Аферата „Зелда“

Тринайсет

Трой прекоси стаята, отиде до софата и седна до нея. Зелда отпи малко шампанско, а после се обърна към него.

— Донесе ли си роклята на Зелда? — попита тя.

— Да — каза тихо Трой.

— Защо не отидеш да я облечеш?

Главата на Трой беше замаяна от алкохола.

— Не знам — той се поколеба.

Тя му се усмихна мило и каза:

— Можем да изчакаме. Можем да чакаме цяла вечност. А можем и да се откажем от цялата история и изобщо да не си правим труда. Няма значение. Става дума за цената само на какво? — една рокля и чифт обувки. Можем просто да зарежем всичко това. Да го оставим неизказано. Недовършено.

Трой незабавно възропта:

— Не, наистина искам…

Тя се усмихна уверено.

— Знам, че искаш. Но те е страх да започнеш. Разбирам това. За мен беше по-лесно да започна да се променям, защото отначало си мислех, че се „маскирам“ само заради книгата, заради парите. Едва сега разбирам, че съм променяла себе си. Трябваше да се променя. Имах нужда от промяна. Исках да бъда някоя друга — поправи се тя. — И себе си, и друга жена. Трябваше да имам друг живот. Вече не можех да бъда само Изобел Латимър — тя замълча за миг. — Съмнявам се, че разбираш това.

— Защо да не го разбирам?

— Не ми се вярва да разбираш, че човек може да погледне живота си и да се изпълни с такова ужасно отчаяние — каза тя тихо. — Можеш да погледнеш живота си и да си кажеш: „Боже мой, Боже мой, аз съм на петдесет и две, повече от половината ми живот мина, а имам само това, направих само това, а имах такива надежди“.

— Написала си някои прекрасни книги — намекна Трой.

Тя се изсмя кратко и рязко.

— Знам. Но не е достатъчно, Трой. Исках да живея, не само да пиша за живеенето.

— Не виждам как Зелда би могла да бъде решение на този проблем — каза бавно Трой.

Тя се усмихна.

— Не. Странно, нали? Всеки страничен наблюдател би си казал, че Зелда е просто опит за необичайно, ексцентрично поведение или перверзия, или оправдание за афера. Но отвътре нещата стоят различно, нали? Ние пробудихме нещо като призрак, създадохме някаква трета личност, и когато съм нея, аз не съм Изобел Латимър с нейните разочарования и нейните смаляващи се хоризонти. Когато съм Зелда, аз съм друга жена, с друг живот пред мен. И предполагам, че когато ти си Зелда, нещо подобно се случва и с теб.

Трой се покашля.

— Нещо такова — каза той дрезгаво.

Тя го погледна замислено.

— Просто започни, Трой. Просто си позволи да започнеш.

Той се изправи, малко пиян, и леко залитна. Стаята му беше свързана с нейната, бяха заключили вратата между двете по-рано вечерта. Той отиде до стаята си и тя го чу да отваря вратата на гардероба и долови съвсем лекото, едва чуто шумолене на коприна.

— Може ли да дойда да помогна? — попита тя.

— Не — гласът му беше приглушен, сякаш подготвяше някаква загадка. — Искам да направя това сам.

— Искаш ли да използваш грима? А перуката е тук вътре.

— Да. Обаче не гледай. Не съм готов.

— Ще отида в спалнята си — предложи тя. — Всичко е в банята, просто си вземи каквото ти трябва.

Трой я чу как взема кофичката с лед и чашата си и отива в спалнята си, после мина предпазливо през свързващата врата и отиде в банята. Гримовете, пудрите и ружът й бяха подредени със старателната практичност на сериозен човек на изкуството. Нахлузи русата перука и едва тогава погледна отражението си в огледалото, а после отвори флакона с фон дьо тен и подуши сладкото, изтънчено ухание. Нанесе го с гъбичка по лицето си, но не и по клепачите. Сложи си само малко спирала на миглите и съвсем малко червило на устата, колкото за блясък. Вече приличаше по-малко на мъж, който се маскира като жена, и повече на това, което се чувстваше: някакво странно, почти лишено от пол същество, наполовина мъж, наполовина жена. Почувства се свободен от обичайните задръжки, почувства се обзет от пламенна жизненост.

Трой отвори вратата и влезе в спалнята. Зелда вече се беше изтегнала на леглото, тъмносинята й рокля — в тон с неговата, косата й — разчорлена и прекрасно руса като неговата, чорапите й — също толкова прозрачни, бельото й — също толкова скъпо. Двете прекрасни лица се погледнаха. Зелда не помръдна, освен за да се облегне на дебелите възглавници.

