Брит-Мари беше тук

26

Брит-Мари посвещава следващата сутрин на чистене на балконските мебели. Ще ѝ липсват. Жените с ролаторите в двора от другата страна на пътя взимат вестника от пощенската си кутия. Във внезапен пристъп на социалност Брит-Мари пробва да им помаха, но те само я зяпват в отговор. После се прибират в къщата си и затръшват вратата. Брит-Мари се чувства глупаво.

Слиза долу и заварва Банк да пържи бекон в кухнята, но абсорбаторът, естествено, не е пуснат. На Банк сигурно ѝ е приятно, мисли си Брит-Мари, да не я смущава нито миризмата на изгоряло свинско, нито това какво ще си помислят съседите.

Застава колебливо до вратата между антрето и кухнята. Банк, изглежда, не забелязва присъствието ѝ и Брит-Мари се прокашля два пъти, защото има чувството, че след всичко случило се може би дължи обяснение на хазяйката си.

– Ти чувстваш, разбира се, че заслужаваш обяснение относно всичко това с мъжа ми – обяснява тя.

– Не – отговаря Банк уверено.

– Ха – констатира Брит-Мари разочаровано.

– Бекон? – изсумтява Банк и излива малко бира в тигана.

– Не, благодаря – отвръща Брит-Мари, съвсем не с погнуса, и доразвива мисълта си: – Той ми е мъж. Не сме се развели. Просто ме нямаше вкъщи за малко. Все едно бях на почивка. Но сега ще се прибирам, да знаеш. Разбирам много добре, че може би не разбираш, но той ми е мъж. На моята възраст определено не е редно да напуснеш мъжа си.

Банк наистина изглежда така, както изглежда човек, когато не иска да говори за отношенията между Брит-Мари и Кент.

– Сигурна ли си, че не искаш бекон? – измърморва тя.

Брит-Мари тръсва глава.

– Не, благодаря. Но искам да разбереш, че той не е лош човек. Допуснал е грешка, но всеки може да сгреши. Сигурна съм, че преди това е имал още много възможности да допусне грешки, но не го е направил. Така че не мога да го виня вечно само заради една такава.

– Беконът е вкусен – казва Банк.

– Има си задължения. Брачни задължения. Човек не може просто да се откаже – обяснява Брит-Мари.

– Щях да ти предложа яйца, ако имаше. Но кучето ги изяде. Така че ще трябва да се задоволиш с бекон – изсумтява Банк.

– Хората не се изоставят просто така, след като са прекарали цял живот заедно – казва Брит-Мари.

– Получаваш бекон – заявява Банк и пуска абсорбатора.

Човек би си помислил, че го прави, защото я смущава по-скоро гласът на Брит-Мари, а не миризмата на пържено свинско. Затова Брит-Мари тропва с крак.

– Не ям бекон. Не е добре за холестерола. Мога да ти кажа, че Кент също го е намалил, есента ходи на лекар. Имаме изключително талантлив лекар. Имигрант е, да знаеш. От Германия!

Банк пуска абсорбатора на максимална сила, а Брит-Мари се опитва да надвика шума и почти крещи, когато отбелязва:

– Все пак не е редно да изоставиш мъжа си, след като съвсем скоро е получил инфаркт! Не съм от жените, които биха го направили!

Чинията се стоварва, издрънчавайки върху масата, и част от мазнината покапва по масата.

– Яж си бекона – казва Банк.

Брит-Мари го дава на кучето. Но не казва нищо повече за Кент. Или поне опитва. Вместо това пита:

– Какво означава, когато някой вика за онези „Манчестър Юнайтед“, или както се казваха?

Банк отговаря с пълна с бекон уста.

– Те постоянно печелят. И са почнали да вярват, че го заслужават.

– Ха – казва Брит-Мари.

Банк не казва нищо повече. Затова Брит-Мари става и измива чинията си. Изсушава я. Остава в кухнята още малко, в случай че Банк въпреки всичко реши да добави още нещо, но Банк като че ли е забравила, че Брит-Мари изобщо е там, затова Брит-Мари прочиства гърло и казва с несломима категоричност:

– Кент не е лош човек. Невинаги е печелил.

