Брит-Мари беше тук

9

Има опашка в магазина за хранителни стоки. Или в пицарията. Или в пощенския клон. Или в автосервиза. Или каквото там е в момента. Във всеки случай, има опашка. Посред бял ден. Все едно хората си нямат друга работа.

Мъжете с брадите и шапките пият кафе и четат вечерни вестници на една от масите. Онзи Карл стои най-отпред на опашката. Взима пакет. Сигурно му е приятно, мисли си Брит-Мари, да има толкова свободно време. Трийсетинагодишна жена с кубична форма стои пред Брит-Мари. Носи слънчеви очила. На закрито. Така е модерно, разбира се. С нея има бяло куче. Според Брит-Мари това няма как да е хигиенично. Жената купува пакет масло, шест бири, които Някоя вади иззад щанда и по чиито етикети има чуждестранни букви, четири опаковки бекон и твърде много шоколадови десерти. Никой цивилизован човек не се нуждае от толкова голям избор на шоколадови десерти, смята Брит-Мари. Някоя я пита дали иска да ги вземе на кредит. Жената кима кисело. Напъхва всичко в една торба. Естествено, Брит-Мари никога не би помислила жената за „дебела“, защото определено не е от тези, които мислят такива неща за хората. Затова си мисли, че на жената сигурно ѝ е приятно да може да си живее живота с такава очевидна незаинтересованост към нивото си на холестерол.

– Да не си сляпа? – изстрелва жената в мига, в който се обръща и връхлита право върху Брит-Мари.

Брит-Мари ококорва очи учудено. Наглася прическата си.

– Определено не. Виждам отлично. Говорила съм с очния си лекар. Каза ми „Виждаш отлично, Брит-Мари“, ако позволявате да ви уведомя! – уведомява тя.

– Тогава може би ще можеш да се махнеш от пътя? – изгрухтява жената и размахва бастун.

Брит-Мари поглежда бастуна. Поглежда кучето и слънчевите очила. Измърморва „ха, ха, ха“ и кима извинително, след което осъзнава, че кимането не е от значение. Сляпата жена и кучето минават по-скоро през, отколкото покрай нея. Вратата иззвънява щастливо след тях. Все пак не разбира какво се случва.

Някоя се приближава с инвалидната си количка и махва окуражително.

– Не ѝ обръщай внимание. Тя е като Карл. Лимон в задника, знаеш.

Тя прави жест, който според Брит-Мари изобразява колко точно навътре е пъхнато първото във второто. После слага купчина празни кутии от пица на щанда. Брит-Мари оправя прическата си, приглажда полата си и машинално подравнява най-горната кутия от пица, която е застанала накриво. Накрая опитва да поприглади и достойнството си, казвайки крайно грижовно:

– Бих искала да бъда информирана как върви работата по поправката на автомобила ми.

Някоя се почесва по главата.

– Разбира се, разбира се, колата ти, да. Знаеш ли, трябва да те питам нещо, Брит-Мари: вратата важна ли е за теб?

– Какво, за Бога, искаш да кажеш с това? – пита Брит-Мари ужасено.

Някоя разперва ръце.

– Ами, знаеш, просто питам. Цветът е важен за Брит-Мари, разбирам. Жълта врата: не е о’кей. Затова те питам, Брит-Мари: вратата важна ли е за теб? Ако не е важна, тогава колата на Брит-Мари вече е, как се казва? Ремонтирана! Ако вратата е важна... знаеш. Може би ще е нужно, как се казва, по-дълго време за доставка!

Някоя изглежда доволна, а Брит-Мари – не.

– На всяка цена трябва да имам врата на колата! – възкликва тя.

Някоя размахва длани пред себе си.

– Разбира се, разбира се, не се ядосвай, Брит-Мари. Просто питам. Искаш врата, значи ще отнеме малко повече време!

Някоя отмерва няколко сантиметра въздух с палеца и показалеца си, за да илюстрира горе-долу колко малко време е „малко повече време“.

Брит-Мари осъзнава, че жената взема връх в преговорите. Кент трябваше да е тук, той обича да преговаря. Винаги казва, че трябва да поднасяш исканията си с комплименти. Затова Брит-Мари се овладява и казва:

– Тук, в Борг, явно всички имат време да пазаруват следобед. Сигурно ви е приятно да имате толкова много свободно време.

Някоя вдига вежди.

– Ами ти? Значи си страшно, как се казва? Заета?

Брит-Мари премества много бавно едната си ръка в другата.

– Бих искала да ви информирам, че съм много заета. Много, много заета. Но стана така, че ми свърши бикарбонатът. Предлагате ли бикарбонат в този... магазин?

Произнася „магазин“ с божествена снизходителност.

