Брит-Мари беше тук

17

Дино отваря вратата. Засмива се, щом вижда Брит-Мари. Тя предполага, че е позвънила на грешния апартамент, но се оказва, че Дино винаги вечеря при Вега и Омар и че не се смее непременно на Брит-Мари. Хората в Борг явно така правят, вечерят в домовете на другите и обикалят и се смеят без осезаема причина. Омар се втурва в антрето и посочва Брит-Мари.

– Свали си обувките, иначе Сами страшно ще се ядоса, понеже тъкмо изми пода!

– Няма да се ядосам! – заявява глас откъм кухнята, доста ядосано.

– Винаги е ядосан, когато имаме ден за чистене – обяснява Омар на Брит-Мари.

– Може би нямаше да се ядосвам, ако НИЕ имахме шибан ден за чистене, само че в този дом само АЗ имам ден за шибано чистене. ВСЕКИ ден! – изревава Сами от кухнята.

Омар кима изразително на Брит-Мари.

– Виждаш. Ядосан е.

Вега се показва от една врата. Отпуска горната част на тялото си и размахва невидима бутилка алкохол, имитирайки Някоя.

– Знаеш, Брит-Мари, Сами има, как се казва? Цитрусов плод в ануса, а?

Дино и Омар така се засмиват, че изпадат в хипервентилация. Брит-Мари кима учтиво няколко пъти подред, защото това е най-близката до смях реакция, на която е способна. Сваля си обувките, влиза в кухнята и кима предпазливо на Сами. Той посочва един стол.

– Храната е готова – казва той и си сваля престилката, веднага след което изкрещява към хола: – ХРАНАТА Е ГОТОВА!

Брит-Мари поглежда часовника. Точно шест е.

– Чакаме ли родителите ви? – пита тя грижовно.

– Те не са тук – казва Сами и слага подложки на масата.

– Забавили са се на работа, разбира се – съгласява се Брит-Мари дружелюбно.

– Мама кара камион. В чужбина. Не се задържа много вкъщи – казва Сами лаконично и слага купички и чаши върху подложките.

– А баща ви? – пита Брит-Мари.

– Той се чупи – казва Сами.

– Чупил се е? – повтаря Брит-Мари.

– Чупи се. Когато бяха малък. Омар и Вега бяха още бебета. Явно не е издържал. Така че в този дом не говорим за него. Мама ни отгледа. ШИБАНАТА ХРАНА Е ГОТОВА, ТАКА ЧЕ ИДВАЙТЕ ТУК, ПРЕДИ ДА СЪМ ВИ УБИЛ! – обяснява Сами първо на Брит-Мари, а после на децата, които не са там.

Вега, Омар и Дино се дотътрят в кухнята и започват така да се тъпчат, че що се отнася до тях, храната би могла със същия успех да бъде смляна с миксер и сервирана със сламки.

– Но кой се грижи за вас сега, щом майка ви не е тук? – пита Брит-Мари.

– Грижим се сами за себе си – казва Сами обидено.

– Ха – казва Брит-Мари.

Не знае какво е прието да се прави в такива ситуации, затова вади стека цигари с чуждестранните букви.

– Свикнала съм, естествено, да нося цветя, когато съм канена на вечеря, но в Борг няма магазин за цветя. Забелязах, че обичаш цигари. Предположих, че за хората, които обичат да пушат, цигарите са като цветята – обяснява тя, все едно се защитава.

Сами взема стека. Изглежда трогнат. Брит-Мари се настанява на свободния стол и се прокашля грижовно.

– Явно не те е страх от рак. Сигурно ти е приятно.

– Има и по-лоши неща, от които да го е страх човек – усмихва се Сами.

– Ха – казва Брит-Мари и вдига от чинията си нещо, което предполага, че е такос.

Омар и Вега започват да говорят един през друг. Най-вече за футбол, доколкото разбира Брит-Мари. Дино не казва почти нищо, но се смее през цялото време. Брит-Мари не знае на какво. Като че ли няма нужда Дино и Омар изобщо да си говорят, за да започнат да се смеят. Просто се споглеждат и смехът идва. В това отношение децата са непонятни.

Сами посочва Омар с вилицата.

– Колко пъти да повтарям, Омар? Свали си шибаните лакти от шибаната маса!

Омар върти очи. После си сваля лактите.

– И все пак не разбирам защо да не мога да си държа лактите на масата. Какво значение има?

Брит-Мари се вторачва в него.

– Има значение, Омар, защото не сме животни – обяснява тя.

