Брит-Мари беше тук

3

Часът е 16:55. Брит-Мари стои сама на улицата пред Агенцията по заетостта, защото би било невъзпитано да се появи твърде рано. Вятърът развява леко косата ѝ. Балконът много ѝ липсва и тя стиска клепачи толкова силно, че я заболяват слепоочията. Обикновено се грижи за балкона нощем, докато чака Кент. Той все казва, че тя не бива да стои будна и да го чака. Въпреки това Брит-Мари винаги го прави. Вижда колата му от балкона и щом Кент влезе през вратата, храната му вече го чака топла на масата. След като той заспи в леглото им, Брит-Мари вдига ризата му от пода и я слага в пералнята. Ако яката е мръсна, първо я обработва с оцет и бикарбонат. Рано на следващата сутрин се буди, сресва се, разтребва кухнята, поръсва саксиите на балкона със сода и излъсква всички прозорци с „Факсин“. Това е препаратът за прозорци на Брит-Мари. По-добър е дори от бикарбоната.

Има хора, които твърдят, че няма нужда прозорците да се лъскат всеки ден, но след като свърши това, Брит-Мари буди Кент, а денят започва, когато той се събуди. Брит-Мари не може да си представи да започне деня с мръсни прозорци.

Прозорците в хотелската стая, където сега живее Брит-Мари, са толкова чисти, че тя е принудена да дръпне пердетата, преди да отиде до магазина, за да не рискува някоя птица да се блъсне в стъклото. Това би било ужасно, мисли си тя, защото тогава ще трябва отново да излъска прозорците, а последната ѝ бутилка „Факсин“ свърши. Брит-Мари не се чувства като човек, ако няма почти пълна бутилка „Факсин“ подръка. Все пак не се знае какво може да се случи.

Затова записа „Купи „Факсин“ в списъка си. Обмисляше дори да сложи удивителна, за да подчертае сериозността на положението. Но се въздържа. После отиде в магазина за хранителни стоки, който не е нейният магазин и където нищо не е на обичайното си място. Попита един млад мъж от персонала за „Факсин“. Той не знаеше какво е това. Брит-Мари изкрещя вътрешно, а външно обясни, че това е нейният препарат за прозорци. Мъжът сви рамене и предложи някаква съвсем друга марка. Тогава Брит-Мари така се ядоса, че извади бележника си и добави удивителната.

Количката се запъна и в опитите да я накара да тръгне, Брит-Мари прегази собствения си крак. Затвори очи, прехапа бузи и закопня за Кент. Намери сьомга на промоционална цена и взе картофи и зеленчуци. От малък рафт, обозначен „Канцеларски материали“, взе молив и две острилки и ги сложи в количката.

– Членка ли сте? – попита младият мъж, когато Брит-Мари стигна до касата.

– На какво? – зачуди се Брит-Мари подозрително.

– Сьомгата е на промоционална цена само за членове – каза той.

Брит-Мари се усмихна търпеливо.

– Обикновено не пазарувам от този магазин, разбирате ли? В магазина, от който пазарувам, членува мъжът ми.

Младият мъж ѝ подаде брошура.

– Можете да станете членка, става адски бързо. Само попълнете името и адреса си ето тук и...

– Определено не! – каза Брит-Мари.

Грижовно, естествено. Съвсем не ядосано. Но все трябва да има някаква граница, нали? Налага ли се да се регистрираш с име и адрес като някакъв терорист само за да си купиш сьомга? Брит-Мари все пак не възнамерява да взривява нищо със сьомгата. Смята да я приготви спокойно и да я сервира с картофи и зелен фасул. Като човек.

– Ами, тогава, сори, но ще трябва да платиш сьомгата на нормална цена – каза младият мъж.

– Ха – отвърна Брит-Мари.

Младият мъж я погледна неуверено.

– Ако не носиш достатъчно пари в себе си, мога да...

Брит-Мари се ококори. Отчаяно ѝ се искаше да повиши глас.

– Скъпи ми млади приятелю, имам предостатъчно пари. Предостатъчно! – опита тя да изкрещи и да тръшне портфейла си върху лентата за покупки, но викът се получи по-скоро като шепот, а тръшването – като плъзгане.

Младият мъж сви рамене и взе парите. Брит-Мари искаше да му обясни, че съпругът ѝ всъщност е предприемач и че тя със сигурност може да си позволи да яде сьомга на нормална цена. Но младият мъж вече бе започнал да обслужва следващия клиент.

