Брит-Мари беше тук

16

На здрачаване хората от големите шведски градове често казват, че „мракът влезе с взлом“, но в градчета като Борг става дума по-скоро за взрив, отколкото за взлом. Мракът избухва навън като епидемия. В градовете има толкова много хора, които не искат да си стоят вкъщи през нощта, че могат да се отворят цели заведения, цели развлекателни индустрии, които работят само по това време. В Борг обаче, щом мракът плъзне по улиците, животът се капсулира по домовете.

Брит-Мари излиза от развлекателния център и заключва вратата. Остава сама на паркинга. В джоба ѝ има прилежно сгъната тоалетна хартия, защото не успя да намери пощенски плик. Светлините на пицарията са изгасени, но Брит-Мари вижда сянката на Някоя да шава вътре. Една част от Брит-Мари иска да отиде и да каже нещо, може би да купи нещо, но една значително по-разумна част ѝ заповядва да не го прави. Навън е тъмно. Не е цивилизовано да се ходи по магазините, когато навън е тъмно.

Отвътре се чува радио. Звучи някаква поп музика. Брит-Мари съвсем не е незапозната с поп музиката, защото в кръстословиците има страшно много въпроси на тази тема. Така че Брит-Мари е в час. Но никога не е чувала тази песен. Млад мъж с дрезгав глас пее „В града, където живея, или си някой, или си никой“[15]. Брит-Мари държи в ръка стека с чуждестранните букви. Не знае колко струват вносните цигари, но вади от чантата си сума, която значително надвишава цената, която ѝ се струва разумна. Увива парите в тоалетната хартия, докато тя заприличва на малък плик с изключителна попивателна способност. После я пъха внимателно под вратата.

Мъжът по радиото продължава да пее. Все едно нищо не е станало. Все едно не пее за нищо особено. „Любовта никого не щади“, казва той. Отново и отново. Любовта никого не щади. Кент изпълва гърдите на Брит-Мари и тя се задъхва.

После тръгва сама по пътя, който води далеч от градчето в две различни посоки. Върви през епидемията от мрак. Към легло и балкон, които не са нейни.

Камионът идва отдясно, зад нея. Твърде близо. Твърде бързо. Затова Брит-Мари се хвърля към другата страна на шосето. Човешкият мозък има изумителната способност да пресъздава толкова живи спомени, че останалата част от тялото да загуби представа за времето. Един камион отдясно стига, за да си помислят ушите, че чуват писъка на мама, ръцете да си помислят, че се нарязват на счупените стъкла, а устните да си помислят, че усещат вкус на кръв. Брит-Мари изкрещява името на Ингрид хиляда пъти наум.

Камионът профучава покрай нея, разпръсквайки дъжд от кални бучки. Минава толкова близо, че сърцето ѝ няма как да разбере дали е било прегазено или не. Брит-Мари залита, палтото ѝ е мокро и мръсно, ушите ѝ пищят. Може би минава секунда, може би минават сто. Тя мига срещу фаровете, осъзнавайки безкрайно бавно, че пищенето не идва от ушите ѝ, а от клаксона на кола. Чува някой да крещи. Вдига ръка, за да успее да види нещо въпреки ослепителната светлина от БМВ-то. Онзи Фредрик стои пред нея и реве бясно.

– Тотално ли си изкуфяла, патка такава? Не можеш да се разхождаш по средата на шосето, по дяволите! За малко да те убия!

Казва го така, сякаш смъртта ѝ би засегнала най-вече него. Брит-Мари не знае какво да отговори. Сърцето ѝ бие толкова силно, че я заболява стомахът. Фредрик разперва ръце.

– Чуваш ли какво ти казвам, или си съвсем бавноразвиваща се?

Той прави две крачки към нея. Брит-Мари не знае защо. Впоследствие тя не смята, че е имал намерение да я удари, но това така и не се разбира, защото ги прекъсва нечий глас. Различен. Студен.

– Проблем?