Сами я поглежда одобрително. Омар поглежда неразбиращо и двама им.

– Животните нямат лакти – възразява той.

– Яж си шибаната храна – казва Сами.

И те ядат. Щом приключват, Омар и Дино стават и изтичват, смеейки се, в друга стая. Вега слага чинията си на кухненския плот и изглежда все едно очаква диплома за усилието. След това и тя се втурва нанякъде.

– Можехте да благодарите за храната – казва Сами ядосано след тях.

– БЛАГОДАРЯ ЗА ХРАНАТА! – изкрещяват децата от неидентифицирана част на апартамента.

Сами се изправя и слага съдовете в мивката с демонстративен трясък. После поглежда Брит-Мари.

– Аха. Значи храната не ти хареса?

– Моля? – казва Брит-Мари.

Сами поклаща глава, измърморва сам на себе си нещо, в което няколко пъти се среща думата „шибан“, грабва стека цигари и отива на балкона.

Брит-Мари остава сама в кухнята. Дояжда това, което предполага, че е такос. Вкусът му не е толкова странен, колкото си бе представяла. Изправя се, измива всички чинии, прибира остатъка от храната в хладилника, измива и изсушава приборите и отваря чекмеджето, за да ги прибере. Остава надвесена над кутията за прибори. Вилици, ножове, лъжици. В правилния ред.

Сами стои на балкона и пуши, когато Брит-Мари отива при него.

– Вечерята беше много вкусна, Сами. Благодаря ти – казва тя, хванала едната си ръка с другата.

Той кима.

– Понякога е приятно някой да ти каже, че е вкусно, без да се налага всеки път да питаш, схващаш ли какво имам предвид?

– Да – казва Брит-Мари, защото схваща.

После усеща, че би било удачно да каже нещо учтиво, затова казва:

– Имате много хубава кутия за прибори.

Той я поглежда продължително и се ухилва.

– Ти си о’кей, коуч.

Тя кима. Поколебава се. Накрая казва:

– Ха. Ха. Ти също си... о’кей, Сами.

Той ги откарва до мястото на тренировката с черната си кола. Вега се кара шумно с него през целия път, макар че в Борг „целият път“ изобщо не означава особено дълго разстояние. Брит-Мари не разбира за какво точно се карат, но явно има нещо общо с онзи Психо. Нещо за пари. Когато млъкват, Брит-Мари има усещането, че може би трябва да направи нещо, за да смени темата, понеже онзи Психо я изнервя по същия начин, по който го правят и отровните паяци, ако човек говори прекалено много за тях, затова тя казва:

– И вие ли имате отбор, Сами? Ти и онези момчета, с които играехте футбол снощи?

– Не, нямаме... отбор – казва Сами и я поглежда все едно е задала странен въпрос.

– Защо тогава играете футбол? – пита Брит-Мари неразбиращо.

– Как така „защо“? – пита Сами също толкова неразбиращо.

Никой от тях няма добър отговор.

Колата спира. Вега, Омар и Дино изскачат навън. Брит-Мари преглежда съдържанието на чантата си, за да провери дали не е забравила нещо.

– Готова ли си, Брит-Мари? – пита Вега, която вече изглежда отегчена.

Брит-Мари кимва много концентрирано и посочва чантата си.

– Да, да, естествено, че съм готова. Само искам да ви кажа, че направих списък!

Сами паркира колата и оставя двигателя включен, така че фаровете да осветяват паркинга. Децата поставят четири кенчета вместо греди, защото кенчетата са вълшебни в това отношение – самото им съществуване може да превръща паркинги във футболни игрища.

Брит-Мари вдига списъка.

– Вега? – пита тя високо и ясно, докато децата тичат наоколо и ритат топката с повече или по-малко успех.

– А? – казва Вега, която се намира точно пред нея.

– Това „да“ ли е? – чуди се Брит-Мари.

– За какво говориш? – пита Вега.

Брит-Мари почуква списъка крайно търпеливо с химикалката си.

– Малка приятелко, правя проверка на присъстващите. Всички имена се изреждат, а съответните хора отговарят с „да“. Така е прието.

– Нали виждаш, че стоя тук!

Брит-Мари кима грижовно.

– Мила ми малка приятелко, разбери, че ако можехме да отмятаме имената просто така, нямаше да има смисъл от списъка.

– Именно! – казва Вега.

– Именно – съгласява се Брит-Мари.

– По дяволите списъка! Сега играем! – изпъшква Вега и ритва топката.

– Вега? – казва Брит-Мари.

