Брит-Мари беше тук

29

В никакъв случай вината не е на двамата полицаи, така е. Те пристигат в Борг от града и просто се опитват да си свършат работата по най-добрия начин, доколкото им позволяват възможностите.

Но в момента Брит-Мари може би е леко раздразнителна. Така става, когато стрелят по теб с пистолет.

– Разбираме, че сте шокирана, но ще трябва да отговорите на въпросите ни – опитва да обясни единият от полицаите.

– Не ви притеснява, че нахълтахте с кални обувки по мития под, разбирам, сигурно ви е приятно – отговаря Брит-Мари.

– Казахме, че съжаляваме за това. Много съжаляваме. Но както ви обяснихме няколко пъти, сега трябва да разпитаме всички свидетели – пробва другият полицай.

– Списъкът ми е съсипан – отбелязва Брит-Мари.

– Как така? – чуди се полицаят.

– Помолихте ме да дам показания. Списъкът ми е съсипан. Нищо от това не беше записано, когато сутринта излязох от вкъщи, така че сега целият ми списък се обърка.

– Нямахме предвид точно това – казва първият полицай.

– Ха. Ха. Значи сега и показанията ми не са наред – констатира Брит-Мари.

– Трябва да знаем колко добре успяхте да видите крадеца – опитва вторият полицай.

– Моля да ви информирам, че виждам отлично. Говорила съм за това с очния си лекар. „Виждаш просто отлично, Брит-Мари“, така ми каза той – казва Брит-Мари, свива устни и добавя напълно добронамерено: – Той е отличен очен лекар, разбирате ли. Възпитан. Не ходи по пода с кални обувки.

Полицаите въздъхват в синхрон. Брит-Мари издиша отчетливо в отговор. Но не въздиша.

– Би ни било от голяма помощ, ако можеш да опишеш крадеца – моли единият полицай.

– Разбира се, че мога да го опиша, за Бога – сопва се Брит-Мари.

– И как би го описала? – пита полицаят с надежда.

– Той имаше пистолет – казва Брит-Мари.

– Спомняш ли си нещо друго? Някакви по-особени детайли? – чуди се полицаят.

– Ха. Искате да кажете, че пистолетът не е по-особен детайл, така ли? – чуди се Брит-Мари.

– Не... не, естествено, че нямам това предви...

В този момент другият полицай го прекъсва, очевидно надявайки се да спечели доверието на Брит-Мари чрез смяна на тактиката. Слага ръка на рамото ѝ, понижава глас и казва съвсем поверително:

– Няма защо да се страхуваш, Брит-Мари. Първото, което трябва да разбереш за този тип престъпления, е, че не бива да приемаш нещата лично!

Брит-Мари изтупва ръката му от рамото си, както би пропъдила мръсно птиче.

– А как да ги приема според вас?

Полицаите се виждат принудени да признаят, че нямат добър отговор. Затова Брит-Мари посочва обувките им и отбелязва:

– Приемам лично това, че обикаляте тук с мръсни обувки, след като току-що съм измила пода.

Тогава полицаите решават да се върнат обратно в града.

Брит-Мари отново мие пода. Толкова настървено, че накрая Някоя решава да я спре.

– Внимавай с парцала, Брит-Мари. Скъп парцал е това, по дяволите! – засмива се тя.

Брит-Мари не смята, че сега е най-удачното време Някоя да обикаля наоколо и да се хили, определено не. Но Някоя настоява тя да пийне бира и да хапне малко пица, след което ѝ подава ключовете за колата.

– Бях останала с твърдото впечатление, че колата ми още не е ремонтирана! – възкликва Брит-Мари.

Някоя свива рамене засрамено.

– Е, знаеш. Отдавна е готова, да, но... знаеш.

– Не. Определено не знам – казва Брит-Мари.

Някоя разтрива засрамено ръцете си, отпуснати в скута ѝ.

– Колата е готова отдавна. Но ако Брит-Мари е без кола, тогава не може да си тръгне от Борг, нали?

– Значи си ме мамила? Лъгала си ме право в лицето? – пита Брит-Мари наранено.

– Да – признава Някоя.

– Мога ли да попитам защо?

Някоя свива рамене.

– Харесвам те. Ти си като, как се казва? Свеж полъх! В Борг е скучно без Брит, а?