Фредрик се обръща пръв, така че Брит-Мари успява да види как очите му регистрират опасността, преди тя самата да е разбрала от какво го е страх. Той преглъща.

– Не... тя...

Сами стои на няколко метра от тях, двайсетгодишен, ако не и по-малко, с ръце в джобовете. Появата му в тъмнината има такъв ефект, че ако бе стиснал двайсет години по-възрастния мъж и четирийсет години по-възрастната жена за гушите, резултатът нямаше да е по-различен. Младежът излъчва нещо, което Брит-Мари е виждала вестниците да наричат „насилствен капитал“ – способността да упражняваш насилие. В кръстословиците биха описали термина като „Агресивно богатство“. Водоравно, седемнайсет букви. Хората успяват да се замислят за най-различни неща, когато вярват, че ще бъдат убити, а в случая през главата на Брит-Мари минава именно това.

Фредрик казва нещо неразбираемо, заеквайки. Сами не казва нищо. Зад него се размърдва друг млад мъж. По-висок. Никак не е трудно да разбереш защо го наричат Психо. Устата му е зейнала, но той не толкова се усмихва, колкото показва зъбите си. Брит-Мари е чувала да говорят за това в научнопопулярните филми, които Кент гледаше, когато нямаше футбол по телевизията. Човекът е единственото животно, което се усмихва приятелски. Когато другите животни показват зъбите си, това е заплаха. Сега Брит-Мари разбира какво са имали предвид. Разбира къде се крие животното у човека.

Психо се ухилва по-широко. Сами не вади ръцете си от джобовете. Дори не повишава глас.

– Няма да я докосваш – казва той и кима към Брит-Мари, без да отделя поглед от Фредрик.

Фредрик пристъпва назад към БМВ-то. Самоувереността му като че се покачва с всяка крачка, която го приближава до колата. БМВ-то сякаш му дава суперсили, но той все пак изчаква, докато застане точно до вратата, преди да изсъска:

– Бавноразвиващо се! Цялото ви шибано градче е бавноразвиващо се!

Психо прави половин крачка напред. Гумите на БМВ-то се превъртат в калта и чакъла и то полита през дъжда. Брит-Мари успява да види младежа на пасажерското място. На годините на Бен, Вега и Омар е, но е по-висок. По-зрял. Носи анцуг, на който пише „Хокей“. И изглежда изплашен.

Психо поглежда Брит-Мари. Показва си зъбите. Брит-Мари се обръща и прави всичко по силите си да върви бързо, без да тича, защото по научнопопулярните филми винаги съветват да не се бяга от дивите животни. Чува Сами да вика след нея, но не гневно или заплашително, а почти меко:

– Ще се видим, коуч!

Брит-Мари вече се е отдалечила на сто и петдесет метра, когато посмява да спре и да си поеме дъх. Обръща се и вижда, че двамата млади мъже са се върнали при групичка други млади мъже между няколко къщи и дървета. Черната кола стои с включен двигател и пуснати фарове. Телата се движат едни до други на светлината. Сами виква нещо, прави няколко бързи крачки, след което десният му крак описва дъга във въздуха. В следващия миг той вдига ръце във въздуха и започва да ликува към небето. На Брит-Мари ѝ отнема минута да проумее какво правят.

Играят футбол.

Забавляват се.

През нощта температурата достига минусови градуси. Дъждът преминава в сняг. Брит-Мари стои на балкона и вижда как това се случва. Трябва да признаем, че непропорционално голяма част от мислите ѝ е посветена на приготвянето на суши. Чуди се дали не обича суши просто защото не обича суши, или го прави, защото Кент не го обича. Яла е само веднъж, на вечеря с един от бизнес познатите на Кент. Сделката не се получи и оттогава Кент намрази сушито. Брит-Мари пое вината, без сама да може да обясни защо. Просто така ѝ беше най-лесно. Реши, че ако бе по-социално компетентна, може би срещата щеше да потръгне по-добре.

