Брит-Мари беше тук

25

– Гледаш ме, все едно ме съдиш. Моля да те информирам, че изобщо не оценявам това – отбелязва Брит-Мари.

Не получава отговор, затова казва малко по-дипломатично:

– Може би целта ти не е да ме гледаш, сякаш ме съдиш, но така изглежда.

Все още не получава отговор, така че сяда на стола, сключила ръце в скута си, и отбелязва:

– Моля да отбележа, че кърпата е сложена там, където е, за да си избършеш лапите в нея, а не просто за украса.

Плъхът яде „Сникърс“. Не казва нищо. Но Брит-Мари има чувството, че я съди. Тя изсумтява отбранително.

– Може пък не за всекиго любовта да е непременно фойерверки и симфонични оркестри, определено смятам, че имам право на това мнение. За някои от нас любовта може да се изразява в други неща. Разумни неща!

Плъхът яде „Сникърс“. Прави една обиколка върху кърпата. Връща се към „Сникърс“-а.

– Кент е мой мъж. Аз съм негова съпруга. Така че определено не смятам да седя тук и да бъда мъмрена от плъх – дава тя да се разбере. После се овладява малко, разменя местата на ръцете си и добавя: – Не че в това има нещо лошо, естествено. Да си плъх. Сигурна съм, че е наистина прекрасно.

Плъхът не прави опит да бъде нещо друго. Думите на Брит-Мари излизат на един дъх:

– Просто от дълго време се чувствам злочесто, да знаеш.

Плъхът яде „Сникърс“. Децата играят футбол на паркинга до развлекателния център. Брит-Мари вижда БМВ-то на Кент през открехнатата врата. Той си играе с децата, те го харесват. Всички харесват Кент първия път, когато го срещнат. Нужни са години, за да видиш лошите му страни. С Брит-Мари е обратното.

Не знае дали „злочесто“ е правилното прилагателно, между другото. Представя си думата, все едно е описана в кръстословица. Отвесно: „Потиснато“. „Което не е щастливо.“ Или: „Нещо лошо, което се повтаря през кратък интервал“, може би, ако кръстословицата е правена от някой от онези шегаджии, които обичат игрите на думи. Брит-Мари е скептична към намесата на шегаджиите в кръстословиците, защото смята, че е най-добре човек да се държи малко по-сериозно.

– „Тежко“ може би е по-добра дума – казва тя на плъха.

От дълго време ѝ е тежко.

– На теб това ти се струва нелепо, разбира се, но в известен смисъл, в Борг не ми остава толкова време, през което да ми бъде тежко, колкото у дома – обяснява тя на плъха.

Плъхът описва нов кръг върху кърпата. Изглежда, обмисля дали да доизяде „Сникърс“-а си, или да помоли да му го сложат в торбичка, за да го отнесе някъде, където хората не приказват за тегоби по време на хранене.

– Не че са ме принуждавали да живея така, както правех. Можех да постигна промяна. Можех да си намеря работа – казва Брит-Мари и сама чува, че защитава Кент, не себе си.

Но думите ѝ са истина. Можеше да си намери работа. Просто Кент смяташе, че би било добре, ако изчака малко. Само някоя и друга година. Иначе кой щеше да се грижи за домакинството, питаше той, а от начина, по който поставяше въпроса, Брит-Мари разбираше, че Кент не счита себе си за възможен отговор. И така, след като няколко години чака у дома с майка си, Брит-Мари изчака още няколко години у дома с децата на Кент, а после майка му се разболя, така че Брит-Мари изчака няколко години и с нея. Кент смяташе, че така е правилно, като това, естествено, беше само преходен период, докато той осъществи плановете си. Във всеки случай, за цялото семейство беше най-добре Брит-Мари да си е вкъщи следобед, в случай че германците пожелаят да дойдат на вечеря. Под „цялото семейство“ се имаше предвид, разбира се, цялото семейство, с изключение на Брит-Мари. „Представителните разходи подлежат на приспадане[19]“, все обясняваше Кент, но никога не казваше за кого е приспадането.

„Някоя и друга година“ се превърна в няколко години, които се превърнаха във всички години. Една сутрин се събуждаш и имаш повече живот зад гърба си, отколкото пред себе си, без да знаеш как е станало това.

– Можех да си намеря работа. Аз избрах да си остана вкъщи. Не съм жертва – подчертава Брит-Мари.