– ВЕГА! – изкрещява Някоя ненадейно.

Брит-Мари подскача и почти обръща купчината кутии от пица. Детето от вчера се появява иззад щанда. Все още държи топката. До тях стои момче, което изглежда точно като Вега, само че има по-дълга коса. Така е модерно, със сигурност.

– Бикарбонат за дамата, ако бих могла, как се казва? Ако бих могла да помоля! – казва Някоя с дълбок, пресилено театрален поклон към Брит-Мари, който Брит-Мари изобщо не оценява.

– Това е тя – прошепва Вега на момчето.

Момчето веднага придобива вид все едно е намерило изгубен ключ. Втурва се в склада и се връща, препъвайки се, прегърнало две бутилки. „Факсин“. Брит-Мари остава без дъх.

Предполага, че това, което изживява секунди по-късно, може да бъде описано в кръстословица като „извънтелесно преживяване“. За няколко мига забравя за съществуването на магазина за хранителни стоки и пицарията и за мъжете с бради, чаши кафе и вечерни вестници. Сърцето ѝ бие така, сякаш иска да излезе на свобода. Това кара Брит-Мари да се почувства много неприятно, когато се съвзема. Представи си, да ѝ се разхлопа сърцето насред пицарията!

Момчето оставя бутилките на щанда, подобно на котка, уловила катерица. Брит-Мари ги докосва с връхчетата на пръстите си, преди достойнството ѝ да успее да я спре. Има чувството, че се е прибрала у дома.

– Аз... останах с впечатлението, че са ги изтеглили от търговския асортимент – прошепва тя на Някоя.

Отговаря момчето.

– Чил[7]! Омар намира всичко!

После посочва ентусиазирано към себе си:

– Аз съм Омар!

Посочва още по-ентусиазирано към бутилките „Факсин“.

– Всички чуждестранни камиони спират на бензиностанцията в града! Познавам всички там! Мога да намеря каквото искаш!

Някоя кима педагогически.

– Затвориха бензиностанцията в Борг. Не беше доходоносна, знаеш.

– Но мога да ти намеря бензин в туба, ако искаш. Безплатна доставка! Мога да намеря и още „Факсин“, и каквото си поискаш! – вика момчето.

Вега върти очи.

– Аз ти казах, че ѝ трябва „Факсин“ – изсъсква тя на момчето и оставя бикарбоната на щанда.

– Но аз го намерих! – упорства момчето, без да отделя поглед от Брит-Мари.

– Това е малкият ми брат Омар – въздъхва Вега на Брит-Мари.

– Родени сме в една година! – възразява Омар.

– Да, ама януари и декември! – изсумтява Вега.

– Аз съм най-добрият пласьор в Борг. Направо съм крал. Каквото и да ти трябва, ела при мен! – казва Омар на Брит-Мари и ѝ намига самонадеяно, без да му пука, че сестра му го рита по пищяла.

– Смотаняк – въздъхва Вега.

– Бич! – отвръща Омар.

Брит-Мари не знае дали да се притеснява, или да се гордее, задето е наясно, че това означава нещо лошо, но не ѝ остава време да размишлява по въпроса, тъй като Омар се озовава на пода и се хваща за устата. Вега излиза навън с топката в едната ръка. Другата ѝ ръка още е свита в юмрук.

Някоя се засмива на Омар.

– Имаш, как се казва, маршмелоус[8] вместо мозък! Няма ли да се научиш, а?

– Ама че страхливка, не бях подготвен – изръмжава Омар и се изправя на крака с разкървавена устна.

Някоя отива за още водка. Омар повтаря на Брит-Мари:

– Не бях готов, адски страхливо е да удариш някого, който не е готов!

Брит-Мари като че ли не знае какъв точно отговор се очаква от нея. Омар избърсва устната си и в следващия миг забравя за всичко. Както по-малките деца забравят да плачат за изпуснатия на земята сладолед, защото са видели лъскаво подскачащо топче.

– Ако искаш нови джанти, мога да ти намеря. Или каквото и да е. Шампоани, ръчни чанти, каквото и да е. Пласирам всичко!

– А лепенки? – виква Някоя засмяно и сочи устната му.

Брит-Мари стиска здраво чантата си и приглажда косата си, сякаш момчето е обидило и двете.

– Определено нямам нужда нито от шампоан, нито от чанта.

Омар посочва бутилките „Факсин“.

– Струват по трийсет кинта едната, но можеш да ги вземеш на кредит.

– Кредит? – възкликва Брит-Мари, не по-малко ужасена, отколкото би била, ако Омар ѝ бе предложил да плати в натура.

– В Борг всички пазаруват на кредит. Няма нищо срамно – казва момчето.