Кучето поглежда Банк все едно смята, че Банк трябва да я загризе съвестта. Тя като че долавя това, защото продължава да яде, мълчейки още по-кисело от обикновено. Брит-Мари вече е излязла от кухнята, облякла си е палтото и е прибрала бележника си в чантата, когато кучето изръмжава, а Банк изпъшква шумно в отговор и накрая се провиква към антрето:

– Искаш ли да те закарам?

– Моля? – пита Брит-Мари.

– Да те закарам ли до развлекателния център? – пита Банк.

Брит-Мари я зяпва и почти изпуска чантата си.

– Да ме закараш? Как... аз... не, няма проблем... благодаря. Не искам... не знам... определено не съдя, но как...

Тя млъква, щом вижда доволната усмивка на лицето на Банк.

– Аз съм почти сляпа. Не карам кола. Пошегувах се, Брит-Мари.

Кучето гледа насърчително. Брит-Мари приглажда косата си.

– Ха. Това беше... мило от твоя страна.

– Не се тревожи толкова много, Брит-Мари! – виква Банк след нея, а Брит-Мари определено няма никаква представа какво да отговори на такова абсурдно хрумване.

Върви пеша до развлекателния център. Чисти. Лъска прозорците и гледа през тях. Сега вижда различни неща в сравнение с деня, когато пристигна в Борг. „Факсин“ дава тази възможност на хората.

Сервира „Сникърс“ до вратата. Минава по футболното игрище, за което си бе мислила, че е просто паркинг. Полицейската кола на Свен е паркирана пред пицарията. Брит-Мари вдишва дълбоко, преди да влезе.

– Здравейте – казва тя.

– Брит! Здрасти! – виква Някоя и излиза от кухнята, понесла кана кафе.

Свен стои пред касата, облечен с униформа. Бързо си сваля шапката и я хваща с две ръце.

– Здравей, Брит-Мари – усмихва се той и като че се издължава с няколко сантиметра.

После откъм една от масите до прозорците се чува друг глас:

– Добро утро, скъпа!

Кент седи и пие кафе. Свалил си е обувките и е качил крак на един от столовете. Това е един от най-големите му таланти – може да седи и да пие кафе, където и да е, и винаги да му е удобно, все едно се намира в собствената си всекидневна. Никой не владее изкуството съвсем неканен да се чувства у дома си така, както Кент.

Свен отново се свива. Все едно изпуска въздух. Брит-Мари се опитва да не изглежда все едно сърцето ѝ е прескочило няколко пъти.

– Мислех, че ще се виждаш със счетоводителя – казва тя.

– Сега тръгвам, онова хлапе Омар просто искаше да ми покаже нещо преди това – усмихва се Кент така, сякаш разполага с цялото време на света, след което намигва шеговито на Свен и отбелязва високо: – Не се притеснявай, шерифе, днес не съм паркирал неправилно. Колата е от другата страна на шосето.

Свен бърше дланите в панталона си и гледа в пода, докато отговаря:

– Там също не може да се паркира.

Кент кима с престорена сериозност.

– Шерифът ще ми напише ли глоба? Шерифът приема ли пари в брой?

Той слага на масата портфейла си, който е толкова дебел, че трябва да го пристяга с ластик, за да може да го държи в задния джоб на панталоните си. После се засмива така, сякаш просто се е шегувал. Кент го бива в това, да изглежда все едно всичко е шега. Така никой не може да се засегне, защото Кент ще каже: „О, хайде, нямаш ли чувство за хумор?“. На този свят хората с най-малко чувство за хумор винаги губят.

Свен гледа в пода.

– Не пиша глоби. Не съм охрана на паркинг.

– О’кей, шерифе! О’кей! Но самият шериф, разбира се, паркира където си иска – ухилва се Кент и кимва към полицейската кола, която се вижда през прозореца.

Преди Свен да успее да отговори, Кент виква на Някоя:

– Не се притеснявай за кафето на шерифа, аз ще го платя! Така и така ние, данъкоплатците, осигуряваме заплатата на шерифа, така че просто го пиши на сметката ни!

Свен не отговаря. Само оставя парите на касата и казва тихо на Някоя:

– Мога да си платя кафето.

После хвърля бърз поглед към Брит-Мари и измърморва:

– Ще го пия навън.

Тя иска да каже нещо. Не успява.

