Брит-Мари беше тук

33

Брит-Мари седи сама на пейка на тротоара пред спешното отделение. Държи букет лалета. Усеща вятъра в косите си. Мисли си за Париж. Странно е каква власт може да има едно място над хората, дори никога да не са били там. Ако затвори очи, Брит-Мари може да усети паветата на парижките улици под краката си. Може би по-ясно от всякога. Като че ли когато Бен вкара гол и Брит-Мари се отлепи от земята, нещо се случи във въздуха и тя се приземи на земята като нов човек. Такъв, който скача.

– Свободно ли е? – пита глас.

Брит-Мари чува, че гласът се усмихва. Тя също се усмихва, преди да е отворила очи. Кима бавно.

– Заповядай – прошепва тя.

– Прегракнала си – усмихва се Свен.

Брит-Мари кима.

– Грип.

Той се засмива високо. Смехът му отеква приятно вътре в нея. Свен сяда и ѝ подава керамична ваза.

– Аз, ами, направих я за теб. Ходя на курс. Помислих си, ами, помислих си, че можеш да сложиш лалетата в нея.

Тя притиска вазата до гърдите си. Повърхността ѝ е грапава като лапата на плюшено животно, което детето не дава на родителите си да изперат.

– Днес беше фантастичен ден. Трябва да го призная. Беше просто приказно – изрича тя.

– Това е приказен спорт – отговаря Свен.

Все едно животът е толкова прост.

– Приятно беше отново да се почувствам ентусиазирана – прошепва тя.

Свен се усмихва, обръща се към нея и явно се кани да каже нещо, но тя го спира, като призовава всичкия си разум с едно-единствено задушаващо вдишване:

– Ако няма да те затрудни твърде много, бих била изключително благодарна, ако отделиш време да закараш децата у дома.

Брит-Мари вижда как той седи до нея и се смалява. Сърцето ѝ се свива. Неговото също.

– Предполагам, че това означава да. Предполагам, че тогава ти ще се прибереш с Кент – успява да каже той.

– Да – прошепва тя.

Свен мълчи, стиснал ръба на пейката с две ръце. Брит-Мари също се хваща за ръба, защото ѝ харесва двамата да го държат заедно. Поглежда бегло към него и иска да му каже, че вината не е негова. Че просто е твърде стара, за да се влюби. Иска да му каже, че може да си намери някоя по-добра. Че го заслужава. Заслужава перфектна жена. Но си замълчава, защото я е страх да не би Свен да каже, че тя е перфектната жена.

Продължава да държи здраво вазата, а градът и пътят хвърчат отвън покрай БМВ-то. Гърдите я болят от потиснатите желания. Кент говори през целия път, разбира се. Първоначално за футбола и децата, но скоро монологът му се насочва към сделки, германци и планове. Казва, че иска да си вземат почивка, само двамата. Могат да отидат на театър. На море. Скоро. Просто първо трябва да осъществи някои планове. Когато пристигат в Борг, Кент се шегува, че градчето е толкова малко, че двама души биха могли да застанат в двата му края и да си говорят, без да се налага да повишават глас.

– Ако човек легне на земята, краката му ще се окажат в съседното село! – засмива се той, а щом Брит-Мари не реагира, Кент веднага повтаря шегата.

Все едно в това е проблемът.

– О’кей, бягай да си вземеш нещата и потегляме! – казва той небрежно, когато БМВ-то спира пред къщата на Банк.

– Сега? – прошепва Брит-Мари, а гърлото ѝ пулсира от болка, докато го казва.

– Да, по дяволите, утре имам среща. Ако тръгнем сега, ще избегнем трафика! – настоява Кент, барабанейки с пръсти по таблото, все едно иска да я накара да се размърда.

– Но все пак не можем да потеглим ей така, посред нощ – възразява Брит-Мари едва доловимо.

– Защо не? – чуди се той.

– Само престъпниците пътуват с кола посред нощ – прошепва Брит-Мари решително.

– Боже Господи, скъпа, стегни се – изстенва той.

Ноктите ѝ се забиват във вазата.