Брит-Мари няма добър отговор на това, трябва да се признае. Така че Някоя си взима нова бира и виква сякаш между другото:

– Но, Брит, знаеш, нека те питам: как ти се струва идеята за синя кола?

– Какво искаш да кажеш с това? – ахва Брит-Мари.

Двете излизат на футболното игрище и прекарват доста време в разправии, защото Някоя упорито се опитва да обясни, че много лесно може да боядиса останалата част от колата на Брит-Мари в същия син цвят като новата врата. Изобщо няма да я затрудни. Все пак Някоя е почти напълно сигурна, че по един или друг повод някога е регистрирала автобояджийска фирма.

Накрая това така разстройва Брит-Мари, че тя вади бележника си и откъсва целия списък за деня и започва чисто нов. Никога през живота си не е правила такова нещо, но извънредните обстоятелства изискват извънредни мерки.

Върви пеша през Борг заедно с Вега и Омар, защото всичко на всичко днес е изпила малко повече от половин бира, така че и дума не може да става да се качи зад волана. Особено в кола със синя врата. Боже, какво биха си помислили хората? По пътя Омар не обелва и дума, което е няколко минути мълчание повече, отколкото Брит-Мари е виждала от негова страна, откакто се познават.

Вега звъни на Сами отново и отново, но не получава отговор. Брит-Мари опитва да я убеди, че Сами може би не знае за обира, но Вега отговаря, че това тук е Борг. В Борг всички знаят всичко за всички. Така че Сами знае и не си вдига телефона, защото е зает да търси Психо, за да го убие.

Предвид обстоятелствата, Брит-Мари не може да си позволи да остави децата сами, затова отива с тях в апартамента им и започва да готви. Вечерят точно в шест часа. Децата ядат, забили погледи в чиниите, както правят децата, които са се научили да очакват най-лошото. Първия път, когато телефонът на Брит-Мари звънва, те подскачат високо. Обажда се Кент и Брит-Мари не вдига. Минута по-късно звъни Свен и тя отново не вдига, а след това момичето от Агенцията по заетостта звъни три пъти поред и Брит-Мари изключва телефона си.

Вега отново се обажда на Сами. Без отговор. Тогава тя започва да мие съдове, без някой да я е молил. Тогава Брит-Мари разбира, че ситуацията наистина е сериозна.

– Сигурна съм, че нищо страшно не се е случило – казва Брит-Мари.

– И откъде знаеш, по дяволите? – отговаря Вега.

Омар измърморва откъм масата:

– Сами никога не закъснява за вечеря. Направо е нацист на тема вечеря.

После взима чинията си и я слага в миялната. Доброволно. Тогава Брит-Мари разбира, че определено трябва да направи нещо драстично, затова вдишва и издишва съсредоточено половин дузина пъти, след което прегръща силно двете деца. Когато се разплакват, тя се разплаква заедно с тях.

Накрая на вратата се звъни и тримата се втурват натам, препъвайки се един в друг. Никой от тях дори не се замисля, че Сами просто би си отключил, така че щом натискат дръжката и виждат бялото куче отвън, Омар се разочарова, Вега се ядосва, а Брит-Мари се разтревожва. Защото това като че ли са съответните принципни реакции на тримата.

– Не можеш да влезеш вътре с мръсни лапи – информира Брит-Мари кучето.

То поглежда лапите си и като че ли самочувствието му потъва. До него стои Банк, а до нея – Макс, Бен, Дино и Падан. Банк вдига бастуна си напред и побутва меко Брит-Мари в корема.

– Здрасти, Рамбо!

– Определено не! – възразява Брит-Мари инстинктивно.

Макс, който не познава Брит-Мари достатъчно добре, за да знае, че това не е добра идея, веднага решава да поправи недоразумението.

– Ама, това не е дис[22]. Тя ти дава кред[23]!

Брит-Мари го поглежда все едно я е заговорил с помощта на морзовата азбука. Обръща се към следващото дете в редицата, Падан, и като че ли очаква той да разтълкува това, което Макс каза току-що, тълкувайки онова, което Банк каза преди това. Падан май схваща, прокашля се тържествено и обяснява много отчетливо:

– Знаеш. Изплаши крадеца. Като Рамбо. Това означава, че си леденмадафака[24]!

Брит-Мари хваща търпеливо превързаната си ръка със здравата и насочва погледа си към Бен. Той се усмихва и кима окуражително.