Не разказва колко близо беше до промяната. Явяваше се на интервюта. Няколко. Тогава не разказа и на Кент, естествено, защото той щеше да я попита каква заплата ще получава, а ако му беше казала, той щеше да се засмее и да каже: „По дяволите, няма ли да е по-добре да ти плащам, за да си стоиш вкъщи?“. Би го казал като шега, но тя не би могла да го приеме така, затова не му каза нищо. Винаги отиваше на интервютата по-рано и в чакалнята винаги имаше още някого. Почти само млади жени. Една от тях заговори Брит-Мари, защото не можеше да си представи, че толкова възрастна жена кандидатства за същата работа като нея. Имаше три деца и мъжът ѝ я беше изоставил. Едно от децата бе болно. Когато поканиха жената да влезе, Брит-Мари се изправи и си отиде вкъщи. Защото човек може да каже какво ли не за Брит-Мари, но тя определено не е човек, който би откраднал позицията от някого, който се нуждае от работа повече от нея.

Не разказва това и на плъха, естествено, защото не иска да звучи като мъченица. Пък и не се знае през какви житейски неволи е преминал самият плъх. Може би е изгубил цялото си семейство в терористичен атентат например, Брит-Мари е чела за такива неща. По-драматично настроените съставители на кръстословици много обичат да питат за датите на различни атентати. Не че на Брит-Мари драматиците ѝ допадат твърде много, но поне ги предпочита пред шегаджиите.

– Кент беше под голямо напрежение, разбери – обяснява Брит-Мари на плъха.

И така си беше. Трябваше да издържа цялото семейство. За това е нужно време, а то трябва да се уважава.

– Отнема много време да опознаеш някого – казва Брит-Мари на плъха, като произнася всяка следваща дума все по-тихо.

Когато върви, Кент стъпва първо с петите си. Не всички забелязват тези неща, но е така. Когато спи, Кент се свива, все едно му е студено, независимо с колко одеяла го е завила. Страх го е от височини.

– И има изключителна обща култура, особено що се отнася до география! – отбелязва Брит-Мари.

Чудесно е да делиш диван с някого, който има познания по география, ако обичаш да решаваш кръстословици. И всъщност никак не е лесно да намериш такъв човек. Не за всекиго любовта е фойерверки. Любовта може да бъде и столици с пет букви, както и капачки на токове, които знаеш кога точно ще се износят.

– Той може да се промени – опитва се тя да каже високо, ясно и уверено, но от устата ѝ излиза само шепот.

Но това е възможно, наистина. Дори не е нужно да става съвсем нов човек, достатъчно е да стане онзи, който беше, преди да започне да ѝ изневерява. Все пак взима лекарства, а в днешно време медицината прави чудеса.

– Преди няколко години клонираха овца, представяш ли си? – казва Брит-Мари на плъха.

И тогава плъхът си тръгва.

Брит-Мари отсервира. Мие съдовете. Чисти. Лъска прозорците и гледа как Кент играе футбол с Омар и Дино. Тя също може да се промени, сигурна е в това. Не е нужно да бъде скучна. Може и да не може отново да стане красива, но не е нужно да бъде скучна. Ако се прибере у дома с Кент, животът ѝ може би няма да бъде различен, но във всеки случай, ще бъде обикновен.

– Не съм готова за необикновен живот – казва Брит-Мари високо на плъха, преди да си спомни, че той вече не е там.

Отнема време да опознаеш някого. Не е готова да опознае нов човек. Затова решава, че трябва да се научи да живее със себе си такава, каквато е.

Стои на вратата на развлекателния център и вижда как Кент вкарва гол. Той се подпира на бастуна, скача във въздуха и прави пирует. Няма как лекарите да са препоръчали такова държание на човек с инфаркт, но Брит-Мари премисля и се въздържа от критика, защото Кент изглежда щастлив. Предполага, че след инфаркт щастието може да има и благоприятни ефекти за здравето.

Омар врънка Кент да го повози с БВМ-то, като използва аргумента, че колата е „адски тежка“. Брит-Мари разбира, че това е нещо позитивно, затова отново се въздържа от критика. Омар и Дино се качват в БМВ-то и Кент започва да прави кръгчета. Явно казва на децата колко струва колата, а те изглеждат безумно впечатлени. След третата обиколка Кент дава на Омар да кара, а Омар изглежда така, сякаш току-що са му казали, че може да язди дракон и да се бие с меч в стаята си, без да му се карат.

Свен излиза от пицарията. Не носи униформа, така че Брит-Мари не забелязва, че това е той, докато разстоянието между тях не става едва няколко метра.

– Здравей, Брит-Мари – казва той.

– Здравей – казва тя изненадано.

Стиска здраво чантата си, а Свен държи ръцете си дълбоко в джобовете, като тийнейджър. Облечен е с риза и е зализал косата си. Не казва, че го е направил заради нея. Преди Брит-Мари да е успяла да каже нещо неразумно, разумът ѝ изплюва:

– Това там е мъжът ми!