– Ела да видиш, скъпа! Напечатах ги за онова хлапе Омар! – виква Кент и размахва шепа визитни картички.

След като не всички присъстващи се втурват незабавно към масата му, Кент се изправя, правейки ненужно много движения, и въздъхва така, сякаш никой от тях няма чувство за хумор. После отива до касата по чорапи, карайки Брит-Мари да крещи отвътре, и подава една визитка на Свен.

– Ето, шерифе! Вземи си визитка!

После се засмива към Брит-Мари и ѝ показва картичките. На тях пише „Омар – Предприемач!“

– В „града“ има печатница. Сутринта отпечатаха визитките много бързо. И страшно се зарадваха, понеже нямат никакви клиенти, бедните! – разказва Кент весело и прави големи кавички с пръсти, докато казва „града“.

Свен стои до него и преглъща тежко. Някоя сипва кафето му в пластмасова чаша. Той я взима и веднага тръгва към вратата.

Щом минава покрай Брит-Мари, забавя малко крачка и съвсем за кратко среща погледа ѝ.

– Хуба... хубав ден – пожелава той.

– И на теб... искам да кажа и на вас. Хубав ден и на вас – отговаря Брит-Мари и прехапва бузи.

– Becarefuloutthere[20], шерифе! – виква Кент на телевизионен английски.

Свен стои на място, забил поглед в пода. Брит-Мари успява да види как свива единия си юмрук, преди да го прибере в джоба си. Все едно пъха животно в торба. Зад него вратата звънва радостно.

Брит-Мари стои нерешително пред касата. Кент има способността да постига този странен ефект. Може да се чувства толкова комфортно на някое място, че да накара Брит-Мари веднага да се почувства като чужд човек. Кент я потупва по гърба и размахва визитките.

– Моля те, Кент. Не можеш ли поне да си обуеш обувките? – прошепва тя.

Той поглежда чорапите си учудено. Единият от тях има дупка и Кент размърдва палеца си, който се подава навън.

– Разбира се, скъпа, разбира се. Естествено. Така и така трябва да тръгвам. Дай визитките на онова хлапе Омар, когато се появи!

Разтърсва драматично китката си, така че часовникът му да изшумоли. Брит-Мари, както и всички хора, които Кент някога е срещал на опашка в бензиностанция, знаят, че часовникът е много скъп. После Кент пъхва картичките в ръката ѝ и я целува по бузата.

– Довечера ще се върна! – виква той на излизане и секунда по-късно вече е изчезнал.

Брит-Мари остава на място, по-нерешителна от всякога. Не знае какво да прави, затова прави това, което прави винаги. Чисти.

Някоя не я спира. Или не ѝ пука, или точно обратното.

Омар идва по обяд. Веднага се залепя за Брит-Мари, все едно двамата са последните хора на земята, а тя държи последната опаковка чипс.

– Кент тук ли е? Идвал ли е? Ще дойде ли? – чуди се той и я дърпа за ръката.

– Кент е при счетоводителя си. Ще се върне довечера – информира го Брит-Мари.

– Уредих му страшни джанти за БМВ-то! Адски тежки! Искаш ли да ги видиш? Ще му ги дам на цена за приятели... нали знаеш! – виква Омар.

Брит-Мари не пита какво означава това, защото може и да означава, че някой камион, който дори не е трябвало да спира в Борг, е напуснал градчето малко по-лек, отколкото е пристигнал.

Щом Брит-Мари му дава визитните картички, Омар млъква рязко. Държи ги все едно са направени от безценна коприна. Вратата звънва. Влиза Вега. Не поглежда Брит-Мари.

– Здравей, Вега – казва Брит-Мари.

Вега я игнорира.

– Здравей, Вега – повтаря Брит-Мари.

– Гледай какви АДСКИ визитки, а? От Кент са! – възкликва Омар, а очите му блестят.

Вега посреща думите с безразлично мълчание и отива в кухнята. Скоро чуват, че мие съдове, макар да звучи по-скоро сякаш се опитва да убие нещо, което пълзи в мивката. Някоя излиза от кухнята и свива извинително рамене към Брит-Мари.

– Много е ядосана, Вега, знаеш.

– Как разбра? – пита Брит-Мари.

– Тийнейджърка. Мие чинии доброволно. Значи е страшно ядосана, а?