– Това е нещо хубаво.

Брит-Мари асимилира тази информация и погледът ѝ се връща по целия път обратно до Банк.

– Ха. Това беше мило от твоя страна.

– Няма защо – измърморва Банк нетърпеливо и посочва китката си все едно там има часовник. – Какво правим с тренировката?

– Каква тренировка? – пита Брит-Мари.

– Тренировката! – отговаря Макс, който носи хокейния си анцуг и подскача нагоре-надолу, сякаш му се ходи до тоалетната.

Брит-Мари мести неловко тежестта си от петите на пръстите.

– Предположих, че се подразбира, че тренировката се отлага. Предвид обстоятелствата.

– Какви обстоятелства? – пита Макс.

– Обирът, малки приятелю – отбелязва Брит-Мари грижовно.

Макс като че напряга здраво мозъка си, за да си изясни каква би могла да бъде връзката между двете неща. Стига до единственото логично заключение:

– Крадецът да не е свил топката?

– Моля? – пита Брит-Мари.

– Ако не е свил топката, можем да играем, нали? – заключава Макс.

Групичката хора, събрани във входа, обмисля мълчаливо казаното и след като на никого не му хрумва разумен контрааргумент, им остава само едно.

Играят. В градинката пред блока, между помещението за боклук и стоянката за велосипеди, като за греди ползват три ръкавици с пръсти и едно куче.

Забавляват се.

Макс прави шпагат срещу Вега тъкмо когато тя се кани да вкара гол. Вега размахва юмруци към него. Той отстъпва. Тя изкрещява: „Не ме докосвай, богаташче!“. Всички отстъпват. Омар избягва топката все едно го е страх от нея.

Черната кола спира на улицата точно след като Падан е уцелил една от гредите по носа за трети път и тя отказва да участва повече. Омар се втурва в прегръдките на Сами, а Вега се обръща и влиза, марширувайки, в блока, без да каже и дума.

Гредата яде сладки от джоба на Банк и тъкмо я чешат зад ухото, когато Сами се приближава.

– Здрасти, Банк – казва той.

– Намери ли го? – пита Банк.

– Не – отговаря Сами.

– Психо е извадил късмет! – виква Падан развълнувано и размахва палеца и показалеца си като пистолет, но спира веднага, защото Брит-Мари го поглежда така, сякаш е отказал да ползва подложка за чаша.

Банк вдига бастуна и побутва Сами в корема.

– Психо е извадил късмет. Но най-вече ти си извадил късмет, Сами.

Тя тръгва към вкъщи, следвана от Макс, Дино, Падан и Бен. Преди да завият зад ъгъла, Бен се обръща и виква на Брит-Мари:

– Нали ще дойдеш утре?

– На кое? – иска да знае Брит-Мари.

Децата я поглеждат колективно така, все едно си е изгубила ума.

– На купата! Купата е утре! – избумтява Макс.

Брит-Мари изтупва полата си, за да не видят, че е стиснала очи и е прехапала бузи.

– Ха. Ха. Ще бъда там, естествено. Естествено.

Не казва нищо за това, че утре ще е последният ѝ ден в Борг. Те също не казват нищо.

Седи в кухнята и изчаква, докато Сами излезе от стаята на Вега и Омар.

– Спят – казва той с полупринудена усмивка.

Брит-Мари се изправя, събира сили и го осведомява неумолимо:

– Не искам да се бъркам, защото определено не съм човек, който прави така, но ако наистина днес си смятал да убиеш онзи Психо заради Вега и Омар, то бих искала да подчертая, че не подобава на един джентълмен да търчи наоколо и да убива хора.

Той вдига вежди. Тя стиска чантата си.

– Не съм джентълмен – усмихва се Сами.

– Не, но можеш да станеш! – заявява Брит-Мари.

Той се смее. Тя не се смее. Той спира да се смее.

– Стига, нямаше да го убия. Той е най-добрият ми приятел. Просто не е наред с шибаната глава, схващаш ли?

– Да – казва Брит-Мари, тъй като в този момент вече спокойно може да твърди, че е схванала.

– Дължи пари на едни хора. На грешните хора. Затова е отчаян. Мислел е, че Вега и Омар няма да са там.

– Ха – казва Брит-Мари.

– Не че ти не си важна! – поправя се Сами.

