Брит-Мари беше тук

31

Борг е градче до шосе. Градчетата и шосетата изглеждат различно, когато времето е хубаво. Брит-Мари не знае кога точно слънцето е пробило през безконечната сивота на януарското небе, но светлите лъчи носят със себе си обещанието за следващия сезон. Минават покрай къщата на Падан с парника отпред. Вътре се мярка бременна жена. Подминават още градини с още хора в тях, което изглежда доста странно, когато човек е свикнал улиците в Борг вечно да са пусти. Някои от хората са млади, някои са деца, някои махат на колата. Един мъж с бастун държи табела в ръка.

– И той ли слага табела за продан? – пита Брит-Мари.

Свен намалява и махва на мъжа през прозореца.

– Маха я.

– Защо?

– Ще ходят на купата. Искат да знаят какво ще стане. Това отдавна не се е случвало в Борг.

Бялата кола със синята врата минава през Борг и едва когато минават покрай знака, който заявява, че са напуснали градчето, Брит-Мари осъзнава, че след тях се движат други превозни средства. За пръв път в Борг има задръстване.

Макс живее в една от големите вили малко след края на градчето. Къщите си имат собствена улица, покрай която са подредени. Прозорците им са толкова големи, че може да са поставени само от човек, който смята за по-важно да се вижда какво има от вътрешната им страна, вместо от външната. Този жилищен район години наред е настоявал все по-агресивно общината да го запише като част от града, вместо като част от Борг, разказва Свен на Брит-Мари. В следващия миг натиска рязко спирачката заради БМВ-то, което излиза на сляпо от гаража малко по-напред. Фредрик носи слънчеви очила и говори по телефона. Върти кормилото все едно то се съпротивлява. Свен му махва, а БМВ-то профучава покрай тях така, сякаш спокойно би могло да мине и през тях.

– Шибан лимонен задник – измърморва Вега и слиза.

Брит-Мари тръгва след нея. Макс отваря още преди да са натиснали звънеца, провира се навън и затваря напрегнато вратата. Отново е облечен с анцуга с надпис „Хокей“ на гърдите, но държи футболна топка под мишница.

– Не е нужно да носиш топка, Вега вече взе една в колата – информира го Брит-Мари.

Макс мига неразбиращо. Брит-Мари сключва ръце пред себе си.

– Но нали не ви е нужна втора топка, за Бога?

Макс поглежда топката. Поглежда Брит-Мари.

– Да ни е нужна?

Сякаш тези думи нямат нищо общо с футболните топки.

– Като говорим за нужда, трябва да отида до тоалетната – изстенва Вега и тръгва нетърпеливо към вратата.

Ръката на Макс улавя рамото ѝ, но Вега я избутва. Макс изглежда изплашен.

– Не може!

Вега се взира в него подозрително.

– Страх те е, че ще видя колко тузарски си живеете? Мислиш ли, че ми пука за милионите ви, а?

Макс опита да я задържи настрана от вратата, но Вега е твърде бърза и се промушва под ръката му. Той изкрещява и я дръпва за якето, но тя все пак отваря. И двамата застиват на място. Тя с отворена уста, а той със затворени очи.

– Аз... какво, по дяволите... къде са ви мебелите? – пита Вега.

– Трябваше да ги продадем – смотолевя Макс и затваря вратата, без самият той да погледне вътре.

Вега се вторачва в него.

– Нямате ли пари?

– В Борг никой няма пари – казва Макс и тръгва към колата.

– Защо тогава баща ти просто не продаде скапаното си БМВ? – виква Вега след него.

– Защото тогава всички ще разберат, че се е предал – въздъхва Макс и се качва на задната седалка.

– Но какво, по дя... – започва Вега, качвайки се в колата след него, но Омар я сръчква здраво.

– Стига, сестра ми, ти какво? Да не си ченге? Остави го на мира.

– Просто искам да зна... – възразява тя, но Омар отново я сръгва.

– Стига! Той говори като един от тях, но играе футбол като един от нас. Схващаш ли? Остави го.

Макс не казва и дума през целия път до града. Когато спират пред спортната зала, където ще се проведе купата, той слиза от колата с топката под ръка, пуска я на асфалта и я изстрелва към една стена по-силно, отколкото Брит-Мари някога е виждала да се изстрелва каквото и да е.