— Ела тук — каза тя с копринен глас.

Той тръгна непринудено, елегантно, по застлания с килим под между тях. Движеше се грациозно като всяка красива жена, съзнаваща, че очите на всички в стаята са приковани в нея. Отиде до леглото, а после повдигна предизвикателно полата малко по-високо, за да може да застане на едно коляно и да се доближи до нея.

Тя не посегна да го придърпа към себе си. Лежеше, облегната назад, чакайки той да направи първия ход. Трой се усмихна много леко и видя ответния блясък в очите й, а после наведе русата си глава и я целуна по устните.

Устата й под неговата беше топла и имаше вкус на шампанско и червило. Когато едната начервена уста срещна другата, усещането от целувката беше различно от обичайното докосване. Устните бяха по-меки, малко хлъзгави. Трой напористо се притисна напред, вместо да се отдръпне: искаше целувката да продължи още и още, обзет от желание тя да бъде по-дълбока, по-силна. Под натиска на устата му и на напиращото му тяло Зелда се отпусна на възглавниците, остави главата си да се плъзне назад, позволи на устата си да се разтвори с копнеж. Трой отново се придвижи напред, тласнат от желанието да навлиза по-дълбоко и по-дълбоко към нея, в нея. Ръцете на Зелда обгърнаха раменете му, а дланите й зачудено докоснаха копринения гръб на роклята му и гладкото очертание на ципа.

Трой плъзна полата на роклята малко по-високо нагоре, за да може да притисне бедрото си между нейните. При усещането, създадено от допира на крака му в копринения чорап между нейните, той неволно издаде лек стон от удоволствие. Зелда, със затворени очи, прокара ръце надолу към роклята, вдигната около кръста му, сложи ръце на задника му и почувства противоречивите усещания от допира на твърди мускули и копринени чорапи.

— О — изрече тя с копнеж. — О, Трой.

Той се отдръпна леко, когато тя изрече името му, и когато тя отвори очи, го видя да се мръщи леко.

— Не — каза той бавно. — Не ме наричай така. Аз съм Зелда.

— Да, наистина си Зелда — прошепна тя. — Ти си тя. И аз също съм тя.

Той внимателно я дръпна да седне на леглото, и отвори ципа на роклята. Тя вдигна ръце, за да може той да я смъкне от нея, а после се облегна назад, останала по красивия си бледосин сутиен, френски кюлоти, и бледи дълги чорапи с ограничител. Трой изхлузи чорапите, възхищавайки се на прозрачната им лекота, и ги пусна на пода, после сложи ръце на ластика на кюлотите й. Тя се поколеба за момент, очите й го гледаха питащо.

— Сигурен съм — каза той. — Моля те.

Тя повдигна ханша си и му позволи да ги изхлузи от нея. Разкопча кукичките на сутиена си и се отпусна назад да приеме ласката му. Сега беше гола под него и той се отдръпна от нея, за да изрита собствените си кюлоти, но не свали роклята и чорапите. Когато отново се отпусна върху нея, Зелда допря буза до топлото му лице с мъжки аромат, и когато наполовина отвори очи, видя гривата му от руса коса, прекрасния му грим. Взря се в него, когато тялото му се доближи и тя почувства как ерекцията му побутна мекотата й. Прекрасната му тъмносиня рокля беше издърпана над дългите, стройни очертания на бедрата му, в чорапите краката му изглеждаха изящни и копринено гладки. Ръцете му я държаха здраво, както мъж прегръща жена, но начервените му устни я целуваха с игрива, женствена нежност. Очите на Зелда се затвориха с потрепване и тя сключи ръце около издължения му, строен и силен гръб, мачкайки копринената му рокля, когато той проникна в нея.

Зелда се размърда и отвори очи. На възглавницата до нея беше нейната двойница, нейният огледален образ. Докато гледаше, огледалният образ отвори очи и й се усмихна.

— Добре ли си? — запита практичният, грижовен глас на Изобел.

Трой кимна.

— Да.

Двамата се гледаха спокойно за момент.

— Мисля, че ще отида в стаята си — каза Трой. — Искам да се преоблека, да се измия, и да поспя. Утре имаме много работа.

Изобел кимна.

— Лека нощ — каза тя вежливо.

— Лека нощ — каза той.

Срещнаха се на закуска в трапезарията без смущение, в обичайните си образи. Трой носеше делови, тъмен костюм с хубава кройка, а Зелда беше облякла жълтия си тоалет. Сутринта Зелда имаше интервю с журналист от местно списание и официален обяд с представители на водещите книжарници в Нюкасъл. След обяда трябваше да обиколи колкото може повече книжарници, и да подпише книги, които да изложат на витрините си под рекламния надпис „Екземпляри с автограф от автора“.

