Брит-Мари беше тук

11

Футболът е странна игра, защото не моли да го обичаш. Изисква го.

Брит-Мари обикаля неспокойно в развлекателния център, подобно на нещастен призрак, в чийто гроб някой е решил да отвори дискотека. Децата, облечени с белите фланелки, седят на дивана и пият безалкохолно. Разбира се, Брит-Мари се е погрижила да седят върху кърпи, защото няма достатъчно бикарбонат, за да почисти всички деца. И, естествено, се е погрижила да имат подложки за кенчетата. Тъй като не намери истински подложки, Брит-Мари използва двойни парчета тоалетна хартия, които сгъна на две. Нуждата не признава закони, но дори тя би трябвало да разбира, че не можеш просто да оставиш кенче с безалкохолно право върху масата. Такова е твърдото убеждение на Брит-Мари.

Тя им дава и чаши. Едно от децата – онова, за което Брит-Мари никога не би казала, че е с „наднормено тегло“, естествено, но което все пак изглежда все едно е изпило и безалкохолните на цял куп други деца – ѝ казва весело, че „предпочита да пие от кенчето“.

– Определено не, тук пием от чаши – отсича Брит-Мари с безкомпромисна артикулация.

– Защо? – пита момчето.

– Защото не сме животни – информира го Брит-Мари.

Момчето поглежда кенчето си, мисли дълго, после пита:

– Кое животно, освен човека, може да пие от кенче?

Брит-Мари не отговаря. Вместо това вдига дистанционните от пода и ги слага на масата, при което веднага отскача ужасено няколко метра назад, тъй като досега плахите момчета на дивана изведнъж изревават в унисон „НЕЕЕ!“, все едно Брит-Мари е хвърлила дистанционните в лицата им.

– Никакви дистанционни на масата! – изсъсква безалкохолното момче изплашено.

– Това е на карък! Сега ще загубим! – виква Омар, втурва се напред и ги събаря обратно на пода.

– Кои ние? – пита го Брит-Мари, сякаш той не е с всичкия си.

Омар сочи възрастните мъже по телевизора, които съвсем очевидно не знаят за съществуването му.

– Ние! – повтаря той категорично, все едно това би трябвало да означава нещо.

Брит-Мари забелязва, че е облякъл фланелката си с гърба напред. Тя приглажда косата си и започва да се чувства стресирана.

– Не одобрявам викането вътре. Не одобрявам и да носим дрехите си на обратно като някакви гангстери – отбелязва тя и вдига дистанционните от пода.

– Ще загубим, ако я облека правилно – пояснява Омар и посочва футболния мач по телевизора.

Сякаш подобна представа за света е напълно разумна.

Брит-Мари дори не знае как да се отнесе към подобно количество глупости, затова отнася дистанционните и калните дрехи на децата в пералното помещение. Обръща се, след като е пуснала машината, и вижда червенокосото момче да стои смутено пред нея.

Брит-Мари хваща едната си ръка с другата. Изглежда, не е готова за още разговори.

– Суеверни са, всичко трябва да е като предния път, когато спечелихме – казва момчето, същевременно обяснявайки и защитавайки поведението на останалите.

– Кои сме „ние“? – повтаря Брит-Мари и се вторачва в телевизора, където възрастни мъже с фланелки с рекламни послания на чужд език търчат наоколо.

За момчето този въпрос като че ли не означава нищо.

– Ние – казва то.

– Ха – казва Брит-Мари.

Момчето кима внимателно.

– Аз бях този, който те уцели в главата с топката вчера. Не беше нарочно. Хич не ме бива в прицелването. Надявам се, че не съм ти развалил прическата.

Брит-Мари изтупва полата си и наглася косата си, тъй като не може да се спре.

– След като не са ви взели в онзи отбор в града, може би е трябвало да го приемете като намек – казва тя.

– Прическата ти е много хубава – казва червенокосото момче, усмихвайки се мимолетно към пода, след което се връща на дивана.

Трудно е да се каже дали не разбра какво имаше предвид Брит-Мари, или предпочете да не го прави. Във всеки случай, Брит-Мари гледа след него съвсем не неодобрително. Момчето сяда в далечния край на дивана, зад чернокосото момче и момчето, пило най-много безалкохолни, и се скрива от погледа ѝ.

– Това е Пирата – казва Вега.

Някак се е появила до Брит-Мари. Тя явно така прави, постоянно се появява отнякъде. Футболната ѝ тениска е малко голяма. Или може би тялото ѝ е малко малко.