– Изобщо не си помислих това, съвсем не – възразява Брит-Мари.

– Сори. Трябва да запаля – въздъхва Сами и едва сега Брит-Мари осъзнава, че ръцете му треперят.

Последва го на балкона и се прокашля колебливо и в никакъв случай демонстративно. Той издишва дима в другата посока и се извинява:

– Сори, пречи ли ти?

– Бих искала да попитам дали имаш още цигари – казва Брит-Мари, без да мига.

Сами започва да се смее.

– Мислех, че не си пушач.

– Определено не съм – потвърждава Брит-Мари.

– Ооокей – казва той и ѝ подава цигара.

– Имах дълъг ден – защитава се Брит-Мари.

– Окейокей – смее се той и ѝ запалва цигарата.

Тя прави няколко малки, пробни дръпки. Затваря очи.

– Моля да те информирам, че ти определено не си единственият, който има склонност към див и безотговорен начин на живот. В младостта си на няколко пъти съм пушила по цигара.

Сами прихва. Брит-Мари усеща, че се смее повече на нея, отколкото с нея, затова пояснява:

– Моля да те информирам, че като млада за известен период работех като сервитьорка!

Тя кима категорично, за да подчертае, че това определено не е нещо, което си измисля. Сами изглежда впечатлен и я подканва с жест да седне на една обърната наопаки щайга от безалкохолни напитки.

– Искаш ли уиски, Брит-Мари?

Разумът на Брит-Мари незабавно се заключва в стаята си, защото я чува да казва:

– Да, знаеш ли какво, Сами? Всъщност определено бих искала!

Така че двамата пият уиски и пушат. Брит-Мари опитва да прави кръгчета от дим, защото си спомня, че докато работеше като сервитьорка, ѝ се искаше да владее това умение. Готвачите го можеха. Изглеждаше много успокояващо.

– Татко не избяга, ние го прогонихме, Магнус и аз – казва Сами без предупреждение.

– Кой е Магнус? – пита Брит-Мари.

– Предпочита да му викат „Психо“, „Магнус“ не звучи толкова страшно – смее се Сами.

– Ха – казва Брит-Мари, но по-скоро като „охо“, отколкото като „аха“.

– Татко биеше мама, когато беше пиян. Никой не подозираше, знаеш, но веднъж, когато бяхме малки, Магнус дойде да ме вземе преди тренировка. Никога не беше виждал такова нещо. Той идва от типичното семейство, баща му работеше в застрахователно дружество и караше опел, сещаш се. Но той... дявол знае. Видя ме да заставам между мама и татко. Както обикновено, татко започна да ме удря зловещо, но Магнус изскочи от нищото, опря нож в гърлото на татко и се разкрещя. Не мисля, че преди осъзнавах, че не всички деца живеят като нас. Че не всички постоянно се страхуват да се приберат у дома. Омар плачеше. Вега плачеше. И, знаеш... реших, че е време това да спре. Схващаш ли?

Брит-Мари започва да кашля и от ноздрите ѝ излиза дим. Сами я потупва приятелски по гърба и отива да ѝ налее вода. После се обляга на парапета и поглежда надолу, все едно измерва разстоянието до земята.

– Двамата с Магнус прогонихме татко. Човек не намира такива приятели под път и над път.

Възможно е до този момент, който определено е отвъд цивилизоваността, уискито и цигарите вече да са повлияли на Брит-Мари, но така или иначе тя пита директно:

– Къде е майка ви, Сами?

– Просто я няма за известно време, скоро ще се прибере – пробва да се измъкне Сами.

Брит-Мари се стяга и посочва заплашително към него с цигарата.

– Моля да те информирам, Сами, че може да съм много неща, но не съм идиот.

Сами пресушава чашата си. Почесва се по главата.

– Мъртва е – признава накрая.

Брит-Мари не знае колко точно време минава, докато успее да си изясни цялата история. Над Борг е паднала нощ и навън може би вали. Когато бащата на Сами, Вега и Омар си тръгнал, майка им започнала да прави все повече курсове с камиона. Година след година. Когато спедиторската фирма изритала всички шофьори, тя започнала да кара за чуждестранни компании – навсякъде, където имало работа. Година след година, както правят майките. Една вечер попаднала в задръстване, загубила време и рискувала да остане без бонус. Затова карала цяла нощ, в твърде лошо време и с твърде стар камион. На разсъмване насреща ѝ се задал лек автомобил. Водачът се пресегнал към мобилния си телефон и навлязъл в насрещното платно. Тя опитала да направи маневра, гумите поднесли в дъжда и камионът се преобърнал. Завалели стъкла и кръв, а три деца на стотици мили оттам седели и чакали в ключалката да се пъхне ключ.