– Още дори не съм напуснала работа. Определено не мога да замина, преди да съм казала, че напускам. Трябва да върна ключовете, разбери.

Кент се засмива и вдига ръце към тавана.

– Хайде, скъпа, това все пак не може да се нарече чак „работа“, нали?

Брит-Мари прехапва бузи.

– За мен е работа – прошепва тя.

– Дадада, нямах това предвид, скъпа. Не се сърди. Но можеш да се обадиш и докато сме на път. Не е толкова важно, нали? Утре имам среща! – казва Кент, сякаш той е този, който трябва да се нагоди към другия.

Брит-Мари не отговаря. Той почесва брадичка и вероятно опитва да се пошегува:

– Получаваш ли изобщо заплата за тази „работа“?

Брит-Мари така е притиснала нокти във вазата в скута си, че те са се огънали и я болят.

– Не съм престъпница. Не се возя с кола посред нощ. Просто не правя така, Кент – прошепва тя.

Той въздъхва отчаяно.

– Ненене, о’кей, тогава утре сутринта, щом е толкова важно. Как само ти е влязло това село под кожата, скъпа! Ти дори не обичаш футбол!

Брит-Мари отделя бавно ноктите си от керамичната повърхност. Прокарва палец по ръба на вазата. Намества лалетата.

– Онзи ден ми дадоха една кръстословица, Кент. В нея имаше въпрос за пирамидата на потребностите на Маслоу.

Кент вече се е съсредоточил в телефона си, затова тя натъртва леко:

– Пирамидата на потребностите често се среща в кръстословиците. Така че веднъж четох за нея в един вестник. Става дума за човешките нужди. Първото стъпало са най-основните човешки потребности. Храна и вода.

– Ммм – казва Кент, който като че ли отговаря на есемес.

– Също и въздух, предполагам – добавя Брит-Мари толкова тихо, че дори не е сигурна казала ли го е. – Второто стъпало на пирамидата е „сигурност“, третото е „принадлежност“, четвъртото е „увереност“.

Спомня си ги ясно, защото онази персона Маслоу определено е особено популярна в кръстословиците. Изглежда, дори шегаджиите го харесват.

– Най-високото стъпало на пирамидата е „самоусъвършенстване“. За мен работата беше това, Кент. Имах чувството, че се самоусъвършенствам.

Тя прехапва устни.

– Разбира се, смяташ, че това е нелепо, така мислиш, разбира се.

Той вдига поглед от телефона. Заглежда се в нея и вдишва дълбоко и шумно, както прави точно преди да захърка, докато спи.

– Не, не! Разбирам те, скъпа, да му се не знае. Разбирам. Адски хубаво, наистина! Самоусъвършенстване. Адски хубаво.

– И аз смятам, че е адски хубаво – прошепва тя и го хваща за ръката.

Кент кима и се засмива.

– Сега като ми го каза, ти олекна, нали? Значи утре можем да се прибираме!

Брит-Мари прехапва устни и пуска ръката му. Прегръща здраво вазата и се измъква през вратата.

– По дяволите, скъпа! Не се сърди! Но колко дълго продължава тази работа? За колко време си назначена? – пита той.

– Три седмици – насилва се тя да каже.

– И после? Какво ще правиш, когато изтекат тези три седмици и вече нямаш работа? Ще живееш в Борг като безработна ли? – вика той след нея.

След като Брит-Мари не отговаря, Кент въздъхва и слиза от колата.

– Нали разбираш, че това тук не е домът ти, скъпа?

Брит-Мари знае, че той е прав.

Кент я настига. Тя се спира и прехапва бузи. Той взима вазата с лалетата и я отнася вътре в къщата. Брит-Мари върви бавно след него. Той накланя голямата си глава.

– Извинявай, скъпа – казва Кент, хващайки нежно лицето ѝ, докато двамата стоят в антрето.

Тя затваря очи. Той я целува по клепачите. Едно време правеше така много често, в началото. След смъртта на майка ѝ, когато Брит-Мари беше сама на този свят, докато един ден на стълбите се появи Кент и тя вече не беше сама. Защото той имаше нужда от нея, а човек не е сам, когато се нуждаят от него. Затова обича Кент да я целува по клепачите.