Посочва БМВ-то. Ръцете на Свен потъват още по-дълбоко в джобовете на якето му. Щом ги вижда, Кент спира колата, излиза навън, въртейки самоуверено бастуна в едната си ръка, протяга другата към Свен и се здрависва с него малко по-дълго и малко по-здраво от необходимото.

– Кент! – казва Кент.

– Свен – измърморва Свен.

– Мъжът ми – напомня Брит-Мари.

Ръката на Свен се връща в джоба. Дрехите като че го убиват. Брит-Мари стиска чантата си все по-силно, докато накрая я заболяват пръстите, а може би и други части на тялото. Кент се смее невъзмутимо.

– Готини хлапета! Този къдравият иска да стане предприемач, знаеш ли?

Пак се засмива, кимвайки към Омар. Брит-Мари е забила очи в земята. Свен вдига мрачно поглед към Кент.

– Не можеш да паркираш там – отбелязва той и мръдва лакът към БМВ-то, без да вади ръката си от джоба.

– Дада – отклонява предупреждението му Кент и махва отегчено с длан.

– Казвам ти, че не можеш да паркираш там. Освен това тук не разрешаваме на тийнейджъри да карат кола. Безотговорно е! – настоява Свен с внезапно разгорял се гняв, какъвто Брит-Мари досега не е виждала у него.

– Вземи се успокой малко – засмива се Кент снизходително.

Тялото на Свен вече вибрира.

– Спокоен съм, страшно съм спокоен, мога да ти кажа! Ходил съм на курс! – казва той разпалено и посочва БМВ-то с двата си показалеца през джобовете на якето: – Не можеш да паркираш там и е незаконно да се дава на деца да карат, ще трябва да се съобразяваш, независимо откъде идваш...

Снишава глас, произнасяйки последните думи. Сякаш вече съжалява. Кент се подпира на бастуна и се закашля малко неловко. Поглежда към Брит-Мари, но тя не отвръща на погледа му, затова се взира обратно в Свен.

– Какво ти става? Да не си ченге? – чуди се той.

– Да! – отговаря Свен.

– О, по дяволите – засмива се Кент и веднага придобива престорено сериозно изражение, изпъва гръб и козирува подигравателно.

Свен почервенява и забива поглед в ципа на якето си. Брит-Мари диша учестено и прави крачка напред, все едно смята да застане между тях физически, но се задоволява с това да стъпи здраво в чакъла и да каже:

– Моля те, Кент, може би можеш да преместиш колата. Все пак стои по средата на игрището.

Кент въздъхва, но после кимва рязко към нея и вдига ръце, сякаш са го заплашили.

– Добре, добре, добре, щом шерифът казва. Няма проблеми! Не стреляй!

После прави няколко демонстративни крачки напред и се навежда към Брит-Мари. Тя не помни кога за последно я е целувал по бузата.

– Настаних се в хотела в града. Ужасна дупка, знаеш как е по тези места, но видях, че отсреща има ресторант. Изглеждаше о’кей, предвид тукашните условия – казва той така, че Свен също да чуе.

Прави снизходителен жест към пицарията, развлекателния център и пътя, докато произнася „тукашните условия“. После дава ненужно много газ, като премества БМВ-то. Когато приключва, дава визитката си на Омар, защото обича да раздава визитки почти толкова, колкото обича да обяснява колко струват вещите му. Момчето изглежда много впечатлено. Брит-Мари осъзнава, че не знае кога точно Свен се е обърнал и си е отишъл, но вече го няма.

Тя седи сама пред пицарията. Ако в този момент нещо в нея пада и се чупи, то така или иначе определено не е било нещо, което е възнамерявала да задържи. Опитва се да си втълпи това. Защото вече е твърде късно да започва напълно нов живот.

Вечеря с Кент в ресторанта в града. Там имат бели покривки и меню без картинки и създават впечатлението, че взимат приборите на сериозно. Или поне не на шега. Кент казва, че се чувства самотен без нея. „Изгубен“ е думата, която използва. Създава впечатлението, че я взима на сериозно, или поне не на шега. Носи стария си износен колан, забелязва Брит-Мари, и се досеща, че не е намерил нормалния си колан, който тя прибра точно преди да замине. Иска да му каже, че коланът лежи навит старателно във второто чекмедже на гардероба в спалнята. Тяхната спалня. Иска той да извика името ѝ.

Но той просто се почесва по наболата брада и опитва да звучи небрежно, когато пита:

– Онзи полицай... той... вие как се... сприятелихте?

Брит-Мари дава всичко от себе си, за да звучи също толкова небрежно, когато отговаря:

– Той е просто полицай, Кент.

Кент кима и мига тежко.