– ДАА!? Какво ИМА? – изръмжава Вега.

Брит-Мари кима съсредоточено и отмята името на Вега в списъка. След като е направила същото и с останалите деца, тя им раздава написани на ръка бележки с кратко и много формално съобщение, последвано от две прави черти най-долу, където пише „Подпис на родителите“. Брит-Мари много се гордее с бележките. Написала ги е с мастило. Всеки, който познава Брит-Мари, разбира какъв изключителен контрол на импулсите се иска, за да напише тя каквото и да било с мастило. Хората наистина се променят, когато пътуват.

– И двамата родители ли трябва да се подпишат? – пита Пирата, който е сресал червената си коса в толкова изрядна прическа, че чак Брит-Мари я заболява, когато в следващата секунда топката го удря по главата.

– Извинявай! Целех се във Вега! – виква Омар.

После Вега и Омар се сбиват. Другите деца се включват в мелето. Брит-Мари обикаля в кръг и опитва да измисли как да подаде бележките на Вега и Омар през лабиринта от юмруци, но накрая се отказва, тръгва с решителни крачки през паркинга и вместо това дава бележките на Сами. Той седи на капака на черната кола и пие от лявата греда на една от футболните врати. Брит-Мари бърше прах от всички части на тялото си. Футболът определено не е хигиеничен.

– Имаш ли нужда от помощ? – пита Сами.

– Не знам какво се очаква да направи един футболен треньор, когато играчите се бият като диви кучета – признава Брит-Мари.

– Остави ги да тичат – засмива се Сами.

– Какво имаш предвид? – иска да знае Брит-Мари.

– Знаеш. Идиот – казва Сами.

– Определено не съм идиот! – протестира Брит-Мари, макар в действителност да се чувства като идиот.

Сами се засмива или на нея, или с нея, не е ясно кое от двете.

– Не, шит, това е упражнение. Нарича се „идиотът“. Ще ти покажа.

Той слиза от капака и заобикаля колата. Брит-Мари върви след него. Хваща едната си ръка с другата и пита, в никакъв случай обвинително:

– Мога ли да те помоля да ми кажеш защо ти не тренираш децата, щом знаеш толкова много за тази работа с футбола?

Сами вади половин дузина кенчета от багажника. Подава едно от тях на Брит-Мари.

– Нямам време – казва той.

– Може би щеше да си малко по-свободен, ако не отделяше толкова време на купуването на безалкохолни напитки – отбелязва Брит-Мари.

Сами отново се разсмива.

– Хайде, коуч, сещаш се, че общината няма да разреши на някого с моето криминално досие да тренира младежки отбор – казва той.

Все едно това не е нищо особено.

Брит-Мари стисва чантата си особено силно. Не че съди хората, разбира се, а защото в Борг духа много силен вятър. Няма друга причина.

„Идиотът“ е, поне както го изпълняват в Борг, упражнение, при което половин дузина кенчета се нареждат в права линия на няколко метра едно от друго. Децата застават до оградата между развлекателния център и пицарията, втурват се с всичка сила към първото кенче, после с всичка сила обратно към оградата, след това бягат до второто кенче и пак до оградата. После до третото кенче, обратно, и така нататък.

– Колко дълго трябва да правят това? – пита Брит-Мари.

– Колкото искаш – казва Сами.

– За Бога, не мога да ги принудя да правят нещо такова! – възразява Брит-Мари.

– Сега ти си треньорът. Ако не правят каквото им казваш, няма да играят за купата – казва Сами.

Това е лудост, мисли си Брит-Мари, но Сами не се впуска в по-подробно обяснение, защото телефонът му иззвънява.

– Как каза, че се нарича упражнението? – пита Брит-Мари.

– Идиот! – отговаря Сами, а после казва „да“ по начина, по който хората вдигат телефона, без в интонацията им да се съдържат въпросителни или удивителни.

Брит-Мари мисли дълго, преди накрая да каже:

– Това е добро име както за упражнението, така и за онзи, който го е измислил.

По това време Сами вече е тръгнал към колата, долепил телефона до ухото си, така че не я чува. Никой не я чува. Но това всъщност не я интересува кой знае колко. Децата тичат между кенчетата, а Брит-Мари стои отстрани и се чувства все едно тялото ѝ е пълно с щастливи газирани мехурчета. Много, много, много тихо повтаря сама на себе си: „Добро име както за упражнението, така и за онзи, който го е измислил“. Няколко пъти.

За пръв път, откакто се помни, Брит-Мари се е пошегувала.