– Просто съм стресиран. Заради срещата утре. Но всичко ще бъде наред. Обещавам – обещава той.

Брит-Мари иска да му вярва. Кент се засмива, целува я по бузата и ѝ казва да не се притеснява. Казва, че ще дойде да я вземе утре в шест сутринта, за да избегнат пиковия час по пътищата. После се шегува: „Кой знае, може всичките три коли в Борг да потеглят едновременно! Тогава ще е натоварено!“. Тя се усмихва, все едно шегата му е забавна. Остава в антрето и не затваря вратата, докато той не потегли.

После се качва по стълбите и оправя леглото си. Събира багажа си. Сгъва всички кърпи. Слиза обратно на първия етаж, излиза навън и върви през Борг. Тихо и тъмно е, сякаш никой не живее тук, сякаш купата никога не се е състояла. Но в пицарията свети и Брит-Мари чува Банк и Някоя да се смеят вътре. Има и други гласове. Звънтене на чаши. Песни за футбол. Банк пее и някои различни песни, чиито текстове Брит-Мари определено не смята за подобаващо да повтаря.

Отключва вратата на развлекателния център и светва лампата в кухнята. Седи на един от столовете и се надява плъхът да се появи. Той не го прави. Така че тя седи, хванала мобилния си телефон в шепи, все едно е течен. Минава дълго време, преди да се накани да позвъни. На третия път момичето от Агенцията по заетостта вдига.

– Брит-Мари? – промълвява тя, изтръгната от съня си.

– Ще трябва да помоля да напусна – прошепва Брит-Мари.

В другия край на линията момичето като че се препъва и събаря нещо. Може би лампа.

– Не, не, мама просто говори по телефона, миличка, заспивай, малката ми – чува я да казва Брит-Мари.

– Какво искаш да кажеш с това? – чуди се Брит-Мари.

– Извинявай. Говорех на дъщеря си. Бяхме заспали на дивана – извинява се момичето.

– Не бях наясно, че имаш дъщеря – казва Брит-Мари.

– Имам две – отговаря момичето и съдейки по околните звуци, влиза в кухня, пали лампа и започва да прави кафе.

– Колко е часът? – пита тя.

– При всички положения не е удачно време за пиене на кафе – отговаря Брит-Мари, но бързо добавя: – Но ти, естествено, прави каквото искаш. Естествено.

В другия край момичето вдишва и издишва изключително методично. Звучи като че ли все пак решава да свари кафе.

– Какво мога да направя за теб, Брит-Мари?

– Ще те помоля да напусна работа. Ще те помоля за разрешение да се прибера у дома – прошепва Брит-Мари.

Момичето дълго мълчи.

– Как мина купата? – пита накрая.

Нещо се случва с Брит-Мари, щом чува този въпрос. Възможно е наистина след гола на Бен да се е приземила като друг човек. Не знае. Но вдишва, издишва и после разказва всичко.

За градчетата до шосета, плъховете и хората, които носят шапки на закрито. За първия дейт на момчетата и фланелките по стените на пицариите. Думите просто се изнизват от нея. За „Факсин“ и бамбукови завеси, бутилки бира в целофан и мебели от ИКЕА. Пистолети и приложения с кръстословици. Полицаи и предприемачи. Упражнението „идиот“ на светлината от фаровете на камион. Сини врати и стари футболни мачове. Лилави лалета, уиски, цигари и деца, изгубили майките си. Грип. Кенчета от безалкохолно. Едно на нула срещу отбора от града. Момичето, което блокира изстрели с лице. Космосът.

– Звучи нелепо. Ти смяташ, разбира се, че звучи нелепо – прошепва тя.

Момичето в другия край не успява да отговори с равен глас:

– Разказвала ли съм ти защо се занимавам с това, Брит-Мари? Не знам дали знаеш, но ако човек работи в Агенцията по заетостта, се налага да понася страшно много шит. Хората наистина могат да бъдат невероятно зли. И като казвам „шит“, Брит-Мари, трябва да знаеш, че говоря буквално. Веднъж един човек ми прати пощенски плик, в който имаше лайно.