Почиства матрака на леглото. Окачва палтото си. Щом чува Банк и кучето да се прибират и вратата на долния етаж да се затваря, Брит-Мари прави три обиколки на стаята, стъпвайки колкото се може по-тежко. За да знаят, че е там.

После заспива от изтощение, без да сънува нищо, защото не знае чии сънища да сънува.

Когато се събужда, навън вече е светло. Щом го осъзнава, тя едва не се изтърсва от леглото. Да се събуди след съмване, през януари! Какво ще си помислят хората? Вече е тръгнала сънено към сакото и палтото си, когато осъзнава какво я е събудило. На вратата се чука. Всичко това е ужасно неприятно – да се събуди по време, по което всъщност изобщо не е цивилизовано да се чука на нечия врата.

Наглася косата си толкова бързо, колкото само тя може, после се подхлъзва, докато слиза по стълбите, и едва не се убива. Такива неща се случват, хората постоянно се убиват по стълбите. Някак си успява да се приземи на два крака в антрето и опитва да се съвземе. След известно колебание се отправя бързо към кухнята, която, естествено, е точно толкова мръсна, колкото може да се очаква. Отваря всички чекмеджета и накрая намира престилка. Облича я.

– Ха? – казва тя и вдига вежди, след като отваря вратата.

Намества престилката си. Както прави човек, ако е зает да мие чинии в цивилизовано време от денонощието и бъде прекъснат от някого, който чука на вратата. На прага стоят Вега и Омар.

– Какво правиш? – пита Вега.

– Заета съм – отговаря Брит-Мари.

– Спеше ли? – пита Омар.

– Определено не! – възразява Брит-Мари и наглася както престилката, така и косата си.

– Чухме те да слизаш по стълбите – казва Вега и кима към антрето.

– Това не е престъпление – подчертава Брит-Мари отбранително.

– Успокой се, ало, просто попитахме дали спеше! – отсича Вега.

– Ха – казва Брит-Мари.

– Да! – казва Вега.

Брит-Мари сключва ръце.

– Възможно е да съм се успала. Но това е частен случай.

– Да си се успала за какво? – пита Омар.

Брит-Мари няма какво да отговори на това. За известно време настава мълчание. Накрая търпението на Вега се изчерпва, затова тя изпъшква и минава право на въпроса:

– Чудехме се дали искаш да дойдеш у нас за вечеря.

Омар кима енергично.

– И се чудехме дали искаш да бъдеш коуч на отбора ни!

После Омар виква „але!“, а Вега изръмжава „идиот!“ и опитва да го ритне по пищяла, но този път той се измъква.

– Щяхме да те поканим на вечеря, за да те питаме дали искаш да ни станеш треньор. Както се отправят предложенията за договори в истинските отбори – казва Вега намусено на Брит-Мари.

– Футболът не ми доставя удоволствие – казва Брит-Мари колкото се може по-учтиво, което може би точно в момента никак не е твърде учтиво.

– Не е нужно да правиш нещо, трябва просто да подпишеш един скапан документ и да идваш на скапаните ни тренировки! – казва Вега сърдито, използвайки такъв език, все едно Брит-Мари се е разтропала на вратата ѝ като ненормална, а не обратното.

Омар кима.

– В града има адската купа. Общината я организира, всички отбори могат да участват, но трябва да имат коуч.

– Определено в Борг трябва да има и друг човек, който да може да се ангажира с това – казва Брит-Мари и започва да отстъпва назад в антрето.

– Никой друг няма време – казва Вега.

– Но си помислихме, че ти нямаш, такова, нищо друго за правене! – кима Омар весело.

Брит-Мари спира и ги поглежда дълбоко наскърбено. Намества престилката.

– Бих желала да ви обърна внимание, че имам купища работа.

– Каква например? – пита Вега.

– Имам списък! – просвещава я Брит-Мари.

– Ох, Боже, няма да ти отнеме никакво време, трябва просто да идваш на тренировките ни, в случай че се появи някой от организаторите! За да видят, че имаме коуч! – изстенва Вега.

– Тренираме в шест вечерта, на паркинга до развлекателния център – кима Омар.

