Брит-Мари беше тук

10

Всъщност всичко започва тази вечер.

Зимата е мека и снегът се превръща в дъжд по пътя от небето до земята. Децата играят футбол в мрака, но сякаш не се вълнуват нито от астрономическите, нито от метеорологичните обстоятелства. Паркингът получава светлина по милост и само отчасти, благодарение на неоновия надпис на пицарията и прозореца на кухнята, откъдето Брит-Мари скришом наблюдава децата. Но ако трябва да сме честни, повечето от тях играят футбол толкова зле, че дневната светлина би подобрила способностите им да уцелват топката едва минимално.

Плъхът се е прибрал у дома. Брит-Мари е заключила вратата, измила е чиниите и е изчистила целия развлекателен център още веднъж. Сега стои до прозореца и гледа света. От време на време топката отива надалече, подскачайки между локвите, и тогава децата играят камък-ножица-хартия, за да решат кой да отиде да я вземе. На Брит-Мари това не ѝ изглежда особено хигиенично. Не защото има нещо против децата, Брит-Мари не е такава, но все пак смята, че човек трябва да се грижи поне малко за хигиената си дори когато играе. Когато Давид и Пернила бяха малки, Кент често им казваше, че Брит-Мари не може да играе игри, защото „не знае как“. Но това не е вярно. Брит-Мари знае много добре как се играе на камък-ножица-хартия. Просто не смята, че е хигиенично камъните да се увиват в хартия. Да не говорим за ножиците. Кой знае къде са били преди това.

Разбира се, Кент все казва, че Брит-Мари е „така ужасно негативна“. И че това било част от социалната ѝ некомпетентност. „За Бога! Зарадвай се малко за разнообразие!“, засмива се той винаги, когато отива в кухнята да вземе още пури, докато Брит-Мари мие чиниите. Кент се грижи за гостите, а Брит-Мари се грижи за дома, така са си разпределили задълженията. Кент се радва, за Бога, докато Брит-Мари е ужасно негативна. Често така става. Може би е по-лесно да си оптимист, когато никога не ти се налага да разчистваш след другите.

Братът и сестрата, Омар и Вега, играят от различни отбори. Тя е спокойна и съобразителна. Докосва топката внимателно с вътрешната част на малките си стъпала, както хората докосват насън любимия си човек с пръстите на краката си. Брат ѝ, от своя страна, е ядосан и объркан. Гони топката така, сякаш тя му дължи пари. Брит-Мари всъщност не разбира нищо от футбол, но не е и необходимо, за да може да види, че Вега е най-добрият играч от всички деца на паркинга. Или поне най-малко лошият играч. Омар неизменно е в сянката на сестра си. Всички са в сянката ѝ. Тя напомня на Брит-Мари за Ингрид.

Ингрид никога не се държеше негативно. Трудно е да се каже – какъвто е случаят с всички хора като нея – дали всички я обичаха, защото беше така позитивна, или пък тя бе така позитивна, защото всички я обичаха. Сестрата на Брит-Мари бе с една година по-голяма и с пет сантиметра по-висока. Не е нужно много, за да оставиш някого в сянката си, пет сантиметра стигат. За Брит-Мари не беше проблем да стои отстрани. Тя друго и не желаеше, защото като цяло не искаше много неща. Всъщност понякога ѝ се искаше именно това, наистина да си пожелае нещо, да копнее за нещо толкова много, че просто да не издържа. Това ѝ се струваше така вълнуващо. Но и тези периоди отминаваха.

Разбира се, Ингрид постоянно копнееше до полуда по разни неща, като например бъдещата си певческа кариера и славата, която бе предопределена да натрупа, както и момчетата по широкия свят, които бяха толкова по-интересни от обикновените момчета, които предлагаше техният блок. Същите обикновени момчета, за които Брит-Мари си мислеше, че са безкрайно необикновени и дори не биха я погледнали. В същото време разбираше много добре, че те далеч не са толкова необикновени, че да заслужават сестра ѝ.

Момчетата във входа бяха братя. Алф и Кент. Караха се за всичко. Брит-Мари не можеше да ги разбере. Тя самата следваше сестра си навсякъде. Ингрид не се дразнеше. Напротив. „Само аз и ти, Брит“, шепнеше тя нощем, когато разказваше как двете ще живеят в Париж, в замък, пълен със слуги. Затова наричаше сестра си Брит – защото звучеше по американски. Вярно, не беше малко неясно защо ще им трябват американски имена в Париж, но Брит-Мари никога не е била от хората, които задават излишни въпроси.

