Брит-Мари беше тук

24

„Милите момчета не бива да целуват красиви момичета“, казваше майката на Брит-Мари. Макар всъщност да имаше предвид, че красивите момичета не бива да целуват мили момчета, защото човек не може да е сигурен, че милото момче ще може да осигури на красивото момиче стабилно препитание. „Да се молим на Господ Брит-Мари да си намери мъж, който може да я осигурява, иначе ще свърши на улицата, нали я знаеш, няма никакви способности“, чуваше я Брит-Мари да казва по телефона. „Бог ми я прати заради греховете ми“, казваше още майка ѝ – по телефона, ако беше трезва, и направо на Брит-Мари, ако беше пила шери.

Невъзможно е да удовлетвориш един родител, когато си изгубила сестра, която е била по-добра твоя версия във всяко отношение. Въпреки това Брит-Мари опита. С баща, който се прибираше все по-късно, докато накрая изобщо не се прибра, възможностите не бяха особено много, затова Брит-Мари се научи да не си създава собствени очаквания и вместо това да живее с липсата на очаквания на майка си.

Алф и Кент също живееха във входа и се караха така, както се карат братята. Накрая поискаха едно и също момиче, отново както правят братята. Брит-Мари така и не разбра дали я искат наистина, или просто защото братята винаги искат това, което иска брат им. Разбира се, ако Ингрид беше там, те щяха да ухажват нея, Брит-Мари не си правеше илюзии. Свиква се, когато живееш в нечия сянка. Но момчетата бяха упорити, състезаваха се и се бореха за вниманието ѝ по коренно различни начини. Единият беше шумен, другият – срамежлив. Единият се хвалеше с всички пари, които щял да спечели, другият ѝ подаряваше цветя. Единият се държеше твърде сурово, другият – твърде мило, а Брит-Мари не искаше да разочарова майка си. Затова избра суровия и шумния, който се хвалеше с парите си. Отказа се от милия. Избра Алф и се отказа от Кент.

Кент стоеше на стълбите с букет в ръка, затворил очи, докато тя се отдалечаваше заедно с брат му. А когато се върна, него вече го нямаше.

Брит-Мари прекара кратко време с Алф. Спомня си, че той беше изморен. Направо изтощен. Както става с победителите, когато адреналинът им се уталожи. Една сутрин той я остави, защото трябваше да служи като войник. Нямаше го месеци. Сутринта, когато трябваше да се върне, Брит-Мари за пръв път в живота си прекара часове пред огледалото и пробва нова рокля. Майка ѝ само ѝ хвърли бърз поглед и каза: „Ха, целяла си, естествено, да изглеждаш евтино. Мога да кажа, че си постигнала изключителен резултат“. Брит-Мари опита да ѝ обясни, че такава е модата, а майка ѝ отговори, че било по-добре Брит-Мари да не си отваря устата, защото звучала като глупачка. Брит-Мари ѝ каза внимателно, че смята да изненада Алф на гарата, а майка ѝ изсумтя „да, хубавичко ще го изненадаш“. И беше права.

Брит-Мари се появи със стара рокля, потни длани и сърце, което биеше като конски копита по калдъръм. Разбира се, беше чувала да се говори, че войниците имат по едно момиче на всяко пристанище, може би просто не бе предполагала, че това може да важи за Алф. Или поне не беше предполагала, че той може да има две момичета на едно пристанище.