Брит-Мари трябва да признае, че това звучи логично.

– Защо е ядосана?

Омар отговаря разпалено:

– Защото знае, че Кент е бил тук, и се досеща, че ще се чупиш!

Самият той не звучи особено натъжен от този факт, тъй като възможността да замени треньор по футбол за спекулант с автомобилни джанти явно му се струва като достатъчно добра сделка.

– Ще остана в Борг до края на състезанието – казва Брит-Мари колкото на момчето, толкова и на себе си.

Омар като че ли не я слуша. Дори не я поправя, че се казва „купа“. На Брит-Мари почти ѝ се иска да го бе направил.

Мъжете с брадите и шапките влизат през вратата. Пият кафе и четат вестници, като се преструват, че Брит-Мари не е там, но днес изглеждат по-отпуснати от обикновено, сякаш знаят, че скоро няма да им се налага да се преструват.

Карл също влиза в пицарията. Носи червена шапка и взима нов пакет. Брит-Мари почти се решава да го пита какво има вътре, но вратата иззвънява след него, преди думите да успеят да излязат от устата ѝ. До нея Някоя се движи напред-назад в инвалидната си количка. Яде корнфлейкс от пакета. Брит-Мари не отива да ѝ донесе чиния. Някоя изглежда така, сякаш почти ѝ се иска да го бе направила.

– Карл строи такова, как се казва? Парник! – казва тя, а от устата ѝ изригва фонтан от царевични трохи.

– Извинявай? – извинява се Брит-Мари и изтупва трохите, попаднали върху сакото ѝ.

– Парник. Знаеш. За растения и такива неща – пояснява Някоя услужливо.

– Ха. Това ли съдържат всички пакети?

– Да, знаеш, Карл и жена му станаха Карл[21] и жена един петък преди четиринайсет години. И оттогава: всеки петък Карл купува, такива, цветя. После: финансова криза, спедиторската фирма затвори, всичко затвори. Карл беше такъв, как се казва? Механик на камиони! Но сега: безработен, да. Магазинът за цветя в Борг затвори. Няма пари, няма цветя. Затова Карл строи парник в двора, така че жена му да получава цветя всеки петък, да!

Някоя изсипва останалото съдържание на пакета корнфлейкс в устата си, но повече от половината се озовава върху пуловера ѝ.

– Има стихотворение за това, да. Как се казваше? „Най-голяма е любовта“, а?

– Това е от Библията – съгласява се Брит-Мари, защото в кръстословиците често се пита кои са най-големите неща и Брит-Мари знае много добре, че най-голяма от всичко е любовта.

На Вега очевидно ѝ свършват нещата, които да блъска в кухнята, затова профучава покрай тях на път към входната врата.

– Ха. Излизаш навън, естествено? – казва Брит-Мари добронамерено.

– Все едно ти пука – изръмжава Вега.

– Ще се върнеш ли навреме за тренировката? – пита Брит-Мари.

– Какво значение има, по дяволите?

– Можеш поне да си облечеш яке? Навън е студено...

– Майната ти, вещице! Върви си у дома при скапания си мъж и скапания си живот!

Момичето затръшва вратата. Тя звънва весело. Омар събира визитките си и се затичва след Вега. Брит-Мари извиква след него, но той не чува или не се интересува. Вратата иззвънява.

Брит-Мари почиства цялата пицария насред мрачно мълчание. Никой не опитва да я спре.

Когато приключва, сяда тежко върху един стол в кухнята. Някоя сяда до нея и пие бира. Наблюдава я замислено.

– Бира, Брит-Мари. Искаш ли?

Брит-Мари я поглежда ококорено.

– Знаеш ли какво? Определено. Да, определено смятам, че бих искала една бира.

И двете пият бира, без да кажат нищо повече. Брит-Мари е отпила може би две или три малки глътки от своята, когато отново се чува звън. Тя излиза от кухнята и вижда в пицарията да влиза млад мъж. Определено не е свикнала с такива количества алкохол посред бял ден и може би затова не забелязва моментално, че мъжът е покрил лицето си с черна шапка.

Но Някоя го забелязва. Оставя бирата си. Застава зад Брит-Мари и я дръпва за ръкава на сакото.

– Брит-Мари. Долу. Веднага!

Едва тогава Брит-Мари вижда пистолета.