Все едно Брит-Мари не беше от значение.

Точно в 17:00 Брит-Мари чука на офиса на момичето. Момичето отваря, вече облякло връхните си дрехи.

– Ха. Излизате навън, разбира се – отбелязва Брит-Мари.

Момичето като че се чувства обвинено в нещо.

– Аз... ами, вече затваряме... както ти казах, така че тряб...

– А кога ще се върнете? – пита Брит-Мари.

– А? – казва момичето.

– Все пак трябва да знам кога да сложа картофите – казва Брит-Мари.

– Картофите? – пита момичето.

– Картофите всъщност са вегетариански – възкликва Брит-Мари, сякаш сега пък тя се чувства обвинена.

Момичето търка очи с кокалчетата на пръстите си.

– Да, да, о’кей. Моля за извинение, Брит-Мари. Но както опитах да ти кажа, нямам в...

– Това е за вас – казва Брит-Мари и ѝ подава молива.

Момичето го взима объркано, а Брит-Мари вади и острилките, синя и розова. Кима към едната, после към другата, а накрая – съвсем непредубедено – към момчешката прическа на момичето.

– Да, в днешно време не се знае кой цвят може да предпочетете вие. Затова взех две различни.

– Б... благодаря. Струва ми се.

Момичето, изглежда, не е съвсем сигурно какво има предвид Брит-Мари под „вие“.

– Сега бих искала да ми покажете кухнята, ако няма да ви затрудни твърде много, иначе картофите няма да станат навреме – пояснява Брит-Мари добронамерено.

За миг момичето изглежда като че ли се кани да възкликне „Кухнята?“, но в последния момент преглъща и накрая, като малко дете пред корито за къпане, осъзнава, че протестите само ще удължат процеса и ще го направят по-болезнен. Затова си поема дъх толкова дълбоко, че копчетата на палтото ѝ изпукват, и просто се предава.

– Но аз... такова, да... о’кей, все тая! Кухнята за персонала е ето там! – въздъхва тя и взима торбата с покупките от Брит-Мари.

Брит-Мари тръгва след нея и сякаш иска да отвърне на добрината с някакъв комплимент.

– Стилно палто имате – казва тя накрая.

Ръката на момичето докосва изненадано плата на палтото.

– Благодаря! – усмихва се искрено.

Брит-Мари кима.

– Смело е от ваша страна да се обличате в червено по това време на годината.

Момичето диша през носа. Брит-Мари бърше невидими трохи от полата си.

– Къде са кухненските приспособления? – пита тя, когато стигат до кухнята.

С все по-ограничено търпение, момичето издърпва едно чекмедже. В едната му половина има разхвърляни най-различни кухненски инструменти. В другата половина има пластмасово отделение за приборите. Едно-единствено отделение. Вилици, ножове, лъжици. Заедно.

Раздразненото изражение на момичето преминава в искрено притеснение.

– Но... ей! Добре ли си? – пита тя Брит-Мари.

Брит-Мари е седнала на един стол и изглежда все едно е на път да припадне.

– Варвари – прошепва тя и прехапва бузи.

Младата служителка сяда бавно на отсрещния стол. Изпаднала е в недоумение. Погледът ѝ се спира на лявата ръка на Брит-Мари. Пръстите на Брит-Мари търкат неловко светлото петно кожа, сякаш това е белег от ампутация. Щом вижда, че момичето я гледа, тя скрива ръка под чантата си, все едно някой я е сварил под душа.

Момичето вдига внимателно вежди.

– Мога ли да попитам... извинявай, но... такова, какво всъщност правиш тук, Брит-Мари?

– Искам работа – отговаря Брит-Мари и започва да рови в чантата си за кърпичка, с която да избърше масата.

Момичето се накланя напред и назад, опитвайки не особено успешно да изглежда отпуснато.

– При цялото ми уважение, Брит-Мари, но ти не си имала работа от четирийсет години. Защо това е толкова важно за теб точно сега?

– През тези четирийсет години имах работа. Грижих си за дома ни. Затова е важно – отговаря Брит-Мари и забърсва несъществуващи трохи от масата.

Момичето не отговаря веднага, така че тя добавя:

– Във вестника четох за една жена, която лежала мъртва в апартамента си няколко седмици, разбирате ли? Пишеше, че смъртта била „естествена“. Вечерята ѝ още била на масата. Това всъщност не е естествено. Никой не знаел, че е умряла, преди миризмата да обезпокои съседите.