На път към залата Омар слага ръка на раменете му и казва грижовно:

– Топката ти като че малко е спаднала. Искаш ли да си купиш хубава помпа? Мога да ти намеря!

Брит-Мари пуска кучето и Падан да излязат от багажника. Банк тръгва след тях. Следват ги Дино и Вега. Свен върви последен. Брит-Мари преброява всички няколко пъти и опитва да си спомни кой липсва, когато гласът на Бен прозвучава жално от далечния край на задната седалка:

– Извинявай, Брит-Мари. Не исках да стане така.

Брит-Мари не успява веднага да локализира гласа, а Бен допълва:

– Досега не съм играл за купа. Така се... притесних. Реших да си замълча, докато бяхме на бензиностанцията.

Брит-Мари продължава едва да го чува, затова пъха глава в колата. Вижда тъмното петно на панталоните му и по седалката отдолу.

– Съжалявам – прошепва той и стисва очи.

– О... аз... извинявай. Не се притеснявай! Ще го изчистя с бикарбонат! – изстрелва Брит-Мари и вади резервни дрехи от багажника. Защото след като пристигна в Борг, се е превърнала в такъв човек, осъзнава тя. Човек, който ходи на футболни състезания с резервни дрехи в багажника.

Вдига бамбуковата завеса пред прозореца, докато Бен се преоблича. После покрива седалката с бакпулвер. Взима панталоните му със себе си и ги изпира в мивката на една от съблекалните в спортната зала. Той стои до нея, извил устни засрамено, но с грейнал поглед.

– Мама ще дойде да гледа днес. Взела си е почивен ден от работа! – изплъзва се от устата му, когато Брит-Мари приключва. Казва го така, сякаш описва постройка, направена от шоколад.

Другите деца подритват две топки в коридора отвън и Брит-Мари трябва да се овладее, за да не се втурне към тях и да ги информира сериозно, че определено не е удачно да се играе футбол на закрито. Всъщност според нея изобщо не е удачно да има спортни зали на закрито, но не иска отново да я погледнат все едно тя е лудата в това отношение, затова си държи езика зад зъбите.

Спортната зала се състои от висока платформа, разделена на две от също толкова високо стълбище, което води надолу към правоъгълно поле, нашарено с цветни линии. Брит-Мари предполага, че там ще се играят футболните мачове. На закрито.

Банк събира децата в кръг на върха на стълбите и им казва неща, които Брит-Мари не разбира, но предполага, че са някаква форма на онзи „пеп ток“, който толкова харесват.

Когато приключва, Банк вдига бастуна във въздуха, размахва го натам, където ѝ се струва, че се намира Брит-Мари, и казва:

– Искаш ли да кажеш нещо преди мача, Брит-Мари?

Брит-Мари не се е подготвила за такова стечение на обстоятелствата, то не фигурира в списъка ѝ, така че тя стисва здраво чантата си и се замисля за кратко, преди да каже:

– Мисля, че е важно да опитаме да направим добро първо впечатление.

Брит-Мари може и да не знае какво точно е имала предвид, но смята, че като цяло това е добър житейски съвет. Децата я гледат, вдигнали вежди на различна височина. Вега, която отново яде плод, кимва кисело към хората на трибуната.

– Пред кого? Тия там? Те ни мразят, нали се сещаш?

Брит-Мари трябва да признае, че повечето от хората по трибуната, мнозина от които носят тениски и шалчета с името на отбора от града, гледат децата от Борг малко както човек може би би погледнал чужденец, който току-що е кихнал насреща му в метрото. По средата на стълбището стоят мъжът от общината и жената от футболната асоциация (или обратното), които се появиха в Борг по време на тренировката преди няколко дни. Жената изглежда потисната; мъжът е прегърнал купчина документи. До тях има още един мъж, който изглежда много сериозно и е облечен с фланелка, на която пише „Спортен функционер“, а до него пък стои човек с дълга коса и анцуг, на който пише името на градския отбор от едната страна на гърдите и думата „Треньор“ от другата. Треньорската персона – Брит-Мари няма предразсъдъци – изглежда, нещо негодува. Дръпва документите, посочва децата от Борг и се разкрещява, че това било „Сериозна купа! Не детска площадка!“.

