Брит-Мари беше тук

12

Децата отварят вратата на почивката и пускат Брит-Мари и Пирата вътре. Брит-Мари прекарва цялото второ полувреме пред огледалото в банята. Първо, защото не иска да излезе, рискувайки да се наложи да води още разговори с децата, и второ, защото отборът отново вкара по телевизията и децата веднага ѝ забраниха да излиза, докато мачът не свърши. Затова Брит-Мари стои в банята, бърше косата си, носи късмет и има житейска криза. Възможно е да правиш всичко това едновременно.

Отражението ѝ принадлежи на друга жена, някоя, по чието лице зимите са оставили следи. Зимата винаги е била най-лошият сезон както за балконските растения, така и за Брит-Мари. На нея ѝ е трудно да живее в тишина, защото тогава не си наясно дали някой знае, че си там. А зимата е най-тихият сезон, понеже студът изолира хората. Прави света беззвучен.

Именно тишината парализира Брит-Мари, когато Ингрид умря. Татко ѝ прекарваше все повече време на работа. Не след дълго започна да се прибира толкова късно, че по това време Брит-Мари вече спеше. Веднъж тя се събуди сутринта, защото почувства, че баща ѝ се е прибирал чак тогава. Накрая се събуди, понеже усети, че баща ѝ изобщо не се е прибрал.

Майка ѝ говореше все по-малко за това. Сутрин пък лежеше все по-дълго в леглото. Брит-Мари сновеше из апартамента, както правят децата, които живеят в тихи светове. Веднъж събори една ваза само за да накара майка си да изкрещи от спалнята. Майка ѝ не изкрещя. Брит-Мари почисти парчетата. Оттогава никога не е събаряла други вази. На следващия ден майка ѝ остана в леглото чак докато Брит-Мари сготви вечеря. На по-следващия ден стана още по-късно. Накрая изобщо не стана.

Брит-Мари беше почти сама на погребението. Разбира се, много от приятелките на мама пратиха наистина красиви букети и изказаха съболезнования, но просто бяха твърде заети да живеят, за да посетят някого, който така и така е мъртъв. Брит-Мари подряза стеблата на цветята и ги сложи в измити вази. Почисти апартамента и лъсна всички прозорци, а на следващия ден отиде да хвърли боклука и срещна Кент във входа. Те се погледнаха така, както правят две деца, които вече са възрастни. Той се беше оженил и имаше две деца, но тъкмо се бе развел и се връщаше в блока, за да види майка си. Усмихна се, когато забеляза Брит-Мари. Защото по онова време още я забелязваше.

Брит-Мари търка безименния си пръст пред огледалото. Бялата ивица стои като татуировка. Подиграва ѝ се. На вратата на банята се чука. Отвън стои Пирата.

– Ха. Спечелихте ли? – пита го Брит-Мари, все едно я е подложил на ужасно неудобство, въпреки че в действителност се чувства облекчена, че ѝ се наложи да стои в банята, а не при децата.

В това отношение баните могат да са като балконите. Дават ти възможност да бъдеш сам, без да трябва да общуваш с други хора.

– Два на нула! – кима Пирата щастливо.

– Останах тук през цялото време, защото така ми казахте. Нямам проблеми с червата – казва Брит-Мари много сериозно.

Пирата кима объркано, измърморва „о’кей“ и посочва към външната врата.

– Свен пак е тук.

Полицаят стои на прага и вдига неловко ръка, за да ѝ помаха. Брит-Мари отстъпва назад дълбоко оскърбена и затваря вратата на банята след себе си. Наглася косата си, след което си поема дъх и отново излиза навън.

– Ха? – казва тя на полицая.

Полицаят се усмихва и вади някакъв лист. Изпуска го тъкмо когато се кани да го подаде на Брит-Мари.

– Опа, опа, извинявай, извинявай, исках само да ти дам това. Аз, мислех си, или ние си мислехме...

Той прави жест към пицарията. Брит-Мари предполага, че е говорил с Някоя. Той отново се усмихва. Сключва ръце високо над корема си. После променя решението си и ги скръства почти под брадичката си.

– Мислехме си, че ти трябва място, където да живееш, естествено, естествено, а разбрах, че не искаш да живееш в хотела в града.

Веднага след това полицаят добавя:

– Не че не можеш да живееш, където си искаш! Разбира се! Просто си помислихме, да, че това може да е алтернатива. Може би?

Брит-Мари поглежда листа. Представлява обява за стая под наем, написана на ръка и с правописни грешки. Най-отдолу има картинка на дребен старец с шапка, който като че ли танцува. Крайно неясно е какво общо има старчето с обявата. Полицаят размахва ентусиазирано ръце.