Вега е по-непоколебима, но когато нейният отбор вкарва гол между двете кенчета, които отбелязват границите на вратата, смехът ѝ звучи като смеха на Ингрид. Тя също обичаше да играе. Трудно е да се каже – какъвто е случаят с всички хора като нея – дали беше толкова добра в игрите, защото ги обичаше, или ги обичаше, защото беше толкова добра в тях.

Топката удря едно дребно момче с червена коса в лицето. То пада право в една кална локва. Брит-Мари настръхва. Това е същата топка, с която я уцелиха в главата. Щом вижда калта по нея, на Брит-Мари ѝ се приисква да си бие ваксина против тетанус. Но ѝ е трудно да откъсне поглед от играта. Защото на Ингрид би ѝ харесало да е отвън на дъжда.

Ако Кент беше тук, щеше да каже, разбира се, че децата играят като патици. Кент може да опише почти всички лошо, като добави „патица“ преди или след него. Брит-Мари не си пада кой знае колко по иронията, но забелязва, че има известно количество от нея във факта, че единственото дете, което не играе като патица, е момичето.

Накрая идва на себе си и се отдръпва от прозореца, преди някой човек отвън да си е помислил нещо. Часът е след осем, така че развлекателният център отново тъне в мрак под счупените лампи. Брит-Мари полива саксиите си в тъмнината. Поръсва почвата с бикарбонат. Най-много от всичко ѝ липсва балконът ѝ. Никога не си съвсем сам, когато стоиш на балкон. Тогава имаш колите, къщите и хората по улицата. Едновременно си и не си сред тях. Това е най-хубавото на балконите. Следващото най-хубаво е, че можеш да стоиш на тях рано сутрин, преди Кент да се е събудил, да затвориш очи и да усетиш вятъра в косите си. Когато го правеше, Брит-Мари имаше чувството, че е в Париж. Тя, разбира се, никога не е ходила в Париж, защото Кент няма ангажименти там, но е решавала страшно много въпроси от кръстословици, свързани с града. Това е най-оптимизираното за кръстословици място на света, а Ингрид все казваше, че ще живеят там, когато пораснат – тя и Брит-Мари. Когато Ингрид стане звезда. Звездите живеят в Париж и имат слуги, Ингрид знаеше това. Животът в Париж устройваше Брит-Мари, щом сестра ѝ щеше да бъде щастлива. Нямаше нищо против и да се казва Брит, по американски. Единствено слугите много я безпокояха. Не искаше хората да си мислят, че сестра ѝ е толкова зле с домакинската работа, че да ѝ се налага да наема хора, които да я вършат вместо нея. Брит-Мари беше чувала майка им да говори с презрение за този тип майки, а не искаше някой да говори по този начин за Ингрид.

Така че докато Ингрид задобряваше във всичко, свързано със света навън, Брит-Мари се зае да задобрява в нещата, свързани с дома. Чистеше. Правеше така, че всичко да е хубаво и спретнато. Сестра ѝ го забелязваше. Забелязваше и нея. Брит-Мари решеше косата ѝ всяка сутрин, а сестра ѝ никога не забравяше да каже „Благодаря, Брит, чудесно се получи!“, докато въртеше глава пред огледалото в такт с някоя песен от плочите си. Брит-Мари нямаше плочи. Хората нямат нужда от плочи, когато имат голяма сестра, която ги забелязва.

Ингрид липсва на Брит-Мари. Липсва ѝ повече от балкона.

На вратата се чука и Брит-Мари подскача, все едно някой е нахлул вътре с брадва в ръка. Отвън стои Вега. Без брадва. За сметка на това от нея капе дъждовна вода и кал по пода. Брит-Мари крещи вътрешно.

– Защо не запалиш лампите? – пита Вега и се взира в мрака.

Брит-Мари хваща лявата си ръка с дясната.

– Не работят, малка приятелко.

– Пробва ли да смениш крушките, а? – пита Вега, сбърчила чело, сякаш с всички сили опитва да се въздържи да не изкрещи „МАЛКА ПРИЯТЕЛКО“ веднага след въпроса.

Омар се появява до нея. Има кал по ноздрите. И вътре в тях. Брит-Мари дори не може да проумее как нещо такова е възможно. Все пак съществува закон за гравитацията, за Бога.

– Крушки ли ти трябват? Имам страшни нискоенергийни крушки! На специална цена! – казва той ентусиазирано и сваля раницата си.

Вега го рита по пищяла. После поглежда Брит-Мари с насилената дипломатичност на тийнейджърка.

– Може ли да гледаме мача тук? – пита тя.

– Кой... мач? – пита Брит-Мари.

– Мачът! – отговаря Вега, горе-долу както човек би казал „Папата!“, ако някой го попита: „Кой папа?“.

Брит-Мари разменя местата на ръцете си и хваща дясната с лявата.