Брит-Мари не знае какво трябва да означава това, но вижда как Падан вади кенче от джоба на шортите си и решава, че така определено няма да направят добро впечатление, затова го призовава да не отваря безалкохолното. Падан настоява и казва, че има ниска кръвна захар, при което Вега се включва, бутва го по рамото и изсъсква: „Да не си глух? Не отваряй кенчето!“. За жалост, в резултат на това Падан, чието равновесие не отговаря на ниския му център на тежестта, залита назад и пада по гръб. Започва да се търкаля надолу по стълбите, докато тялото му не се блъска в краката на жената от футболната асоциация, мъжа от общината, функционера и треньорската персона.

– НЕ ОТВАРЯЙ КЕНЧЕТО! – изкрещява му Вега.

– К’ВО? – изкрещява ѝ Падан, проснат на пода до треньорската персона и забелил очи. След това явно стига до извода, че световъртежът му сигурно се дължи на ниска кръвна захар. При което решава да отвори кенчето.

Човек не би могъл да опише това като оптималното първо впечатление, така си е.

Когато Брит-Мари и Банк стигат до участъка от стълбите, където се е приземил Падан, треньорската персона вече крещи още по-сърдито, вероятно поради случилото се току-що. Мъжът, жената и документите се въртят в кръг, обсипани от безалкохолен дъжд. Самата треньорска персона има толкова много безалкохолно по косата, лицето и дрехите, че течността в кенчето явно някак си е нарушила законите на физиката.

– Сериооозно!? Това сериооозно ли е? – изплюва персоната към функционера.

Функционерът клати глава много сериозно. Треньорската персона посочва Банк и Брит-Мари толкова ядосано, че го прави с две ръце. От разстояние е трудно да се прецени дали действително сочи някого, или показва колко горе-долу е голям един язовец например.

– Вие ли сте треньооори на този отбооор?

Треньорската персона прави налудничави кавички с пръсти, когато произнася „треньори“ и „отбор“. Бастунът на Банк мушва персоната веднъж по погрешка и още пет пъти може би не толкова по погрешка. Жената изглежда потисната. Мъжът с документите застава зад нея и закрива устата си с длан, явно от опит.

– Ние сме треньорите – потвърждава Банк.

Персоната се смее и се ядосва едновременно.

– Една вещица и една сляпа, сериооозно? Това сериооозна купа ли е? Ааа?

Функционерът клати сериозно глава. Жената, по-потисната от всякога, поглежда към Банк.

– Един от играчите в отбора ви, Патрик Иварш...

– Какво за мен? – възкликва Падан плахо откъм пода.

– Какво за него? – изръмжава Банк.

– Да, какво за Патрик? – пита трети глас.

Таткото на Падан се е появил зад Брит-Мари. Сресал си е косата и се е издокарал. На ревера на сакото му има червено лале. До него стои Кент, със смачкана риза. Усмихва се на Брит-Мари. На нея веднага ѝ се приисква да го хване за ръката.

– Патрик е с две години по-млад от останалите. Твърде е малък, за да участва в купата без специално разрешение – прокашля се жената, гледайки в пода.

– Ами, дайте му разрешение! – виква Банк и размахва бастуна си към функционера.

– Правилата са си правилааа! – прекъсва я треньорската персона.

– Вярно ли? ВЯРНО ЛИ?! ЕЛА ТУКА, ТИ МАЛЪК... – разкрещява се Банк и замахва яростно с бастуна.

Персоната опитва да се хване за същия бастун, за да не падне, при което повлича Банк със себе си, те губят равновесие и залитат надолу по стълбите, но нечия силна ръка се протяга бързо и сграбчва ръкава на персоната като с белезници и спира падането.

Треньорската персона виси над стълбите, ококорила очи към Кент, а Кент продължава да държи неумолимо ръкава, навежда се напред и заявява, по онзи самоуверен начин, по който разказва на хората за бизнеса си с Германия:

– Ако опиташ да бутнеш сляпа жена по стълбите, ще те дам под съд, докато семейството ти задлъжнее за десет поколения напред, набий си го в проклетата глава.

Треньорската персона го зяпва. Банк си възвръща равновесието, като се подпира с бастуна в корема на мъжа два или може би три пъти. Мъжът с документите размахва въпросните документи. Функционерът кима сериозно. Потиснатата жена се прокашля няколко пъти.

– Има подадено възражение от противниковия отбор във връзка с играч на име Вига. От личния номер става ясно, че... – започва жената.

– Казвам се ВЕГА! – изсумтява Вега, която се намира малко по-нагоре по стълбите.