Брит-Мари цяла нощ седя в кухнята и плака в една кърпа, докато майка ѝ не дойде да ѝ се развика, задето вдигала шум. Брит-Мари ѝ разказа за другото момиче, с което бе видяла Алф. Майка ѝ кимна кратко. „Ха, ти какво очакваше, като си избра такъв мъж? Нали ти казах да вземеш другия брат, онзи порядъчния, как се казваше? Кент?“

После отиде и си легна. На следващия ден стана по-късно от обикновено. Накрая изобщо спря да става. Вместо да кандидатства в университет, Брит-Мари си намери работа като сервитьорка, за да могат да се издържат. Вечер носеше ядене на майка, която почти бе престанала да говори, но от време на време се случваше да се надигне и да каже „ха, сервитьорка, сигурно ти е приятно да не смяташ, че дължиш на родителите си нещо повече, след всичко, което направихме за теб. Образованието не е достатъчно добро за теб, разбира се, предпочиташ вместо това да висиш тук и да живееш от спестяванията ми“. Постепенно в апартамента ставаше все по-тихо. Докато накрая настана абсолютна тишина. Брит-Мари лъскаше прозорците и чакаше нещо да се случи.

И така, един ден Кент просто се появи във входа. Това беше денят след погребението на майка ѝ. Кент ѝ разказа за развода и децата си. Брит-Мари си бе представяла това толкова дълго, че първоначално си помисли, че си въобразява. Усмивката на Кент сгря кожата ѝ като слънчев лъч. Затова Брит-Мари започна да мечтае мечтите му. Да живее живота му. Това го умееше, а хората искат да правят нещата, които умеят. Искаме някой да знае, че сме тук. И това да има значение.

Кент стои пред вратата на къщата в Борг. Държи букет в ръка. Усмихва се. Като слънчев лъч по кожата ѝ. Трудно е да не искаш да се върнеш, когато осъзнаеш колко тежко е да започнеш отначало. Трудно е да не искаш стария си живот, когато ти е станало ясно какво е нужно, за да получиш нов.

– Някого другиго ли чакаше? – пита Кент несигурно и в този момент отново е момчето на стълбите.

Брит-Мари поклаща шокирано глава. Той се усмихва.

– Получих картичката ти. И... да... счетоводителят ми провери банковите ти извлечения – казва той почти засрамено и прави жест покрай шосето по посока на града.

Брит-Мари не знае какво да каже и той продължава:

– Питах за теб в пицарията. Жената в инвалидната количка не искаше да ми каже къде си, но мъжете, които пиеха кафе на една от масите, побързаха да ми обяснят. Познаваш ли ги?

– Не – прошепва Брит-Мари, без да знае дали това е лъжа или не.

Кент ѝ подава цветята.

– Скъпа, аз, по дяволите. Извинявай! Аз, онази жена, тя не означаваше нищо. Всичко приключи. Обичам теб. По дяволите. Скъпа!

Брит-Мари поглежда притеснено бастуна, на който се подпира Кент.

– Какво се е случило, за Бога?

Той махва успокоително.

– Уф, не бери грижа, лекарите просто искат да го ползвам за известно време след инфаркта. Шасито ми малко е ръждясало, след като половината зима бях паркиран в гаража! – засмива се той и кима към краката си.

Брит-Мари иска да го хване за ръката.

Не ѝ се струва естествено да го покани вътре. Винаги е било така, още като бяха тийнейджъри. В дома на родителите ѝ не беше разрешено да водиш момчета в стаята си; майка ѝ не смяташе, че това е уместно. Така че първото момче, което Брит-Мари покани, беше Кент. След смъртта на майка ѝ. Момчето остана там. Нейният апартамент стана негов, а неговият живот – неин.

В крайна сметка, и на двамата им се струва естествено просто да обиколят Борг с БМВ-то, защото в много отношения двамата се чувстваха най-добре заедно, когато се возеха в колата. Той на шофьорското място, а тя – на пасажерското. Могат да се престорят, че само минават оттук. Да напуснат Борг, както хората напускат местата, от които пращат картички, защото картички пращат само тези, които смятат да си тръгнат. Тези, които живеят там, пращат писма.

Отиват до града и обратно. Кент е сложил дланта си на скоростния лост, така че Брит-Мари протяга внимателно пръстите на здравата си ръка и ги слага върху неговите. За да почувства, че двамата отиват в една посока. Ризата му е измачкана и има петна от кафе на корема. Брит-Мари си спомня как Сами говореше за деца, които живеят по дърветата. Кент изглежда все едно в съня си е паднал от върха и по пътя надолу е срещнал всеки възможен клон. Той се усмихва извинително.

