Брит-Мари беше тук

19

„Проклети гангстери“, така Кент наричаше онези, които бяха виновни за всичко. Насилието по улиците, високите данъци, джебчийството, драсканиците в обществените тоалетни, хотелите, където всички шезлонги са заети, когато Кент слезе до басейна, всичко това беше причинено от „гангстери“. Системата беше удобна – винаги имаш кого да обвиниш, без да се налага да уточняваш кой точно е това.

Брит-Мари така и не научи какво всъщност искаше Кент. Какво го правеше щастлив. Дали много пари бяха достатъчни, или се искаха всички пари. Веднъж Давид и Пернила, тогава още тийнейджъри, му подариха чаша с надпис „Който има най-много вещи, когато умре, печели“. Казаха, че била „иронична“, но Кент като че ли прие посланието като предизвикателство. Винаги имаше план, вечно готвеше някоя „страшна далавера“. Компанията му уж щеше да почне да сключва по-големи сделки с Германия, блокът им уж щеше да стане жилищна асоциация, така че да могат да продадат апартамента, който наследиха от родителите на Брит-Мари[16]. Вечно се крояха някакви планове. Само още няколко месеца. Само няколко години. Ожениха се, защото счетоводителят на Кент каза, че това било „добре с оглед на данъчното планиране“. Брит-Мари никога не бе имала план, надяваше се, че е достатъчно да бъде влюбена и лоялна. Докато накрая се оказа, че това вече не стига.

„Проклети гангстери“, би казал Кент, ако седеше до Брит-Мари в малката чакалня на затвора. „Да ги пратят всичките на самотен остров и да им дадат по един пистолет, така проблемът ще се реши чрез самопочистване“, казваше той за престъпниците. На Брит-Мари това не ѝ харесваше, защото смяташе, че почистването е нещо, което трябва да се случва на домовете, не на хората, но така и не възрази на Кент. Сега като се замисли, ѝ е трудно си спомни кога за последно му възрази за каквото и да е, освен в деня, когато го напусна, без да каже и дума. По този начин се създава впечатлението, че тя е била виновна за всичко.

Чуди се какво ли прави Кент сега. Дали се чувства добре и дали има чисти ризи. Дали си пие лекарствата. Дали търси разни неща в кухненските чекмеджета, крещейки името ѝ, преди да си спомни, че тя вече не е там. Чуди се дали е с другата, онази младата и красивата, която обича пица. Чуди се какво би казал Кент, ако знаеше, че Брит-Мари седи в чакалнята на затвор, пълен с гангстери. Дали би се разтревожил. Дали би се пошегувал на неин гръб. Дали би я докоснал, прошепвайки, че всичко ще бъде наред, както правеше в дните след погребението на майка ѝ.

По онова време и двамата бяха различни хора. Брит-Мари не знае дали тя се промени първа, или пък Кент. Не знае кое от случилото се е по нейна вина. Чувства се готова да отговори „всичко“, ако това би ѝ върнало предишния живот.

Пирата седи до нея и стиска ръката ѝ. Брит-Мари стиска неговата още по-здраво.

– Не бива да казваш на майка ми, че сме били тук – прошепва той.

– Тя къде е? – пита Брит-Мари.

– В болницата.

– Да не е претърпяла злополука? – възкликва Брит-Мари.

– Не, не, работи там – казва Пирата. – Всички майки в Борг работят в болницата.

Брит-Мари не знае какво да отговори на това.

– Защо те наричат Пирата? – пита тя вместо това.

– Защото татко ми укриваше данъци – отговаря Бен.

Брит-Мари никога повече не го нарича Пирата.

Отваря се дебела метална врата и оттам се появява Свен, потен и със зачервен нос, хванал полицейската си шапка в ръце.

– Мама страшно ли е ядосана? – въздъхва веднага Бен.

Свен поклаща бавно глава. Слага ръка на рамото на момчето. Среща погледа на Брит-Мари.

– Майката на Бен е нощна смяна. Обади ми се, след като на нея ѝ се обадили от затвора. Дойдох възможно най-бързо.

На Брит-Мари ѝ се иска да го прегърне, но е твърде разумна. Пазачите не разрешават на Бен да се срещне с баща си, защото не е време за посещения, но след дълги преговори Свен успява да ги убеди да вземат поне бележката. Те я връщат подписана. До подписа таткото е написал „ОБИЧАМ ТЕ!!“. През целия път обратно Бен стиска бележката толкова здраво, че когато пристигат в Борг, текстът вече не се чете. Брит-Мари и Свен не казват нищо. Няма какво толкова да се каже на тийнейджър, който трябва да моли непознати в униформи за разрешение да се срещне с баща си. Но когато оставят Бен пред дома му и майка му се втурва навън, Брит-Мари чувства, че би било на място поне да опита да каже нещо окуражително, затова пробва с:

– Трябва да отбележа, Бен, че там беше много чисто. Винаги съм си представяла затворите като много мръсни места, но този, изглежда, е много хигиеничен. Това все пак е някакъв повод за радост.