– По какво?

– Футбол! – възкликват Вега и Омар в един глас и зяпват Брит-Мари така, както зяпнаха децата на Кент веднъж, когато бяха много малки, а Кент взе, че направи кавички с пръсти, когато каза „Дядо Коледа“.

– Ха – измърморва Брит-Мари и поглежда отвратено калта.

Не калта по децата, естествено. По дрехите. Брит-Мари не се отвращава от деца.

– Той винаги ни разрешаваше да гледаме тук – казва Вега и сочи снимката на стената, онази на възрастния мъж с тениската „Банк“ в ръце.

На една друга снимка точно до нея същият мъж стои пред някакъв камион. Облечен е с яке и на единия джоб на гърдите му пише „ФК Борг“, а на другия – „Треньор“. Якето трябва да се изпере, забелязва Брит-Мари. Това градче като че ли никога не е чувало за бикарбонат.

– Не са ме информирали за това. Най-добре се свържете с този човек – казва Брит-Мари.

Мълчанието изсмуква въздуха между тях.

– Той е мъртъв – накрая казва Вега на обувките си.

Брит-Мари поглежда към мъжа на снимката. После към дланите си.

– Това е... ха. Съжалявам да го чуя. Но все пак не мога да бъда винена за това – казва тя.

Вега се взира в нея с омраза. После сръчква Омар и изръмжава:

– Хайде, Омар, да се махаме. Майната ѝ.

Вече се е обърнала и е направила няколко крачки, когато Брит-Мари забелязва, че другите деца, три броя, стоят няколко метра по-назад и чакат. Всичките са на ранна тийнейджърска възраст. Едно червенокосо, едно чернокосо и едно с висок холестерол. Не че Брит-Мари има предразсъдъци, но погледите им я карат да се чувства някак обвинена. Брит-Мари не оценява това чувство. В пицарията свети. Прозорците разкриват поне един телевизор там, вътре.

– Мога ли да попитам защо не гледате този футбол в пицарията, или автосервиза, или каквото е там в момента, щом е толкова важно? – пита Брит-Мари съвсем учтиво и в никакъв случай конфликтно.

Омар изритва топката към паркинга и казва тихо:

– Там пият. Ако загубят.

– Ха. А ако спечелят? – пита Брит-Мари.

– Тогава пият още повече. Затова той винаги ни даваше да гледаме тук – отговаря Омар и отново посочва мъжа на снимката.

Брит-Мари сключва ръце пред себе си още по-здраво.

– Ха. Ха.

После се съвзема и веднага вмята:

– А в това градче, разбира се, нямате телевизори у дома, така ли?

Този път отговаря Вега, която вече се намира на десет метра от развлекателния център. Всяка нейна сричка е като затегната с тел.

– У нас няма да се побере целият отбор, а ние гледаме мачовете заедно! Като отбор!

Брит-Мари бърше прах от полата си.

– Бях останала с впечатлението, че вече нямате отбор.

– ИМАМЕ ОТБОР! – изкрещява Вега рязко и се запътва обратно към Брит-Мари с широки крачки.

Когато стига на метър-два от нея, Вега размахва пръст и изревава:

– Тук сме, нали? Тук сме! Така че сме отбор! Въпреки че взеха шибаното ни игрище и шибания ни клуб, а треньорът ни получи шибан инфаркт и умря, ние сме отбор!

Детето е вперило бесен поглед в нея и Брит-Мари потръпва нервно. Такъв език определено не подобава на цивилизован човек. Но сега по бузите на момичето внимателно се стичат сълзи, а Брит-Мари, изглежда, не може да прецени дали Вега смята да я прегърне, или да я удари. Брит-Мари оставя ясното впечатление, че намира и двата варианта за еднакво заплашителни.

– Ще ви помоля да почакате тук – казва тя паникьосано и затваря вратата.

Може да се каже, че това се случва малко преди да започне всичко.

Брит-Мари стои в мрака от другата страна на вратата. Вдишва мириса на влажна пръст и бикарбонат. Спомня си миризмата на алкохол и шума от футболните мачове на Кент. Той никога не излизаше на балкона. Страх го е от високото. Така че балконът беше само за нея. Единствен от всички неща. Брит-Мари винаги лъжеше, че е купила цветята, защото знаеше, че Кент ще каже нещо злобно, ако му разкаже, че ги е намерила в помещението с кофите за боклук, а понякога и на улицата. Оставени от някой изнесъл се съсед. Растенията ѝ напомняха за Ингрид, защото тя обичаше всичко живо. Така че Брит-Мари многократно е спасявала живота на бездомни растения, за да може да си спомня за сестра си, чийто живот не можа да спаси дори един-единствен път. Но не можеше да каже това на Кент.