– „Пирата“ – отеква като ехо Брит-Мари, както прави, когато трябва да призове цялата добронамереност на света, за да не отбележи, че „Пирата“ не може да бъде ничие име, освен на някой пират.

Вега посочва другите две деца.

– А това там е Падан[10]. А това е Дино.

Но дори добронамереността на Брит-Мари си има граници.

– Това не са никакви имена! – отсича тя.

Вега като че ли изобщо не разбира какво означава това.

– Викаме му така, защото е сомалиец – казва тя и посочва едно от момчетата, все едно това би трябвало да обясни всичко.

Брит-Мари явно не смята, че това е така. Вега въздъхва отегчено и обяснява:

– Когато Дино се премести в Борг, Омар чу, че бил „сомалиец“, но си помисли, че става дума за „сомелиер“, сещаш се, от онези, които пият вино по телевизията. Затова го нарекохме „вино“. А това се римува с „Дино“. Така че сега му казваме „Дино“.

Брит-Мари зяпа Вега така, сякаш Вега е заспала пияна на леглото ѝ.

– Разбира се, истинските ви имена не са достатъчно добри, не, разбира се.

Вега като че ли не схваща разликата.

– Но той не може да се казва като нас! Тогава няма да знаем на кого да подадем, когато играем футбол.

Брит-Мари изсумтява кратко през носа. По този начин раздразнението ѝ намира отдушник, когато вече не се побира в главата ѝ.

– Той си има истинско име, за Бога! – изсумтява тя отново.

Вега свива рамене.

– Когато пристигна, не говореше много, така че не знаехме как се казва, но се засмя, когато го нарекохме Дино, а на нас ни харесва, когато се смее. Така че си остана Дино.

Все едно така функционира светът. Все едно човек може просто да си избере име. Брит-Мари бърше толкова много невидим прах от полата си, че я заболява китката. Вега посочва безалкохолното момче:

– На Падан му викаме Падан, защото се казва Патрик[11]. И защото може да се оригва адски силно. А на Пирата му викаме Пирата, защото... не знам защо. Просто така.

Тя кима към червенокосото момче, което не се вижда. Брит-Мари се усмихва снизходително и казва:

– А за теб, разбира се, няма момичешки отбор, където да играеш, така ли?

Вега поклаща глава.

– Всички момичета играят в отбора в града.

Брит-Мари кима крайно, крайно, крайно добронамерено.

– Разбира се, онзи отбор не е бил достатъчно добър за теб, разбира се, че не.

Вега я поглежда ядосано.

– Това тук е моят отбор! – отговаря тя.

Сякаш това е отговор.

Един от играчите по телевизията лежи на тревата и се превива. Омар използва прекъсването на играта, за да се покатери на един от кухненските столове и да почне да сменя крушки на кредит. Брит-Мари кръжи неспокойно отдолу и отбелязва:

– Теб, естествено, не те интересува, че можеш да паднеш, да се убиеш и да счупиш стола, не, сигурно ти е приятно.

На Омар явно наистина му е приятно. Вега ненадейно се оглежда, сякаш някой липсва.

– Къде е топката? – пита тя, без да гледа някого конкретно.

– Шит! Навън! – виква Омар, кимайки към дъжда от другата страна на прозореца.

– За Бога, нали не мислите да вкарате топката вътре! – ахва Брит-Мари потресено.

– Не може да стои на дъжда, нали се сещаш! – казва Вега също толкова потресено, все едно говорят за човек.

Преди Брит-Мари да осъзнае какво е на път да се случи, децата инициират верижна реакция от камъни, ножици и хартии из стаята, докато накрая червенокоското Пирата по някакъв начин губи всичко и с едно движение скача от дивана и се запътва към вратата.

– Залезът на боговете! Не и облечен с изпраната фланелка! Не! – изстрелва Брит-Мари толкова ядосано, че ръцете ѝ треперят.

Улавя го за яката, но той вече си е обул обувките и е прекрачил прага. Брит-Мари пъхва крака в собствените си обувки и се втурва обезумяла след него.

– НЕ с праната фланелка! – изкрещява тя, преди дъждът да се посипе по фризурата ѝ.

Момчето стои на два метра от нея, прегърнало калната футболна топка.

– Извинявай – промърморва то, гледайки към коженото кълбо.

Брит-Мари не знае дали моли за прошка нея или топката. Държи ръце над косата си, така че дъждът да не унищожи прическата ѝ. Момчето поглежда към нея и се усмихва първо искрено, после засрамено, а накрая надолу към земята.

– Може ли да те питам нещо? – пита то.

– Моля? – казва Брит-Мари, а по лицето ѝ се стичат дъждовни капки.