– Да, Виииееега – опитва се да я имитира жената.

– Да нямаш лайна в ушите, а? В-Е-Г-А! – повтаря Вега.

Жената се почесва по меката част на ухото. Усмихва се все едно са ѝ сложили местна упойка. Обръща се към Брит-Мари, която до момента създава впечатлението, че е единственият разумен човек в компанията.

– Трябва специално разрешително, за да могат в отбора да играят момичета и по-малки деца.

– Правилата са си... пра... правилааа – заеква треньорската персона, без да може да се измъкне от хватката на Кент.

– Така да бъде – отговаря Кент спокойно, обръща се към жената, мъжа и функционера и се усмихва: – Ще трябва да отстраните Патрик и Вега, тъй като градският отбор очевидно го е страх да излезе срещу едно по-малко момче и едно момиче!

Думите му са посрещнати от краткотрайна всеобща тишина.

– К’вооо? – възкликва треньорската персона.

– СТРАХ ВИ Е! – виква Банк и случайно ръгва с бастуна първо треньора, а после малко и мъжа с документите.

– Как пък нее... – възразява треньорската персона.

Ето как Вега и Патрик получават разрешение да играят. Патрик слиза надолу по стълбите, прегърнат от баща си, но сякаш му се иска по-скоро да се затича из залата, разперил ръце като крилата на самолет.

Останалите деца се втурват към игрището и започват да загряват, като стрелят към една от вратите, което, в интерес на истината, изглежда все едно загряват, като стрелят по абсолютно всичко останало, освен към вратата.

Брит-Мари и Кент стоят сами на стълбите. Тя маха косъм от рамото му. Приглажда една гънка на ръкава му толкова леко, че дори не докосва ръката му.

– Как разбра, че трябва да кажеш онова там, че ги било страх? – пита тя.

Кент се засмива и смехът му погъделичква Брит-Мари отвътре.

– Имам голям брат. Това винаги работеше при мен. Помниш ли, когато скочих от балкона и си счупих крака? Всички най-големи глупости, които съм правил през живота си, са започвали с Алф, който ми казваше, че няма да посмея!

– Беше мило, че се намеси. Също и че ми прати лалетата – прошепва Брит-Мари, без да пита дали тя самата е една от глупостите.

Кент отново се засмива.

– Купих ги от бащата на онзи Падан. Отглежда ги в парника в двора си. Ама че хахо, а? Започна да ми опява, че според него трябвало да купя червени, защото били „по-добри“, но му казах, че обичаш лилави.

Брит-Мари бърше невидими прашинки от гърдите му. Овладява се. Хваща разумно едната си ръка с другата и казва:

– Трябва да тръгвам. Скоро ще почват.

– Успех! – казва Кент, навежда се напред и я целува по бузата, а Брит-Мари трябва да се хване за парапета, за да не падне по стълбите.

Кент отива и сяда на последното свободно място в тази част от трибуната, където се е скупчила публиката, дошла от Борг. Брит-Мари осъзнава, че за пръв път Кент е отишъл някъде заради нея. За пръв път в живота им той трябва да казва, че е с нея, а не обратното.

На съседната седалка седи Свен. Гледа в земята.

Брит-Мари вдишва дълбоко преди всяка крачка надолу по стълбите. Банк и кучето я чакат на една пейка до игрището. Някоя също е там, а на лицето ѝ е изписано особено доволно изражение.

– Ти как дойде тук? – пита Брит-Мари.

– С кола, знаеш – отговаря Някоя небрежно.

– Ами пицарията и магазинът за хранителни стоки и пощата? Ами работното време? – пита Брит-Мари разтревожено.

Някоя свива рамене.

– Кой ще отиде да си купи нещо, Брит? Целият Борг: тук!

– Но човек не може просто да прекрати цялата икономическа дейност в града! – възкликва Брит-Мари и едва след това ѝ хрумва да попита: – Какво искаш да кажеш с това, че си дошла с кола?

– Ами, карах, знаеш. Кола.

– Нямам предразсъдъци! – казва Брит-Мари.

Някоя размахва ръце.

– Сама си я направих. Онези от Транспортната агенция ми казаха: инвалид, да. Не можеш да караш обикновена кола, да. Затова си направих необикновена кола.

Брит-Мари приглажда невидима гънка на полата си с такава бързина, че изглежда все едно се опитва да запали огън. Някоя я потупва успокоително.