– Аз определено не пазарувам на кредит! Разбирам, че в Борг може би не разбирате това, но някои от нас всъщност могат да си плащат собствените сметки! – сопва се Брит-Мари.

Последното просто се изплъзва от устата ѝ. Идеята не беше такава.

Някоя вече не се смее. Брит-Мари и момчето са се изчервили от различен вид срам. Брит-Мари оставя рязко парите на щанда, а момчето ги взима и се втурва навън. Скоро тропането се чува отново. Брит-Мари остава на място, опитвайки да избягва погледа на Някоя.

– Не получих касова бележка – констатира Брит-Мари тихо и съвсем не обвинително.

Някоя поклаща глава и цъка с език.

– Да ти прилича на ИКЕА? Той не е, как се казва? Акционерно дружество, знаеш. Просто момче с колело.

– Ха – казва Брит-Мари.

– Това ли е всичко? – пита Някоя, вече далеч не толкова гостоприемно, след което слага кутията бикарбонат и бутилките „Факсин“ в торбичка.

Брит-Мари се усмихва толкова грижовно, колкото може.

– Вие всъщност бихте могли да се информирате, че хората трябва да получават касови бележки. Иначе как ще докажат, че не са престъпници? – пояснява тя.

Някоя върти очи. Брит-Мари смята това за ненужно. Някоя натиска няколко копчета на касовия апарат. Сейфът за пари се отваря, макар в него всъщност да няма кой знае колко пари. Машината изплюва бледожълта касова бележка.

– Шестстотин седемдесет и три крони и петдесет йоре – казва Някоя.

Брит-Мари се вторачва в нея, все едно ѝ е влязло нещо в гърлото.

– За бикарбонат?

Някоя сочи навън.

– За вдлъбнатината в колата. Направих такова, как се казва? Външен оглед! Не искам да те, как се казва, оскърбя, Брит-Мари! Затова не ти предлагам кредит. Шестстотин седемдесет и три крони и петдесет йоре.

Брит-Мари почти изпуска чантата си. Ето колко сериозно е положението.

– Аз... кой... за Бога. Та никой цивилизован човек не ходи с толкова много пари в брой в чантата си, нали?

Казва го особено високо. За да я чуят всички присъстващи, в случай че някой от тях е престъпник. Разбира се, освен тях, вътре са единствено мъжете с брадите и кафето, а те дори не надигат поглед от вестниците, но все пак. Престъпниците могат да имат бради. Брит-Мари няма предразсъдъци.

– Работите ли с карти? – пита тя.

Топлина започва да облива лицето ѝ. Някоя поклаща твърдо глава.

– В градския транспорт работят с карти, Брит-Мари. Тук работим с пари.

– Ха. Тогава ще помоля да ме упътите към най-близкия банкомат – моли Брит-Мари.

– Намира се в града – казва Някоя студено и скръства ръце.

– Ха – казва Брит-Мари.

– Затвориха банкомата в Борг. Не беше доходоносен – казва Някоя с вдигнати вежди и кима към касовата бележка.

Брит-Мари шари отчаяно с поглед, опитвайки да отклони вниманието от кървавочервените си бузи. На стената виси жълта фланелка, същата като тази в развлекателния център. На нея също пише „Банк“ над числото 10.

Някоя вижда, че Брит-Мари гледа към тениската, затова затваря сейфа на касовия апарат, връзва торбичката с бикарбонат и „Факсин“ и я побутва към другия край на щанда.

– Да знаеш, тук не е срамно да вземеш кредит, Брит-Мари. Може да е срамно там, откъдето идваш, но не и тук, в Борг – казва тя.

Брит-Мари взима торбичката и вече не знае накъде да гледа. Някоя отпива глътка водка и кима към жълтата фланелка на стената.

– Най-добрият играч в Борг. Наричаше се „Банк“, знаеш, защото когато играеше за Борг, победата ни беше сигурна, като, как се казва? „Като пари в банка“! Това беше отдавна. Преди финансовата криза. После, знаеш: Банк се разболя, да. Настъпи друга криза. Банк се премести. Задълго.

Тя кима към вратата. Отвън футболната топка се блъска в оградата.

– Бащата на Банк тренираше хлапетата, които бяха шит. Поддържаше духа им. Поддържаше духа на целия Борг, знаеш. Беше приятел с всички! Но Бог, знаеш, сметките му са пълен шит, а? Мръсникът праща инфаркти както на доходоносните, така и на недоходоносните. Бащата на Банк умря преди месец.

Дървените стени скърцат и пукат. Както правят старите къщи и старите хора. Един от мъжете с вечерните вестници и чашите кафе идва, за да си сипе още кафе. Тук доливането е безплатно, забелязва Брит-Мари.

– Намериха го на, как се казва, кухненския под! – добавя Някоя.