– Залезът на боговете! – възкликва Брит-Мари толкова рязко, че започва да кашля.

– Все едно аз съм виновна, че има финансова криза – казва момичето.

Брит-Мари дълго време мълчи, размишлявайки над казаното.

– Брит-Мари? – пита момичето накрая, за да провери дали тя още е там.

Брит-Мари прочиства гърло.

– Мога ли да попитам как, за Бога, са го пъхнали в плик?

– Лайното? – пита момичето.

Брит-Мари кима уверено.

– Ха. Ха. Разбира се, според теб въпросът е глупав, така мислиш, разбира се. Но всъщност смятам, че едва ли е лесно човек да се прицели толкова точно.

Момичето се смее високо в продължение на няколко минути. Брит-Мари се радва, че е пресипнала, защото си мисли, че така момичето може би не чува, че тя също се смее. Може и да не е космосът, може би не, но чувството все пак я повдига леко от стола.

– Знаеш ли защо се занимавам с това, Брит-Мари? – пита отново момичето.

– Не – отговаря Брит-Мари.

– Майка ми цял живот работеше в Социалната служба. Винаги казваше, че насред целия шит, насред всичко най-лошо, все се намира някоя хубава, слънчева история. И тогава всичко останало си струва.

Момичето мълчи дълго, дълго, дълго. После думите ѝ идват с усмивка от другия край на линията.

– Ти си моята слънчева история, Брит-Мари.

Брит-Мари преглъща.

– Не е уместно да се говори по телефона посред нощ. Ще те помоля да се чуем отново утре.

– Лека нощ, Брит-Мари – прошепва момичето.

– Лека нощ – прошепва Брит-Мари.

И двете затварят.

Брит-Мари седи на стола, свила шепи около телефона. Толкова много ѝ се иска плъхът да се появи, че когато на вратата се чука, първоначално си помисля, че това може би е той. После, естествено, се опомня и осъзнава, че плъховете не могат да чукат, защото нямат кокалчета на пръстите. Или поне тя си представя, че нямат.

– Има ли някого вкъщи? – пита Сами откъм вратата.

Брит-Мари слиза от стола.

– Случило ли се е нещо? Някой да не е претърпял злополука?

Сами стои облегнат на рамката.

– Не. Защо питаш?

– Нощно време е, Сами. Човек не обикаля по домовете на хората посред нощ, без предупреждение, като някакъв продавач на прахосмукачки или нещо такова, освен ако не се е случило нещо.

– Ти тук ли живееш? – засмива се Сами.

– Определено разбираш какво имам предвид – прошепва тя.

Той тръсва глава.

– Чил[25], Брит-Мари. Минавах оттук и видях, че свети. Реших да проверя дали не искаш някоя цигара. Или питие.

Сами се смее за нейна сметка. Брит-Мари изобщо не оценява това.

– Определено не – изсумтява тя.

– О’кей. Кул[26] – смее се той.

Тя приглажда полата си.

– Но ако вместо това си съгласен на „Сникърс“, можеш да влезеш.

Двамата сядат в кухнята. Гледат звездите през най-чистия прозорец в цял Борг и ядат „Сникърс“ в чиния.

– Днеска беше найс[27] – казва Сами.

– Да. Беше... найс – съгласява се Брит-Мари.

Иска да му каже, че утре трябва да напусне Борг и да се прибере у дома. Така и не разбира дали той се досеща за това, защото преди да успее да си отвори устата, Сами казва:

– Трябва да отида до града. Да помогна на един приятел.

– През нощта? Какъв приятел? – пита Брит-Мари.

– Магнус. Има проблеми с няколко момчета там. Дължи им пари, знаеш. Трябва да му помогна – казва Сами.

Брит-Мари го зяпва. Той кима. Усмихва се със самоирония.

– Знам какво си мислиш. Но това е Борг. Тук си прощаваме. Нямаме друг избор. Ако не го правехме, нямаше да ни останат приятели, на които да се ядосваме.

Брит-Мари се изправя. Взима внимателно чинията му. Колебае се дълго, но накрая нежно слага превързаната си ръка върху неговата.