— Подпиши колкото можеш повече — настоя полугласно Трой в първата книжарница.

— Защо?

— Защото тогава не могат да ги върнат, броят се за повредени.

Изобел се поколеба, истински шокирана.

— Подписани са от автора, и това се смята за повредена стока?

— От гледна точка на разпространителите — да — каза Трой. — Били са отваряни, нали? И в тях е драскано?

— Но това е подписът на автора! — възкликна Изобел. Някой хвърли поглед към двамата, застанали до масата с изложените нови заглавия в средата на книжарницата. — Как биха нарекли подписан екземпляр от пиеса на Шекспир? Повреден?

— Вероятно — каза Трой весело. — Във всеки случай, защо да те е грижа? Ти ги подписваш, те трябва да ги продадат. А всеки път, когато подпишеш, печелиш по една лира и шейсет и девет пенса.

— И все пак са нужни ужасно много от тях, за да станат триста и петдесет хиляди — отбеляза Изобел.

— Затова се залавяй да подписваш — каза той безжалостно.

След книжарите пиха чай с журналистка от женска рубрика, която искаше да изготви задълбочен профил на Зелда. Тя зададе точно същите въпроси, каквито бяха задавали всички други, и Изобел установи, че дава съвсем същите отговори. За един момент се улови, че не можеше да си спомни дали беше разказала един малък анекдот на тази журналистка, или на друга в някой предишен ден. Когато забеляза безизразния поглед на журналистката, си помисли, че вероятно няма значение, и все пак разказа историята.

Жените си тръгнаха в шест, когато пристигна фотографът й. Зелда стоеше, вървеше, обръщаше се и се усмихваше по негово нареждане. Държеше корицата на книгата си, както я инструктира той, обърната към обектива, сякаш за да демонстрира пред един възхищаващ се свят необикновения факт, че една толкова красива руса жена като нея наистина беше написала този роман. После задържа книгата отворена пред себе си, сякаш четеше напълно омаяна собствените си думи. Това бяха позите, които провинциалните фотографи неизменно избираха като единствено подходящи за един автор на турне. Зелда се беше научила да се подчинява, и да се усмихва, докато го прави.

— Фантастично — каза фотографът доволно. — Просто фантастично.

Когато той си тръгна, Зелда се отпусна в стола си и даде знак на един сервитьор.

— Чаша шампанско, ако обичате — кимна на Трой. — Една за теб?

— Да — каза той. — А после една тиха вечеря, мисля аз: ти какво ще кажеш?

Тя изчака, докато сервитьорът донесе чашата й и сложи една пред Трой. Вдигна чашата към него в безмълвен тост. Трой върна жеста, но я наблюдаваше внимателно. Вече започваше да я опознава, този унесен, усмихнат поглед беше като предупреждение.

— Мислех си, че може да направим нещо малко по-различно — каза Зелда. — След като разполагаме тук с кола, и така нататък.

— Например?

— Помислих си, че Зелда и приятелката й Изобел може да излязат на вечеря заедно — каза тя. — Бихме могли да вземем колата и да намерим някое приятно място. Ако не е проблем, можем да се приберем пеша, ако не е прекалено далече.

Той замълча за момент.

— Искаш да излезеш на вечеря като Изобел Латимър?

Тя кимна и прошепна:

— А ти — като Зелда. Защо не, Трой? След снощи. Не искаш ли да стигнем и малко по-далече?

За миг той затвори очи при тази мисъл. Знаеше, че много, много иска да го направи.

— Няма как да ни се размине безнаказано — каза той. — Не и в присъствието на други хора. Не и посред бял ден.

— Не е посред бял ден — изтъкна тя. — Вечер е. И никой в този град не ни познава. И ще ни се размине. Прекрасен си в нейния образ. Знаеш, че е така.

Той все още се колебаеше, искаше да бъде убеждаван.

Гласът й беше коприненомек и прелъстителен.

— Е, защо не се качим горе да я подготвим? — попита тя. — Да видим какво е усещането. Да видим как изглежда. Ако си доволен от вида си, можем да излезем на вечеря. Ако не си, можем да поръчаме вечеря в стаята и да си останем в хотела. Каквото предпочиташ.

Той се изправи на крака и вдигна чашата й.

— Изобел, ти си много, много изненадваща жена — каза развълнувано. — От цялото си сърце искам да те бях срещнал, когато бях на двайсет.