– Не знам нищо за футбола – информира Брит-Мари.

– И Омар не знае, но въпреки това може да участва – казва Вега.

– Какво, по дяволите!? – избухва Омар.

Вега, изглежда, губи търпение и тръсва глава към Брит-Мари.

– Все тая! Мислехме си, че можеш и да си готина. Това тук е Борг и не е като да има кой знае колко възрастни, от които да избираме. Само ти си тук.

Брит-Мари няма какво да отговори на това. Вега слиза по стълбите пред къщата и прави раздразнен жест на Омар да я последва. Брит-Мари остава на вратата, хваща лявата си ръка с дясната и дясната с лявата, отваря и затваря устата си няколко пъти, и накрая извиква:

– Не мога в шест часа!

Вега се обръща. Брит-Мари се взира в престилката си.

– В шест часа цивилизованите хора вечерят. А все пак не можеш да риташ футбол, докато се храниш.

Вега свива рамене. Все едно ѝ е все едно.

– О’кей. Тогава ела у нас в шест и вечеряй, можем да тренираме после.

– Ще ядем такос! – кима Омар доволно.

– Какво е такос? – пита Брит-Мари.

Децата я зяпват.

– Такос – казва Омар, сякаш проблемът може да бъде единствено, че не е чула добре.

– Не ям чуждестранна храна – казва Брит-Мари, макар че всъщност има предвид „Кент не яде чуждестранна храна“.

Вега отново свива рамене.

– Може да мине за салата, ако не ядеш хляба.

– Ха – казва Брит-Мари, защото принципно няма нищо против салатите.

– Живеем в блок номер две, втори етаж – казва Омар и посочва надолу по пътя.

Разбира се, Брит-Мари не става треньор на футболен отбор точно в този момент. Просто в този момент някой ѝ го казва.

Тя затваря вратата. Сваля престилката. Оставя я обратно в чекмеджето. Почиства кухнята, защото не знае как да не го направи. После се качва на горния етаж и взима мобилния си телефон. Момичето от Агенцията по заетостта вдига още след първия сигнал.

– Знаеш ли нещо за футбола? – пита Брит-Мари.

– Брит-Мари? – пита момичето, все едно не трябва вече да се е научило.

– Трябва да знам как се тренира футболен отбор – информира Брит-Мари.

– О’кей...

– Това определено не ми помага особено – пояснява Брит-Мари.

– Такова... имам предвид... какво имаш предвид? – пита момичето.

– Човек може ли да тренира футболен отбор просто така? Не е ли необходимо разрешително от някой официален орган за такова нещо?

– Не... или... а? – пита момичето.

Брит-Мари издиша. Не въздъхва.

– Малка приятелко, ако човек иска, да кажем, да остъкли балкона си, то му трябва разрешение. Предполагам, че същото важи и за футболните отбори. Те все пак не са извън закона само защото търчат наоколо и ритат, нали?

– Не... аз, такова... или, предполагам, че родителите на децата просто могат да подпишат декларация, с която им позволяват да играят в отбора – казва момичето колебливо.

Брит-Мари отбелязва това в списъка си. Кима сериозно сама на себе си и пита:

– Ха. Мога ли тогава да попитам какво е първото нещо, което се прави на футболна тренировка?

– Не знам – отговаря момичето.

– Мислех, че футболът ти доставя удоволствие – обвинява я Брит-Мари.

– Да... но не знам... първото, което се прави на тренировка... ами, проверяват се присъстващите? – пробва момичето.

– Какво искаш да кажеш с това? – пита Брит-Мари.

– Ами, прави се списък на присъстващите. И се отбелязват децата, които са там – казва момичето.

– Списък? – повтаря Брит-Мари.

– Да? – казва момичето.

– Списък на тези, които са там – казва Брит-Мари, по-скоро на самата себе си.

– Да? – повтаря момичето.

Брит-Мари вече е затворила.

Може и да не разбира нищо от футбол, но Господ е свидетел, че никой не знае повече за списъците от Брит-Мари.