– Не е нужно винаги да се намесваш, Сами – прошепва тя.

– Напротив – прошепва той.

Тя мие чиниите. Той стои до нея и ги подсушава. Всеки избърсва своята половина от кухненския плот.

– Ако нещо се случи с мен, можеш ли да ми обещаеш да се погрижиш с Омар и Вега всичко да е наред? Можеш ли да ми обещаеш, че ще намериш добри хора, които да се грижат за тях? – пита Сами.

Кръвта се отдръпва от лицето ѝ.

– Защо да ти се случи нещо? – пита тя ужасено.

Сами обгръща успокоително раменете ѝ с ръка.

– Е, нищо няма да ми се случи, аз съм шибан Супермен. Но знаеш. Ако все пак нещо стане. Ще се погрижиш ли те да отидат при добри хора?

Брит-Мари бърше старателно ръце в кърпата, за да не си личи, че треперят.

– Защо питаш мен? Защо не помолиш Свен, Банк или...

– Защото не си човек, който би избягал, Брит-Мари – казва той.

– Ти също! – възразява тя.

Сами сяда на прага и пали цигара. Брит-Мари, възрастна жена, стои зад него и диша дима, все едно е сервитьорка.

Слънцето още не е изгряло. Тя маха косъм от ръкава на якето му. Слага косъма в носна кърпичка и я сгъва.

– Майка ви за кой отбор викаше? – прошепва тя.

Сами се засмива, сякаш отговорът се подразбира, и отговаря същото, което всички синове на майки отговарят на този въпрос:

– За нашия.

Сами откарва Брит-Мари до къщата на Банк. Целува я по косата. Тя седи на балкона до куфарите си и гледа как колата му се отдалечава към града. Сами я принуди да обещае, че няма да будува цяла нощ и да го чака да се върне в Борг.

Въпреки това тя го прави.

34

– Ще помоля да те информирам, че напуснах. Трябва да се прибера у дома, да знаеш.

Брит-Мари човърка превръзката около безименния си пръст.

– Много добре разбирам, че не разбираш. Но мястото ми е у дома при Кент. Хората трябва да имат дом.

Тя кима извинително.

– Естествено, нямам предвид, че плъховете нямат нужда от дом. В никакъв случай не ти се бъркам в това. Сигурна съм, че имаш наистина изключителен дом.

Плъхът седи на пода и наблюдава чинията пред себе си така, сякаш тя го е настъпила по опашката и го е нарекла смотльо.

– „Сникърс“-ът свърши – извинява се Брит-Мари.

Плъхът поглежда бурканчетата в чинията.

– Това е фъстъчено масло. А това е нещо, което се нарича „Нутела“ – казва Брит-Мари гордо, след което се прокашля: – „Сникърс“-ът в магазина за хранителни стоки беше свършил, но ме информираха, че това на практика е същото.

Все още е нощ. Някоя никак не бе доволна, че я събудиха, но Брит-Мари не можеше да седи сама с багажа си на балкона на Банк. Просто не издържа. Затова се върна в развлекателния център, за да се сбогува. Както с плъха, така и с Борг.

Сервира прилежно по една лъжичка от всеки буркан в чинията. Слага стръкче копър отстрани. Сгъва една салфетка и я поставя до чинията.

– Не е нужно да ядеш копъра, ако не искаш. Той е само за украса – пояснява Брит-Мари.

Плъхът яде от фъстъченото масло. Брит-Мари стои до прозореца. Скоро ще съмне. Някоя е изгасила светлините в пицарията и отново си е легнала, надявайки се, че Брит-Мари няма пак да се разблъска по вратата, защото ѝ трябва шоколадов сладкиш с фъстъци. Празненството отдавна е приключило. Шосето е пусто. Брит-Мари търка брачната си халка с картоф, намазан с бикарбонат, защото това е най-добрият начин за чистене на брачни халки. Обикновено чисти така пръстена на Кент, когато той го забрави на нощното шкафче преди среща с германците. Често е много разсеян, когато ще се среща с германците. Брит-Мари чисти пръстена, докато той заблести, така че Кент да не може да не го забележи, когато стане от леглото следващата сутрин.