За негова изненада тя се изчерви много силно и очите й внезапно се наляха със сълзи.

— О, и на мен ми се иска — изрече тя с прочувствен тон. — Толкова много.

Между тях се спусна внезапно, стъписано мълчание, после Изобел умишлено развали магията, усмихна му се леко, и се изправи на крака. Трой прекоси фоайето и повика асансьора. Когато дойде при него, тя беше спокойна и овладяна, нямаше и следа от онзи кратък, издайнически момент. Вратите на асансьора се затвориха зад тях, обгръщайки ги в пашкул от усамотение.

Трой си помисли да я попита защо очите й се бяха напълнили със сълзи, но се сдържа. Не му трябваха дълбоките чувства на Изобел Латимър. Искаше ненаситния хедонизъм на Зелда Виър.

Вратите на асансьора се отвориха и те тръгнаха мълчаливо към апартамента си. Трой хвърли поглед към лицето й, за да провери дали по него се бе изписало смръщеното изражение на Изобел или очарователното безразличие на Зелда. Когато стигнаха до вратата и тя затърси опипом ключа от стаята в джоба на Трой, намести го в ключалката и ги пусна да влязат, кокетният жест беше на Зелда. И Зелда се отпусна в ръцете му, когато затвориха вратата зад себе си.

Този път Трой й позволи да му помогне в преобразяването, като смъкна деловия костюм и прозаичните черни чорапи и черни обувки и ги замени с бродираното копринено бельо, прозрачни дълги чорапи с ограничител, а после — синята коктейлна рокля на Зелда. Изобел му затвори ципа и за миг изпита силно, почти непоносимо желание.

Той вече си беше сложил перуката, а фон дьо тенът покри гальовно цялото му гладко избръснато лице. Изобел гримира очите му и сложи червило на устните му. Докато тя работеше, той седеше на столчето пред тоалетната масичка, покорен и неподвижен, с послушно затворени очи.

— Как изглеждам? — попита, докато тя нанасяше пудра по съвършеното му лице.

— Прекрасно — каза тя кратко. — Чакай малко.

Той остана да седи със затворени очи, а после почувства тежестта на светлото кожено палто върху раменете си. Почувства топлото, копринено усещане от кожата, която обгърна тила му и погъделичка ушите и скулите му, когато Изобел вдигна яката.

— Сега погледни — каза тя меко.

Той отвори очи и видя Зелда, точно във вида, в който щеше да се появи във вестника утре, както беше изглеждала в списанията и телевизионните програми по време на турнето. Всички отлики на Зелда: гъстата руса коса, широко отворените, блестящи очи, ярко оцветените устни, бяха налице. Образът на Зелда във версията на Трой беше с една идея по-строги линии. Очертанието на челюстта беше по-изявено, челото малко по-изпъкнало; но когато се усмихваше, това беше бляскавата, студена усмивка на Зелда.

— Ти си тя — каза Изобел просто.

Долови желанието в гласа й, погледна я бързо и попита:

— Искаш ли да излезем?

— А ти?

Той погледна обратно към безупречното отражение.

— Бихме могли, нали?

Тя кимна.

— Никой няма да се досети. Честно.

— Невероятно е — каза той.

— Защото Зелда е стандартен тип, също като книгата — отбеляза Изобел. — Това, което виждаш, когато я погледнеш, е косата, облеклото и гримът. Почти не забелязваш чертите й. Има стотици жени, които притежават това излъчване. Зелда го притежава до такава степен, че почти всеки, от камериерката в хотела до мен, би могъл да си сложи перуката, дрехите и грима, и да изглежда като нея.

— Бихме могли да излезем — каза Трой.

Тя кимна.

— Да.

— Какво ще облечеш?

Тя се усмихна:

— Искам да нося нейните дрехи, но върху мен ще изглеждат доста различно. Изчакай за минута в дневната, ще дойда там.

Изобел се преоблече бързо, почти без да я е грижа какво облича. Почисти лицето си от яркия грим на Зелда и си сложи само малко пудра и бледо червило. Свали лъскавата перука и върза собствената си кестенява коса на скромна конска опашка. Избра черна коктейлна рокля и сако с пайети. На фона на яркото сако кожата й изглеждаше уморена и бледа. Добави малко фон дьо тен около очите си и малко руж на бузите. Редом с яркия блясък на Зелда тя щеше да бъде като леко повехнала английска роза, невзрачната приятелка, която никой не поглежда.