– Не намерих проклетата ютия. Вкъщи няма никакъв ред, когато не си си у дома, скъпа. Знаеш го.

Брит-Мари не отговаря. Притеснява се какво ще си помислят хората за Кент. Ще си кажат, че има жена, която го е оставила, докато той ходи с бастун и така нататък. Безименният ѝ пръст настръхва и тя се радва, че превръзката пречи на Кент да го види. Знае, че той я предаде, но не може да се отърве от усещането, че тя също го е предала. Колко струва любовта ти, ако изоставиш любимия си, когато той има най-голяма нужда от теб?

Кент се закашля и отпуска газта, въпреки че пътят е празен. Брит-Мари никога не го е виждала да прави така. Да намали, когато не се налага.

– Лекарите казват, че не съм се чувствал особено добре. От дълго време. Не съм бил на себе си. Сега ми дадоха някакви там таблетки, антидепресанти, или нещо такова.

Казва го така, както формулира плановете си, все едно говори за нещо очевидно. Все едно това, което го е накарало да се прибира късно и да мирише на пица, е било някакъв производствен дефект, който е бил отстранен успешно. И сега всичко е наред.

Иска да го попита защо просто не ѝ се обади, Брит-Мари все пак си носи мобилния телефон. Но осъзнава, че Кент е приел за дадено, че тя няма да знае как да го пусне. Затова си замълчава. Когато се връщат в Борг, Кент се оглежда наоколо.

– Странно, че си се оказала на такова място, не мислиш ли? Майка ти какво казваше за провинцията? Че е „отвъд всякакви добродетели?“

– Отвъд всякаква чест и почтеност – отговаря Брит-Мари.

– Беше страшно забавна, майка ти. И все пак е малко иронично, че си се озовала тук, а? Та ти четирийсет години почти не беше стъпвала извън апартамента!

Казва го като шега. На Брит-Мари ѝ е трудно да го приеме така. Но когато спират пред къщата на Банк, Кент се задъхва тежко и тя чува, че го боли. За пръв път вижда сълзи в очите му. Той не плака дори докато стискаше ръката на Брит-Мари, когато погребваха собствената му майка.

– Приключих. С нея. Жената. Никога не е означавала нищо. Не като теб – казва той.

Хваща пръстите на здравата ѝ ръка, погалва ги нежно и казва тихо:

– Имам нужда от теб у дома, скъпа. Имам нужда от теб. Не захвърляй целия живот, който прекарахме заедно, заради това, че направих една-единствена глупава грешка!

Брит-Мари тупа невидими трохи от ризата му. Помирисва цветята в скута си. Миришат както обикновено.

– Не е разрешено да каня момчета горе в стаята. Независимо от възрастта им – прошепва тя.

Той се засмива високо. Кожата ѝ гори.

– Утре? – виква той след нея, когато тя слиза от колата.

Брит-Мари кима.

Защото животът е нещо повече от обувките, които носим. Повече от личностите, които сме. Животът е взаимност. Частиците от нас, които са в някого другиго. Спомените, стените, шкафовете и чекмеджетата с отделения за прибори, в които знаем къде се намира всичко. Цял живот напасване, целящо перфектна организация и аеродинамично съществуване на двама души. Общ живот, включващ всичко обикновено. Хоросан и камъни, дистанционни и кръстословици, ризи и бикарбонат, шкафове за баня и машинки за бръснене в третото чекмедже. Ето затова Кент се нуждае от нея. Ако Брит-Мари не е там, нищо не е както обикновено. Тя е ценна, безценна, незаменима именно когато е там.

Качва се в стаята си. Отваря чекмеджета. Сгъва кърпи. Мобилният ѝ телефон звъни. На дисплея е изписан номерът на момичето от Агенцията по заетостта, но Брит-Мари затваря. Стои сама на балкона цяла нощ. До нея е багажът ѝ.