Сега за пръв път чисти собствената си халка. За пръв път не я носи на пръста си. Не поглежда плъха, когато прошепва:

– Кент има нужда от мен. Хората имат нужда да са нужни, разбери.

Не знае дали плъховете будуват в кухнята посред нощ и се чудят как да живеят живота си. И с кого.

– Сами ми каза, че не съм човек, който би избягал, но определено съм точно това. Накъдето и да тръгна, бягам от някого. Така че единственото правилно решение е човек да си стои у дома. При обикновения си живот.

Брит-Мари се опитва да звучи уверена в думите си. Плъхът облизва лапи. Описва малък полукръг върху салфетката. После изтичва навън.

Брит-Мари не знае дали плъхът смята, че тя говори твърде много. Не знае защо продължава да се връща тук. Заради запасите от „Сникърс“, естествено, но Брит-Мари се надява, че има и още нещо. Взима чинията, покрива с фолио остатъците от фъстъченото масло и „Нутела“-та и прибира всичко в хладилника по стар навик, защото не е човек, който хвърля храна. Избърсва старателно пръстена и го увива в парче домакинска хартия, която пъха в джоба на сакото си. Хубаво ще е, когато ѝ свалят превръзката и тя отново сложи халката на пръста си. Чувството ще е като да се пъхнеш в собственото си легло след дълго пътуване.

Обикновен живот, никога не е искала нещо друго, освен обикновен живот. Казва си, че е могла да направи различен избор, но избра Кент. Човек не избира житейските си обстоятелства, но сам отговаря за действията си, настоява тя сама пред себе си. Сами беше прав. Брит-Мари не е човек, който би избягал. Затова трябва да се върне у дома, където е нужна.

Седи на стола в кухнята, гледа към пътя и чака черна кола. Такава не идва. Чуди се дали Сами е размишлявал над това как се живее един живот, дали някога е разполагал с този лукс. Човек избира действията си, със сигурност, но в живота на Сами обстоятелствата са били повече от действията. Чуди се дали изборите или обстоятелствата ни правят такива, каквито сме, и кое е превърнало Сами в човек, който се намесва. Чуди се кое е по-трудно: да бъдеш такава, която скача, или такава, която не го прави.

Чуди се колко място за промяна остава в душите ни, когато остареем. Чуди се какви хора ѝ остава да срещне, какво ще открият те в нея и какво ще я накарат сама да открие в себе си.

Сами отиде в града, за да защити някой, който не го заслужава. Брит-Мари се приготвя да се върне у дома по същата причина. Защото ако не прощаваме на тези, които обичаме, то кой ни остава? Какво е любовта, ако не това да обичаме обичните си хора дори когато не го заслужават?

Всички въпроси на Брит-Мари се въртят около това как се живее животът. За кого. И чий живот е това.

Фаровете проблясват в далечината и се протягат бавно в мрака, като ръце, които се подават изпод морската повърхност. Подминават табелата „Добре дошли в Борг“. Намаляват при автобусната спирка. Завиват по чакъления паркинг. Брит-Мари вече стои на вратата.

По-късно в последвалия разказ за случилото се в града ще се казва, че рано сутринта няколко млади мъже пресрещнали Магнус пред един бар. Един от тях държал нож. Между тях застанал друг млад мъж. Такъв, който винаги се намесва.

Колата спира меко на паркинга. Надава топла въздишка, когато двигателят спира. Фаровете угасват в същия миг, в който светват лампите в пицарията. В някои градчета хората винаги знаят какво означава отвън да спре кола преди разсъмване. Знаят, че това никога не е на добро. Някоя се появява, но инвалидната ѝ количка веднага спира, щом тя вижда полицейската униформа.

Свен стои, хванал шапката си с две ръце, а по долната му устна има следи от зъби, които са се опитали да задържат емоциите. Отчаянието, което се стича неконтролируемо по бузите му, издава колко напразен е бил опитът.

Брит-Мари изпищява. Строполява се на земята, притисната от тежестта на човек, който вече не съществува.