– Беше адски добра майка. Беше боец – прошепва Сами.

Брит-Мари трябва да си долее, преди да успее да каже:

– Нечувано много съжалявам, Сами.

Прозвучава малко банално, но няма какво друго да се каже. Сами я потупва с разбиране по рамото, сякаш той я утешава, а не обратното.

– Вега е изплашена, макар че изглежда ядосана. Омар е ядосан, макар че изглежда изплашен.

– А ти какво чувстваш? – пита Брит-Мари.

– Аз нямам време да чувствам. Трябва да се грижа за тях – отговаря Сами.

– Но... как... имам предвид... държавата – започва Брит-Мари, споходена от порой несвързани мисли.

Сами пали нова цигара първо на нея, а после и на себе си.

– Така и не съобщихме, че татко се чупи. Той е някъде в чужбина, но все още е регистриран на този адрес. У нас беше старата му шофьорска книжка, така че Омар подкупи един шофьор на бензиностанцията да се престори на наш баща, да говори с полицията в града и да подпише документите. Получихме няколко хиляди от застраховката на мама. След това никой не се е интересувал от нас.

– Но не можете просто да... Господи, Сами, това не ти е „Пипи Дългото чорапче“! Кой ще се грижи за децата? – избухва Брит-Мари.

– Аз. Аз се грижа за тях – отсича Сами.

Брит-Мари вдишва. После издишва уиски и дим, кашляйки. Той отново я потупва внимателно по гърба.

– Още... колко? – кашля тя.

– Няколко месеца. Знам, че скоро ще дойдат за нас, не съм идиот. Но ми трябва само още малко време, Брит-Мари. Само малко време. Имам планове. Трябва просто да докажа, че мога да издържам семейството, схващаш ли? Иначе ще вземат Вега и Омар и ще ги пратят в някой шибан приемен дом. Не мога да им позволя да го направят. Не съм човек, който изоставя другите!

Брит-Мари се изправя, изтупва както себе си, така и парапета и всичко останало наоколо.

– Не мога да изчистя тия петна от парапета – казва Сами фрустрирано и се изправя, за да посочи петната.

– Пробвал ли си с бикарбонат? – пита Брит-Мари.

Той поклаща глава. Стисва силно очи. Брит-Мари наблюдава отражението си в прозореца. Димът цапа стъклото.

– Може би ще те оставят да се грижиш за децата. Ако е така, както казваш, може би...

– Погледни ме, Брит-Мари. Имам криминално досие, нямам работа и дружа с хора като Психо. Ти би ли ме оставила да се грижа за две деца? – пита той.

Тя го поглежда умолително.

– Можем да им покажем кутията ти за прибори! Можем да им обясним, че имаш потенциала да станеш джентълмен!

– Благодаря – казва той и слага ръка на рамото ѝ.

Тя се обляга на него.

– И Свен знае за всичко това?

Сами я погалва спокойно по косата.

– Той прие международното обаждане от полицаите, които открили камиона. Дойде и ни каза. Плака не по-малко от нас. Чувството е като да имаш родител в армията, сещаш се, когато майка ти кара камион. Ако на вратата се появи човек в униформа, разбираш какво е станало.

– Значи... Свен...

– Той знае всичко.

Брит-Мари стисва очи и заравя лице в ризата му. Това е странна постъпка. Възрастна жена на балкона на млад мъж посред нощ. Какво, за Бога, биха си помислили хората?

– Бях останала с впечатлението, че човек става полицай, защото вярва в законите и в реда – прошепва тя.

– Мисля, че Свен е станал полицай, защото вярва в справедливостта – отговаря Сами.

Брит-Мари се изправя. Избърсва лице.

– Ще ни трябва още уиски. И ако няма да те затрудни твърде много, бих искала да те помоля за препарат за почистване на прозорци.

След продължителен размисъл, тя добавя:

– Предвид сегашните обстоятелства, бих могла да се задоволя с каквато и да е марка.