— Безцветна съм — каза тя, влизайки в стаята. Зелда се беше изтегнала, както се изтягаше винаги, на софата, изпружила дългите си, прекрасни крака, едната обувка с висок ток се полюшваше от извитото й стъпало. Когато видя Изобел, се надигна и дойде при нея, взе я в обятията си и я целуна леко, за да не се размаже червилото им.

— Изглеждаш много мило — каза красавицата на своята по-обикновена приятелка. — Поръчах колата. Можем да тръгваме.

Изобел се поколеба.

— Трябва да телефонирам на Филип. Ти слизай.

— Ще те изчакам — каза Зелда. — Не смея да сляза без теб. Мога да чакам в съседната стая.

Изобел поклати глава:

— Можеш да чакаш тук. Нямаме обичая да си разменяме интимности.

Докато тя набираше номера, Трой си помисли колко показателен за брака й беше този дребен факт: нямаха обичая да си разменят интимности. „Защо тогава изобщо са женени?“, помисли си той.

— Здравей, скъпи, аз съм — каза Изобел.

Филип беше задрямал в креслото си, госпожа М. беше в кухнята и слагаше масата за вечерята им.

— О, да — каза той. — Как си?

— Добре съм. Как се чувстваш?

— Съвсем добре — каза той веднага. Изобел се вслуша, опитвайки се да прецени дали долавя нотка на болка в гласа му. Звучеше добре.

— Струва ми се, че си сънен — каза тя с надежда.

— Е, прекарах дълъг ден на открито — каза той. Тя долови задоволството в гласа му и това я накара да се усмихне. — Мъри се отби и ме заведе на малка обиколка. Искаше да видя другите басейни, които е направил. Срещнах се с няколко доста симпатични хора с басейни в градината, и това ми даде възможност да видя плочките, които имах предвид за нас. Отказах се от синьото, струва ми се, че е малко клиширано — синият басейн. Мисля си по-скоро за нещо като преливащо се зелено.

— Преливащо се зелено?

— Като мрамор, с нещо като златиста жилка.

— Страхотно — каза Изобел.

— Мъри беше много мил. Заведе ме на обяд в „Синият глиган“ — продължи Филип. — Следобед огледахме два басейна. Видяхме само един закрит, знаеш ли. Бих се изненадал, ако има повече от половин дузина в цялото графство. И нито един в размера, който предвиждаме.

— О, наистина ли? Толкова ли ще е огромен нашият?

— Именно, там е голямата грешка. Хората ги строят прекалено малки, а после, разбира се, не можеш да ги разшириш. Това е напълно излишна икономия.

— Трябва ни място само за двама — отбеляза тя.

Той се засмя и каза:

— Важното не е пространството за плуване. А естетическият ефект. Мъри ми го обясни подробно. Последното, което ти трябва, е да имаш чувството, че ще направиш половин дузина движения и ще се блъснеш в далечния край. Това те възпира да плуваш усилено. Всъщност ти пречи да извлечеш възможно най-голяма полза от басейна. Намалява удоволствието ти от цялото нещо, така че прави преживяването по-малко стойностно в дългосрочен план.

— Разбирам.

— Както и да е, в момента обмислям възможността да построим малък покрит пасаж, свързващ басейна с къщата. Нали не ни трябва да излизаме от гимнастическия салон или басейна затоплени и прегрели, и да трамбоваме обратно до къщата в дъжда.

Изобел не каза нищо.

— Така че Мъри ще ми каже каква е цената на един такъв пасаж, и можем да вземем допълнително разрешение за планиране. Бих искал да е нещо, което да изглежда достатъчно солидно, в стила на къщата.

— Разбирам — каза тя.

— Нямам търпение да се прибереш у дома и да видиш плановете — каза той. — Обедния влак в събота, нали?

— Да. Но ще ти се обадя утре, както обикновено.

— Хубаво — каза щастливо той. — Дотогава може да имам груби скици на пасажа.

— Ще бъде чудесно — каза тя. — Лека нощ, скъпи.

Изобел остави слушалката. Трой видя лицето й, мрачно и уморено, когато тя се обърна към вратата. После тя го зърна в роклята му на Зелда, прекрасната му коса и красивото му лице, със светлото кожено палто, спускащо се от раменете до петите му. Лицето й мигом се промени; тя се превърна в омаяната любовница, каквато беше предишната нощ.

— Готова ли си? — попита той, имайки предвид дали наистина е готова. — Можеш ли да оставиш тази отговорност и тревогите зад гърба си, да дойдеш с мен и да бъдеш щастлива?

А тя се усмихна сияйно и пъхна ръка в сгъвката на облечения му в коприна и кожа лакът и каза:

— О, да.