– Можеш ли да ми помогнеш да си оправя косата? – измънква Пирата, избягвайки да я гледа в очите.

– Какво каза? – пита Брит-Мари, наблягайки на „какво“ и вперила поглед в едно кално петно, което топката е оставила върху праната фланелка.

– Утре имам дейт[12]. Щях, мислех си, исках да те попитам дали можеш да ми помогнеш с прическата ми – успява да каже момчето.

Брит-Мари кима сякаш това е нещо типично.

– Тук, в Борг, разбира се, нямате фризьори, не. Това също се пада на мен, разбира се, това ли имаш предвид? Това ли?

Момчето поклаща глава, гледайки в топката.

– Косата ти изглежда добре. Мислех си, че те бива с косите, защото твоята е хубава. В Борг няма фризьорски салон, затвориха го.

Дъждът поотслабва. Брит-Мари продължава да държи дланите си като наклонен покрив над прическата си, така че капките падат вътре в ръкавите на сакото ѝ.

– Така ли се казва в днешно време? „Дейт“? – казва тя леко замислено.

– Как се е казвало преди? – пита момчето и вдига поглед иззад топката.

– По мое време се наричаше „среща“ – казва Брит-Мари уверено.

Вярно, може и да не е експерт в областта, това си го признава. Ходила е на среща само с две момчета. За едното се ожени. Дъждът спира изцяло, докато стоят навън – тя и момчето с червената коса и калната топка.

– Ние казваме дейт, или поне аз така казвам – измърморва момчето.

Брит-Мари си поема дълбоко дъх и избягва неговото избягване на зрителен контакт.

– Ще трябва обаче да те информирам, че в момента не мога да ти отговоря, защото списъкът ми със задачи е в чантата – казва тя тихо.

Момчето веднага започва да кима с обезпокоителен ентусиазъм.

– Няма проблеми! Утре мога по всяко време!

– Ха. Тук, в Борг, разбира се, не ходите на училище, това се вижда – констатира Брит-Мари.

– Още сме в коледна ваканция – казва момчето.

Последвалото мълчание внезапно е нарушено от еуфоричните викове на децата в развлекателния център. Брит-Мари така се стряска, че хваща момчето за тениската, а то така се изненадва, че тиква топката в ръцете ѝ. Сакото ѝ се изцапва с кал. Половин секунда по-късно мъжете в пицарията изревават толкова силно, че неоновият надпис отгоре се разтреперва.

– Какво се случва? – пита Брит-Мари с паникьосан поглед и пуска топката на земята.

– Вкарахме гол! – надава вой пиратското момче, преливащо от щастие.

– Кои ние? – иска да знае Брит-Мари.

Пиратското момче вдига топката и поглежда Брит-Мари така, сякаш му е задала философски въпрос.

– Нашият отбор – казва неразбиращо.

– Бях останала с впечатлението, че нямате отбор! – възразява Брит-Мари.

– В смисъл: отборът, за който викаме! По телевизията! – пробва да обясни момчето.

– Какво искаш да кажеш с това? – интересува се Брит-Мари.

Момчето зяпва.

– Ами, значи... отборът, на който... сме привърженици.

Брит-Мари сключва раздразнено ръце пред себе си.

– Малки ми приятелю, отборът не е ваш, ако не играете в него – пояснява тя.

Момчето размишлява над това за миг. После като че ли стисва топката по-здраво.

– Викали сме за отбора по-дълго, отколкото повечето футболисти са играли в него. Така че е повече наш, отколкото техен.

– Това е нелепо – изсумтява Брит-Мари.

В следващия миг трясването на вратата на развлекателния център прорязва януарската нощ. Брит-Мари се обръща ужасено и се затичва натам. Момчето се затичва след нея. Вратата е заключена отвътре.

– Ясно, заключили са ни, за да не влезем! Понеже бяхме навън, когато вкарахме гол! – изстенва задъхано и щастливо Пирата.

– Какво, за Бога, искаш да кажеш с това? – настоява да знае Брит-Мари, дърпайки отчаяно дръжката.

– Ами, важно е да сме навън, защото бяхме тук, когато вкарахме! Тук сме на късмет! – виква момчето, все едно в това има някакъв смисъл.

Брит-Мари го зяпва така, сякаш смисъл определено няма. Но двамата остават на паркинга, въпреки че отново започва да вали. Тя не казва нищо повече.

Защото за пръв път от много време някой казва на Брит-Мари, че е важно тя да бъде някъде.

Футболът е странна игра в това отношение. Защото не моли да бъде обичан.