– Повярвай ми, знам, че сгафих, скъпа. Но всичко приключи. Никога повече няма да я видя. Не можеш да ме накажеш за цял живот заради една-единствена грешна стъпка, нали? – казва той и хваща нежно превързаната ѝ ръка.

Носи венчалната си халка. Брит-Мари усеща как бялото петно на безименния ѝ пръст гори обвинително. Кент потупва превръзката така, сякаш изобщо не се замисля, че е там.

– Хайде, скъпа, разбрах идеята. Ясно и точно!

Тя кима. Защото е вярно. Защото никога не е искала той да страда, а просто да знае, че е сгрешил.

– Ти смяташ, разбира се, че това с футболния отбор е нелепо – прошепва тя.

– Шегуваш ли се? Смятам, че е фантастично! – възкликва Кент.

Пуска ръката ѝ, когато храната пристига, и на Брит-Мари веднага започва да ѝ липсва докосването му. Чувства се, както се чувства човек, когато е ходил на фризьор и са му отрязали много повече коса, отколкото е искал.

Разгъва салфетката, старателно я слага в скута си, потупва я нежно, все едно салфетката спи, и прошепва:

– И аз. Аз също смятам, че е фантастично.

Кент грейва. Накланя се напред. Поглежда я дълбоко в очите.

– Слушай, скъпа, предлагам следното: оставаш тук, докато хлапетата изиграят мачовете си за онази купа, за която ми разправи онзи къдравият. А после се връщаме. Към стария си живот. О’кей?

Брит-Мари си поема въздух толкова дълбоко, че дъхът ѝ по някое време се накъсва.

– Бих го оценила – прошепва тя.

– За теб съм готов на всичко – кима Кент и спира сервитьорката, за да я помоли за пипер, въпреки че още дори не е опитал яденето.

Храната е обикновена, естествено, но преди разумът ѝ да успее да я спре, Брит-Мари се замисля бегло дали да не разкаже на Кент, че е яла такос. Иска той да знае, че в последно време и в нейния живот са се случили доста неща. Но не казва нищо, защото все пак всичко си има мярка, а освен това Кент иска да ѝ разкаже за бизнеса си с германците.

Брит-Мари е поръчала пържени картофки към яденето си. Не ги яде, защото не обича пържени картофки, но винаги си поръчва, когато с Кент са на ресторант, защото се притеснява, че неговата порция няма да му стигне.

Той се протяга към картофките, без да пита, а Брит-Мари поглежда през прозореца и ѝ се струва, че за миг на улицата се мярка полицейска кола. Но може, разбира се, да си е въобразила. Засрамва се и веднага поглежда надолу към салфетката. Зряла жена, а седнала да си представя автомобили на службите за спешна помощ. Какво ще си помислят хората?

Кент я откарва до Борг за тренировката по футбол и изчаква края ѝ в БМВ-то. Банк също е там, така че Брит-Мари я оставя да води тренировката, а самата тя се грижи за списъка. Когато всичко приключва, Брит-Мари почти не си спомня какво са правили, говорила ли е с децата и сбогувала ли се е изобщо с тях.

Кент откарва нея, Банк и кучето обратно до къщата. Банк и кучето изскачат навън, без да попитат колко струва колата, което като че смущава Кент нечувано много. Банк чуква боята с бастуна си и почти със сигурност не го прави нарочно първите два пъти. Кент седи вътре и се занимава с телефона си, а Брит-Мари седи до него и чака, защото я бива в това. Накрая той казва:

– Утре трябва да отида на среща със счетоводителя. Задвижил съм нещата с немците, да знаеш, имам големи планове!

Той кима усърдно, за да поясни колко точно големи са плановете. Брит-Мари се усмихва окуражително. Отваря вратата и в същия миг я спохожда мисъл. Пита направо, без да е обмислила въпроса както трябва:

– Ти на кой отбор си привърженик?

– „Манчестър Юнайтед“ – отговаря Кент изненадано и вдига поглед от телефона.

Тя кима и слиза от колата.

– Беше много приятна вечеря, Кент. Благодаря.

Той се навежда над пасажерската седалка и поглежда нагоре към Брит-Мари.

– Когато се приберем, ще отидем на театър, само ти и аз. О’кей, скъпа? Обещавам!

Брит-Мари оставя входната врата отворена и изчаква в антрето, докато Кент потегли. После вижда, че древните жени в отсрещния двор се подпират на ролаторите си и я зяпат, затова бързо затваря и се отправя навътре. Банк седи в кухнята и яде бекон.

– Мъжът ми вика за „Манчестър Юнайтед“ – информира Брит-Мари.

– Че то е ясно – отговаря Банк.

Брит-Мари няма представа какво означава това. Но не звучи позитивно, определено не.