Кент не вярва в смъртта, а в еволюцията. „Еволюция“, кимаше той одобрително, когато гледаше документално предаване, в което лъв изяжда ранена зебра: „Така се разчистват слабите. Става дума за оцеляването на вида, това е важното. Ако не те бива още от самото начало, може би трябва да схванеш намека и да освободиш място за някой по-силен, нали?“.

С такъв човек не можеш да обсъждаш балконски растения.

Или тъга.

Пръстите на Брит-Мари треперят леко, когато тя вади мобилния си телефон. Момичето от Агенцията по заетостта вдига след третия опит.

– Ало? – изпухтява момичето.

Брит-Мари си поема дълбока, всецяло грижовна глътка въздух.

– Така ли се отговаря? Задъхано? – чуди се тя.

– Брит-Мари? Във фитнеса съм! – виква момичето.

– Сигурно ти е приятно – констатира Брит-Мари.

– Случило ли се е нещо? – въздъхва момичето.

– Тук има деца. Казват, че искат да гледат някакъв мач в развлекателния център.

– А, мачът, да! И аз ще го гледам – отговаря момичето въодушевено.

– Не бях информирана, че в работните ми задължения влизат деца – казва Брит-Мари никак невъодушевено.

В другия край на линията момичето изстенва по съвсем ненужно нетърпелив начин.

– Брит-Мари, съжалявам, но не мога да говоря по телефона във фитнеса.

Но после изстрелва:

– Но... слушай... това всъщност е добре, нали? Ако децата са там и гледат футбол, тогава ще знаят, ако умреш!

Момичето се засмива отсечено. После настава много, много, много дълга тишина. Накрая се чува решителната въздишка на момичето, придружена от звука на спираща пътека за бягане.

– О’кей, извинявай, Брит-Мари, пошегувах се. Това беше напълно ненужно от моя страна. Не исках да... ало?

Брит-Мари вече е затворила. Половин минута по-късно отваря вратата, държейки пред себе си изпраните и прилежно сгънати футболни фланелки.

– Във всеки случай, няма да влезете вътре с тия кални дрехи, тъкмо измих пода! – казва тя на децата, но се спира.

Сред тях има полицай. Нисък и закръглен е, а косата му изглежда като тревна площ, която предния ден някой е покрил с барбекюта за еднократна употреба.

– Какво сте направили сега? – изръмжава Брит-Мари на Вега, само леко обвинително.

– Как така какво сме направили? – изръмжава Вега, обръща се веднага към полицая и посочва Брит-Мари: – Тя не ни дава да гледаме мача!

Брит-Мари веднага посочва Вега и се вторачва в полицая:

– Вчера тези деца ме простреляха в главата!

– НЕ НАРОЧНО! – изкрещява Вега.

Полицаят ги гледа раздвоено, но накрая очевидно решава, че най-авторитетното нещо, което може да направи, е да подаде един стъклен буркан на Брит-Мари.

– Казвам се Свен. Исках само да те поздравя с добре дошла в Борг. Това е конфитюр.

Брит-Мари наблюдава буркана с конфитюр в ръцете му. Вега гледа Свен. Той се чеше непохватно по различни части на униформата.

– Конфитюр от боровинки. Сам съм го правил. Ходих на курс. В града.

Брит-Мари го оглежда внимателно от глава до пети. Спира погледа си за кратко, когато стига до ризата, опъната над корема му.

– Нямам фланелка с вашия размер – информира го тя.

Свен се изчервява.

– Не, ненене, разбира се, нямах това предвид. Аз само... добре дошла в Борг! Само това исках да кажа!

Той натиква буркана в ръцете на Вега и заедно със спорадичната си коса се отдалечава от развлекателния център и тръгва през паркинга към пицарията. Вега поглежда буркана с конфитюр. Омар поглежда празния безименен пръст на Брит-Мари и се ухилва.

– Омъжена ли си?

Брит-Мари сама се шокира, щом забелязва колко бързо идва отговорът:

– Разделени сме.

За пръв път го казва на глас. Омар се ухилва още по-широко и кима към Свен.

– Свен е свободен, да знаеш!

Брит-Мари чува как другите деца се кикотят. Натиква фланелките в ръцете на Омар и грабва буркана от ръцете на Вега.

– Защо тогава е с униформа?

Децата млъкват неразбиращо.

– А? – казва Омар.

– Защо носи полицейска униформа, ако е свободен? Трябва да я носи само когато е на работа, за Бога! – отбелязва Брит-Мари обезпокоено.

После изчезва в мрака на развлекателния център. Около половин дузина деца стоят на прага и въртят очи.

Така започва всичко.