Бен свива хартийката с подписа на баща си и ѝ я подава, без да среща погледа ѝ. Свен казва бързо:

– Задръж я, Бен.

Бен кима и се усмихва още по-широко към бележката.

– Утре ще има ли тренировка? – пита той почти недоловимо.

Брит-Мари започва да търси списъка си, но Свен спокойно обещава:

– Естествено, че ще има тренировка, Бен. В обичайния час.

Бен поглежда към Брит-Мари. Тя опита да кимне убедено. Бен се усмихва бегло и махва с ръка. Изчакват, докато той потъва дълбоко в прегръдките на майка си. Свен ѝ махва, но тя не го вижда, просто притиска лицето и шепота си в косата на своето момче.

Свен кара бавно през Борг. Прочиства гърло неловко, както правят хората, когато ги гризе съвестта.

– Не им е лесно. На Бен и майка му. Тя работи тройни смени, за да могат да запазят къщата си. Той е добро момче, а и баща му не е лош човек. Да, да, да, знам, разбира се, че постъпката му не е правилна, че данъчните измами са престъпление. Но беше отчаян. Финансовите кризи могат да отчаят ѝ най-добрите, а отчаянието прави хората безразсъдни...

Той млъква. Брит-Мари не му казва, че финансовата криза е приключила. Осъзнава, че по няколко причини точно в този случай това не би било подходящо.

Свен е почистил полицейската кола. Махнал е всички кутии от пица от пода, забелязва Брит-Мари. Минават покрай асфалтовата площадка, където Сами и Психо отново играят футбол с приятелите си.

– Бащата на Бен не е като тях. Искам просто да разбереш, че той не е престъпник. Не по същия начин като онези момчета... – пояснява Свен.

– Сами също не е като тях! – възразява Брит-Мари и веднага след това възкликва: – Сами не е гангстер, кутията му за прибори е отлично подредена!

Смехът на Свен прозвучава внезапно, дълбок и буботещ, като запалено огнище, на което да си сгрееш ръцете.

– Не, не, Сами е о’кей. Разбира се, разбира се. Просто се движи в лоша компания...

– Вега явно е на мнение, че той дължи пари – казва Брит-Мари.

– Не Сами, а Психо. Психо винаги дължи пари на хората – казва Свен, а смехът му се изтърколва на пода и изчезва в нищото.

Полицейската кола забавя. Младежите я виждат, но почти не реагират. Има известно снизхождение в това, че дори не я възприемат като заплаха. Свен свежда поглед.

– Сами също нямаше лесно детство. Както и да го гледаш, това семейство беше сполетяно от повече злополуки, отколкото е справедливо, мен ако питаш. Сега Сами е едновременно майка, баща и голям брат на Вега и Омар, а едно момче, което дори не е навършило двайсет, не бива да бъде натоварвано с такава отговорност.

Брит-Мари иска да попита какво би могло да означава онова с „майка и баща“, но разумната ѝ част я спира. Все пак тя не е човек, който си пъха носа в чуждите работи. Така че Свен продължава:

– Психо е най-добрият му приятел. Още откакто пораснаха достатъчно, че да могат да ритат топката. Сами можеше да стане много добър, всички виждаха, че има талант, но може би животът му дойде в повече.

– Какво означава това? – пита Брит-Мари малко засегнато, понеже Свен го каза така, сякаш се очакваше тя да го разбере от само себе си.

Свен вдига ръка извинително.

– Прощавай, аз... мислех на глас. То, те, как да го обясня? Майката на Сами, Вега и Омар правеше каквото може, но баща им... той не беше добър човек, Брит-Мари. Когато се прибереше и изпаднеше в пристъп на ярост, цял Борг го чуваше. Сами, който още беше в първи клас, хващаше брат си и сестра си за ръцете и тримата изтичваха навън. Психо ги посрещаше пред вратата, всеки път. Вдигаше Омар на гърба си, Сами вдигаше Вега, и така отиваха в гората, докато бащата заспи. Това се повтаряше всяка вечер, докато накрая баща им просто се махна. После стана онова с майка им... и...