– Моля? – казва Брит-Мари.

Някоя посочва жълтата фланелка. Свива рамене.

– Бащата на Банк. На кухненския под. Една сутрин. Мъртъв, просто така.

Тя щраква с пръсти. Брит-Мари се сепва. Мисълта да те открият мъртъв на кухненския под я кара да настръхне. Мисли си за инфаркта на Кент. Той винаги е бил много доходоносен. Стиска по-здраво торбичката с „Факсин“ и бикарбонат. Мълчи толкова дълго, че Някоя започва да се притеснява.

– Хей, трябва ли ти нещо друго, а? Имам такова, как се казва? „Бейлис“! Шоколадов ликьор! Е, това е такова, имитация, но можеш да му сипеш „О’бой“[9] и водка и тогава, знаеш, става за пиене! Ако, знаеш... пиеш бързо!

Брит-Мари поклаща рязко глава. Тръгва към вратата, но нещо в онова с кухненския под като че ли я кара да се поколебае. Затова се обръща предпазливо, преди да си е променила мнението, но след това се обръща обратно.

Брит-Мари не е спонтанен човек, това трябва да е ясно. „Спонтанен“ е синоним на „нерационален“, такова е твърдото убеждение на Брит-Мари, а тя определено не е нерационална. Така че сега изобщо не ѝ е лесно. Но накрая все пак се обръща, а после се разколебава и пак се обръща, така че, в крайна сметка, стои с лице към вратата, когато снишава глас и пита, толкова близко до спонтанното, колкото ѝ е възможно:

– Случайно тук да предлагате „Сникърс“?

През януари в Борг се стъмва рано. Брит-Мари се връща в развлекателния център и седи сама на един от столовете в кухнята. Оставя външната врата отворена. Студът не я притеснява. Чакането също. Свикнала е. Така става. Има предостатъчно време да размишлява дали това, през което преминава в момента, е някакъв вид житейска криза. Чела е за тях. Хората получават такива постоянно.

Плъхът влиза през отворената врата в шест часá и двайсет минути. Сяда на кухненския праг и много бдително наблюдава „Сникърс“-а, който стои в чиния върху малка кърпа. Брит-Мари поглежда плъха строго, след което хваща решително едната си ръка с другата.

– Занапред ще вечеряме в шест часá. Като цивилизовани хора.

След известен размисъл добавя:

– Или плъхове.

Плъхът гледа шоколадовия десерт. Брит-Мари му е махнала опаковката и го е сложила в средата на чинията, а до нея е оставила прилежно сгъната салфетка. Гледа плъха. Прокашля се.

– Ха. Не ме бива особено да започвам такъв тип разговори. Мъжът ми казва, че съм социално некомпетентна. Всички казват, че той е много социален. Предприемач, разбирате ли.

Плъхът не отговаря и тя добавя:

– Много успешен. Много, много, много успешен.

Набързо обмисля дали да разкаже на плъха за житейската си криза. Мисли си, че би ѝ се искало да обясни, че е трудно да знаеш коя си, когато се окажеш сама, а цял живот преди това си живяла заради някого другиго. Но не иска да безпокои плъха. Затова приглажда една гънка в полата си и казва напълно формално:

– Искам да предложа споразумение. От вас се иска да се появявате за вечеря всеки ден в шест часá.

Тя прави пояснителен жест към шоколадовия десерт.

– Споразумението, ако го сметнете за взаимно изгодно, ще означава, че няма да ви оставя да лежите в стената и да миришете, ако умрете. А вие ще направите същото за мен. Така някой ще знае, че сме тук.

Плъхът пристъпва внимателно към шоколада. Протяга врат и го подушва. Брит-Мари бърше невидими трохи от скута си.

– Когато човек умре, бикарбонатът изчезва, разбирате ли. Затова човек лежи и мирише. Четох за това, след като Ингрид умря.

Мустаците на плъха вибрират скептично. Брит-Мари се прокашля извинително.

– Ингрид е сестра ми, разбирате ли. Тя умря. Притеснявах се, че ще мирише. Така разбрах онова за бикарбоната. Тялото произвежда бикарбонат, за да неутрализира корозивните киселини в стомаха. Когато човек умре, тялото спира да произвежда бикарбонат, при което корозивните киселини разяждат кожата и изтичат на пода. Оттам идва миризмата, разбирате ли.

Мисли си дали да добави, че тя самата винаги е смятала, че човешката душа се намира в бикарбоната. Щом той изчезне, не остава нищо. Само съседи, които се оплакват от миризмата. Но Брит-Мари не казва нищо. Не иска да притеснява плъха.

Плъхът изяжда вечерята си, но не казва, че е била вкусна.

Брит-Мари не пита.