседя безмълвно, с ръце в скута.

Взе тефтерчето си с телефонни номера и намери номера на мобилния телефон на Трой. Поне можеше да говори с него и да се увери, че не му се е случило нещо, и че каквото и да правеше през тези дълги четири седмици отсъствие от офиса си, не е напълно неоткриваем.

Набра номера. За нейно огромно облекчение отговорът дойде веднага, на първото позвъняване; но после един ужасен, безплътен глас каза с интонация на робот: „Номерът, който сте избрали, е недостъпен. Можете да оставите съобщение след сигнала. Ако желаете да оставите повторно съобщение в някакъв момент, можете да натиснете клавиш „х“ на телефона си“. Последва остро изписукване.

— Трой — изрече Изобел с изпълнен с болка шепот. — Толкова съм разстроена, че си заминал така, без предупреждение. Чувствам се… — тя млъкна рязко. Не можеше да диктува съобщение на телефонен секретар, понесена от такива бурно кипящи, объркани емоции. — Моля те, обади ми се — каза тя. — Обади ми се веднага.

Той не се обади. През целия ден Изобел тичаше да вдига слушалката при първо позвъняване, а когато Филип се прибра вечерта, тя продължи да се ослушва за телефона, докато вечеряха, а той говореше ентусиазирано за работата си през деня.

На следващия ден щяха да започнат да пълнят басейна на семейство Латимър.

— А след още два дни ще плуваме за първи път — каза той. — Какво ще кажеш, да поканим Мъри на вечеря и да си направим малко парти? Парти за откриването на басейна. Има ли някой от Лондон, когото би искала да поканиш? Какво ще кажеш за онзи Трой?

— Няма го — каза Изобел, като се опита да прикрие унинието в гласа си. — Не знам къде е.

На другата сутрин, веднага щом Филип излезе от къщи, тя изтича в кабинета си и опита отново.

„Номерът, който сте избрали, е недостъпен. Можете да оставите съобщение след сигнала. Ако желаете да оставите повторно съобщение в някакъв момент, можете да натиснете клавиш „х“ на телефона си“.

— Трой — каза Изобел. — Аз съм, Изобел. Много се безпокоя от това, че замина без предупреждение. Моля те, непременно ми се обади днес.

Затвори телефона и включи компютъра. Беше планирала днес да започне да редактира романа на Зелда Виър, но макар че отвори първа глава и забеляза фрапираща непоследователност в описанието на къщата, почувства, че няма енергия дори да нанесе поправка.

Телефонът иззвъня. Изобел скочи и грабна слушалката.

— Ало? — каза настойчиво.

— Аз съм, скъпа — каза Филип. — Познай как ти се обаждам?

На Изобел й идваше да заплаче от разочарование.

— Не знам.

— От мобилен телефон. Мъри току-що ми купи. Сега знаеш, че съм истински млад предприемач.

— О, прекрасно — каза Изобел.

— По-добре да ти дам номера, за да можеш да ми звъниш, когато съм извън офиса.

— Може ли да ми го кажеш, когато се прибереш у дома? Очаквам доста важно обаждане.

— Ще отнеме само минута — каза леко засегнат Филип. — Ако имаш химикалка подръка.

— Да, да, добре.

Той бавно продиктува номера, а после я накара да му го повтори.

— Е, кой е толкова важен? — попита той.

— Какво имаш предвид?

— Човекът, когото чакаш да ти се обади?

— О, не е важно — импровизира Изобел напосоки. — Искам да кажа, от офиса на Трой ми казаха, че един американски издател проявява интерес. Каза, че ще ми позвъни.

— Със сигурност не и сега — каза Филип. — Там е пет сутринта. Сигурно е имал предвид десет часът тази вечер.

— Не знам — каза Изобел. — Може би има предвид довечера.

— Сигурно — настоя Филип. — Едва ли ще се занимават с делови въпроси в пет сутринта, нали?

Изобел стисна зъби.

— Веднага ще се обадя да проверя — каза тя. — Вероятно не съм разбрала добре.

Филип се засмя и попита с обич:

— Не са силната ти страна, а? Имам предвид часовите зони.

— Ще им се обадя — каза Изобел. — Ще го направя сега.

— Добре — каза Филип. — Аз ще се залавям за работа. Имам много работа. Днес пак ще ходим в училището. Мъри беше прав, спряха се като вариант на средната цена.

— На вратата се звъни — каза отчаяно Изобел. — Наистина трябва да вървя — затвори телефона, докато Филип казваше, че е рано за пощальона, и отпусна лице в ръцете си. — О, Трой — прошепна тя. — Къде си?