Той млъква, както правят хората, когато осъзнаят, че отново мислят на глас. Не опитва да скрие, че крие нещо, но Брит-Мари не си пъха носа. Свен разтърква вежди с опакото на ръката си.

– Психо се превърна в опасен идиот, Сами го знае, но не би изоставил приятел, който някога е носил малкия му брат на гърба си. Може би на място като Борг човек не разполага с лукса да избира най-добрите си приятели.

Полицейската кола отново минава бавно покрай асфалтовата площадка. Футболният мач продължава. Психо вкарва гол, изкрещява нещо в нощта и се затичва, разперил ръце като самолет. Сами се засмива толкова силно, че трябва да се подпре на коленете си. Изглеждат щастливи. Брит-Мари не знае какво да си мисли или какво да каже. Никога не е срещала гангстер с правилно подредена кутия за прибори.

Погледът на Свен се губи някъде около границата между светлината от фаровете и мрака на нощта.

– В Борг правим каквото можем. Винаги е било така. Но в онези момчета гори огън, който рано или късно ще погълне всички около тях, или пък тях самите.

– Това прозвуча поетично – казва Брит-Мари.

– Ходил съм на курс – казва Свен.

Тя се заглежда в чантата си. След това ужасява сама себе си, като пита:

– Имаш ли деца?

Той поклаща глава. Поглежда през прозореца, както прави човек, когато живее на място, пълно с деца, но самият той не е баща.

– Бях женен, но... уф. Тя, ами, така и не хареса Борг. Каза, че това било място, където отиваш да умреш, не да живееш.

Свен опитва да се усмихне. На Брит-Мари ѝ се иска бамбуковата завеса да беше в нея. Прехапва устни. Когато приближават къщата на Банк, той като че се поколебава, после събира сили и казва:

– Ако няма, искам да кажа, ако не би ти било неприятно, бих искал да ти покажа нещо.

– Ха? – казва Брит-Мари.

Но не възразява. Свен се усмихва едва забележимо. Брит-Мари се усмихва напълно незабележимо.

Той подкарва полицейския автомобил през Борг. Когато стигат до другия край на градчето, завива по един чакълен път. Пътуването сякаш продължава цяла вечност, но когато най-накрая спират, внезапно мисълта, че само допреди малко са се намирали в населено място, им се струва нереална. Колата е обградена от дървета и тишина, каквато има само на местата, където не живеят хора.

– Това е, ами, ух. Лигаво е, разбира се, но това е любимото ми място на земята... – смотолевя Свен и се изчервява.

Изглежда все едно иска да направи обратен завой, да подкара колата далеч оттам и никога повече да не говори за това. Но Брит-Мари отваря вратата и излиза навън.

Намират се на скала, надвиснала над езеро, обгърнато от гора. Брит-Мари се взира отвъд ръба, докато не ѝ се завива свят. Небето е ясно и покрито със звезди. Свен също отваря вратата си и се прокашля.

– Аз, уф, смахнато е, но исках да видиш, че Борг може да бъде и красив – прошепва той.

Брит-Мари затваря очи. Усеща вятъра в косите си.

– Благодаря – прошепва тя.

Не казват нищо на връщане. Свен спира пред къщата на Банк и изтичва да отвори на Брит-Мари. После отваря вратата на задната седалка и започва да търси нещо. Показва се обратно, хванал износен джоб за документи.

– Това е... уф. Това е просто... нещо – успява да каже.

В джоба има рисунка. Виждат се развлекателният център и пицарията, както и децата, които играят футбол между тях. В средата стои Брит-Мари. Всичко е нарисувано с молив. Брит-Мари хваща рисунката малко по-здраво, а Свен сваля полицейската си шапка си малко по-рязко.

– Да, глупаво е, разбира се, но си помислих, в града има ресторант...

Брит-Мари не отговаря веднага и той бързо добавя:

– Имам предвид истински ресторант! Не като пицарията тук, в Борг, ами истински. С бели покривки. И прибори.

Ще мине много време, преди Брит-Мари да разбере, че той опитва да прикрие неувереността си с шега, а не обратното. Но тъй като не реагира на мига, Свен вдига ръка и се извинява:

– Не че на пицарията ѝ има нещо, разбира се, разбира се, но...

Хваща шапката си с две ръце и изглежда така, както изглеждат значително по-младите мъже, когато искат да попитат значително по-млада жена нещо конкретно. Голяма част от Брит-Мари вътрешно иска да знае какъв е въпросът. Но разумът ѝ, разбира се, вече е влязъл в антрето и е затворил вратата.

Само защото се намираш отвъд всякаква чест и почтеност, не означава, че трябва да се държиш по съответния начин.