– Аз ѝ помогнах да направи обявата. Ходил съм на курс по компютри в града. Жената, която дава стаята, е страшно приятна. Тъкмо се е върнала в Борг. Или, да, това е само временно, разбира се, разбира се, всъщност смята да продаде имота. Но къщата се намира тук, в Борг, въобще не е далеч. Мога да те закарам!

Веждите на Брит-Мари се доближават една до друга. На паркинга има паркирана полицейска кола.

– В онова там? – пита тя.

Полицаят кима бързо.

– Да, чух, че колата ти е в сервиза. Но аз мога да те откарам, разбира се, разбира се, изобщо не е проблем!

Брит-Мари поклаща бавно глава.

– Разбирам, че не е. За вас. Но от мен се очаква да се возя в полицейска кола наоколо, така че всички да си помислят, че съм престъпница, това ли имате предвид?

Полицаят изглежда смутен.

– Не. Не. Не. Разбира се, че не искаш нещо такова.

– Не, определено не искам нещо такова – казва Брит-Мари.

Той кима засрамено. Тя кима решително.

– Има ли още нещо? – пита тя.

Полицаят поклаща глава. Брит-Мари също поклаща глава. Той се обръща с обезсърчен поглед и си отива. Брит-Мари затваря вратата.

Децата остават в развлекателния център, докато тя изсушава дрехите им. Тези, които не са подходящи за сушилнята, Брит-Мари окачва да съхнат, за да могат децата да си ги вземат на следващия ден. Повечето от тях се прибират с футболните си фланелки. Горе-долу по този начин Брит-Мари става треньор на футболен отбор. Просто още никой не ѝ го е казал.

Никое от децата не ѝ благодари за прането. Вратата се затваря след тях и в развлекателния център настава такава тишина, каквото може да остане само след деца и футбол. Брит-Мари събира съдовете и кенчетата от масата. Омар и Вега са оставили чиниите си в мивката. Не са ги измили, не са ги сложили в миялната, дори не са ги изплакнали, просто са ги оставили в мивката. Кент също правеше така понякога и изглеждаше сякаш очаква благодарности. Като че искаше Брит-Мари да знае – след като чинията вече е измита, изсушена и прибрана – че той е свършил полагащата му се част от работата.

На вратата на развлекателния център се чука. Не е цивилизовано да чукаш по вратите на хората по това време, затова Брит-Мари предполага, че някое от децата е забравило нещо. Отговаря с:

– Ха?

После вижда, че отвън отново стои полицаят. Той се усмихва срамежливо. Брит-Мари веднага поправя реакцията си на:

– Ха!

Което е нещо съвсем различно. Поне както го казва Брит-Мари. Полицаят преглъща и като че ли събира смелост, след което рязко вдига пред себе си една бамбукова завеса и почти удря Брит-Мари по челото с нея.

– Извинявай, да, не, аз исках само... Това е бамбукова завеса! – обяснява той и почти я изпуска в калта.

– Ха... – казва Брит-Мари предпазливо.

Той кима въодушевено.

– Аз съм я правил! Ходих на курс в града. „Източноазиатски вътрешен дизайн.“

Отново кима. Все едно от Брит-Мари се очаква да каже нещо. Тя не го прави. Полицаят вдига завесата пред лицето си.

– Можеш да я сложиш на прозореца на колата. Така никой няма да види, че си ти.

Посочва радостно към полицейската кола. После към бамбуковата завеса. После към дъжда, който отново започва да вали. Както прави дъждът в Борг. Сигурно му е приятно да си няма друга работа, освен да вали.

– Можеш и да я държиш над главата си, докато стигнем до колата, като чадър, така че да не си развалиш прическата! – казва полицаят.

Брит-Мари хваща несигурно едната си ръка с другата.

– Ха.

Полицаят отново преглъща. Човърка бамбука и блуждае с поглед.

– Не е нужно, разбира се, разбира се. Просто си помислих, че трябва да живееш някъде, докато си в Борг. Реших, че, така да се каже, да, не... разбираш. Че не подобава на една дама да живее в развлекателен център, така да се каже.

След това двамата дълго мълчат. Брит-Мари хваща лявата си ръка с дясната, после дясната с лявата и накрая си поема безкрайно търпелива глътка въздух. В никакъв случай не въздъхва. После казва:

– Трябва да си събера вещите.

Той кима развълнувано. Тя затваря вратата и го оставя под дъжда.

Така продължава. Онова, което започна малко по-рано.