Момичето се почесва объркано по прическата.

– Значи... такова, ти... искаш работа, за да... – казва колебливо.

Брит-Мари издиша с огромно търпение. Изобщо не може да се каже, че въздъхва нетърпеливо.

– Жената не е имала деца, нито мъж, нито работа. Никой не е знаел, че е там. Ако човек има работа, някой ще забележи, ако го няма.

Момичето, което е останало на работното си място дълго след края на работния ден, поглежда продължително към причината това да се случи. Брит-Мари седи с изправен гръб, както преди седеше на балкона, чакайки Кент. Не искаше да си ляга, преди Кент да се е прибрал, защото не искаше да заспива, без някой да знае, че тя е там.

Прехапва бузи. Търка бялото петно.

– Ха. Смятате, че това е нелепо, разбира се. Добре съзнавам, че разговорите не са силната ми страна. Мъжът ми казва, че съм социално некомпетентна.

Брит-Мари прошепва последното изречение. Момичето преглъща и кима към пръстена, който вече не е на пръста ѝ.

– Какво се е случило с мъжа ти?

– Получи инфаркт.

Клепачите на момичето се затварят засрамено и се отварят състрадателно.

– Съжалявам. Не знаех, че е починал.

– Не е починал – прошепва Брит-Мари.

– О, помислих, че... – започва момичето.

Брит-Мари я прекъсва, като се изправя и започва да нарежда приборите така, сякаш са извършили престъпление.

– Не използвам парфюм, затова все го молех да оставя ризата си в пералнята, след като се прибере. Той никога не го правеше. А после ми викаше, задето пералнята вдигала толкова шум през нощта.

Тя млъква, за да каже на печката, че копчетата ѝ не са подредени правилно. Печката като че ли се засрамва. Брит-Мари отново кимва:

– Тя бе тази, която ми се обади от болницата, когато Кент получи инфаркт.

Момичето се изправя, за да опита да помогне. После пак сяда предпазливо, тъй като Брит-Мари изважда нож за филетиране от чекмеджето.

– Когато децата на Кент бяха малки и през седмица живееха при нас, имах навика да им чета приказки. Харесваше ми „Майсторът шивач“. Това е приказка, да знаете. Децата искаха да си измислям собствени приказки, но не разбирах каква всъщност би била ползата от това, след като вече има готови истории, написани от професионалисти. Кент каза, че съм нямала въображение, но аз всъщност имам изключително въображение!

Момичето не отговаря. Брит-Мари включва фурната. Слага сьомгата в тава. Стои на място.

– Иска се необикновено богато въображение, за да се преструваш, че не разбираш нищо, докато с години переш всичките му ризи, а самата ти не използваш парфюм – прошепва тя.

Момичето отново се изправя. Непохватно слага ръка на рамото на Брит-Мари.

– Аз... съжалявам, аз... – започва тя.

Млъква, без да са я прекъснали. Брит-Мари сключва ръце пред себе си и поглежда към фурната.

– Искам работа, защото всъщност смятам, че не е приемливо да безпокоиш съседите с лоши миризми. Искам някой да знае, че съм тук.

Няма какво да се отговори на това.

Когато сьомгата е готова, двете сядат на масата и започват да се хранят, без да се поглеждат.

– Тя е много красива. Млада. Не го виня, действително не го виня – казва Брит-Мари накрая.

– Сигурна съм, че е бич[1]! – изплюва момичето, изпитало внезапно желание да окаже морална подкрепа.

– Какво означава това? – пита Брит-Мари и изглежда засегната.

Момичето прочиства гърло.

– Това... исках да кажа... такова. Нещо лошо е.

Брит-Мари свежда поглед обратно към чинията си.

– Ха. Това беше мило от ваша страна.

Като че ѝ се иска да каже нещо мило в отговор, затова с известно усилие изрича:

– Косата ви... хм, искам да кажа: косата ти изглежда добре днес.

Момичето се усмихва.

– Благодаря!

Брит-Мари кима.

– Днес не се вижда толкова много от челото ти, колкото вчера.

Момичето се почесва точно под бретона. Брит-Мари гледа в чинията си и опитва да устои на инстинкта да отиде до кухненския плот и да сипе порция за Кент. Момичето казва нещо. Брит-Мари вдига поглед и промърморва: „Моля?“.

– Много е вкусно – повтаря младата жена.

Без Брит-Мари да я е питала.