– Нерви, а? Няма страшно, Брит, казах му на функционера: ще седна на скамейката до Брит. Защото ѝ действам, как се казва? Успокоително, да. Онзи каза просто „не“, а аз му викам: „Не виждам тука да има места за инвалиди. Незаконно, да“. Казах му: „Мога да ви съдя, да“. И сега седя тук. Най-хубавото място, а?

Брит-Мари вдишва дълбоко. Издишва бавно. Повтаря. Това не помага. Затова се извинява, напуска игрището, тръгва по коридора, влиза в тоалетната и повръща. Връща се на скамейката, а Някоя продължава да говори непрестанно, барабанейки нервно с пръсти по всяка възможна повърхност наоколо. Кучето подушва Брит-Мари. Банк ѝ подава пакетче дъвки.

– Това беше мило. Често се случва човек да получи хранително отравяне преди важен мач.

Брит-Мари дъвче дъвката с ръка на устата, защото ако я видят, хората биха си помислили, че има татуировки и какво ли не още. После публиката аплодира, реферът излиза на терена и един отбор от Борг, който дори си няма игрище, играе мач. Подкрепят ги хората от едно градче, където почти всичко е закрито. Но само почти.

Първото, което се случва, е, че едно високо момче със сложна прическа удря Дино с лакът. Следващия път, когато Дино получава топката, момчето прави същото, само че по-грубо. На няколко метра от Брит-Мари треньорската личност подскача нагоре-надолу с подгизналия си от безалкохолно анцуг и крещи надъхващо:

– Тооочно така! Респектирайте гиии!

Брит-Мари е убедена, че ще получи инфаркт, но щом обяснява това на Банк, Банк казва, че „така трябва да е, когато човек гледа футбол“. Тогава кой, за Бога, би искал да гледа футбол, пита се Брит-Мари. Третия път, когато Дино получава топката, високото момче се засилва от другата страна на игрището и се втурва към него с вдигнат лакът. В следващия миг лежи по гръб. Макс стои над него с издути гърди и изпънати ръце. Тръгва към пейката още преди съдията да го е изгонил.

– Макс! Ха! Ти направо си, как се казва? – ликува Някоя.

Банк го почуква по обувката с бастуна си.

– Приказва като един от тях. Но играе като един от нас.

Макс се усмихва и отговаря нещо, но Брит-Мари не го чува. Междувременно съдията е подновил играта и краката на Брит-Мари са се изправили, без да я помолят за разрешение. Устата ѝ се е отворила, без тя да знае как. На игрището трима играчи са се насъбрали около топката. Някой я ритва, тя отхвърча настрани и се озовава пред краката на Бен. Той я гледа. Цялата спортна зала гледа него.

– Стреляй – прошепва Брит-Мари.

– СТРЕЛЯЙ, БЕ! – изкрещява глас от трибуните.

Това е Сами. До него седи жена с почервеняло лице. Брит-Мари за пръв път я вижда облечена с нещо различно от медицинска униформа.

– СТРЕЛЯАААААААААААААЙ!!! – крещи Банк и размахва бастуна във въздуха.

Така че Бен стреля. Брит-Мари е останала без въздух. Скрива ръце в дланите си, а Банк едва не обръща инвалидната количка на Някоя, крещейки: „Какво става? Кажи ми какво става, по дяволите!“.

Трибуните са се смълчали и като че ли никой от публиката не може да разбере какво точно е станало. Бен първоначално изглежда все едно ще се разплаче, а после сякаш търси къде да се скрие, но не стига далеч, тъй като се озовава под крещяща купчина от ръце, крака и бели фланелки. Борг води с едно на нула. Сами търчи по трибуната, разперил ръце като самолет. Кент и Свен скачат от местата си толкова рязко, че без да се усетят, се прегръщат. В резултат на това се налага Сами да прелети между тях, за да не се сбият.

Една жена с червено лице се откъсва от хаоса и се затичва надолу по стълбите. Щом виждат, че смята да излезе на терена, няколко функционери опитват да застанат на пътя ѝ, но не успяват да я спрат. Не биха могли да я спрат, ако ще да имаха пушки. Бен танцува с майка си и никой не може да му отнеме този момент.

Борг губи мача с четиринайсет на едно. Това няма значение. Децата са играли все едно мачът е най-важното нещо във вселената.

Ето това има значение.