Брит-Мари беше тук

18

В защита на децата може да се каже, че не е нарочно. Или, добре де, разбира се, че е нарочно, но във всеки случай, никой от тях не вярва, че Падан всъщност може да уцели. Все пак те никога не уцелват нищо, в което се целят. Особено Падан, който е най-младият и най-слабият играч в и без това твърде слабия отбор. Но сега става така, че Банк, в още по-лошо настроение от обикновено, минава през паркинга с бялото си куче насред тренировката. Омар вижда, че тя влиза в пицарията, или магазина за хранителни стоки, или автосервиза, или каквото е там, и след малко излиза с торбичка, която изглежда така, сякаш в нея има шоколад, и още една торбичка, която звучи така, сякаш в нея има бира. Омар сръчква Падан с лакът и казва:

– Мислиш ли, че Банк има суперсили?

Падан отговаря със звука, който издават децата, когато устата им е пълна със съдържанието на футболна греда. Омар започва да жестикулира към Брит-Мари, все едно тя би била по-добър участник в дискусията, което може да се счита за малко прекалено оптимистично.

– Сещаш се, по дяволите, във филмите слепите имат суперсили! Като Деърдевил!

– Не съм наясно кой е това – обяснява Брит-Мари толкова приятелски, колкото може в ситуация като тази, когато някой каже такава нечувана глупост.

Банк върви през паркинга с бастуна в ръка, малко зад бялото куче. Омар сочи възбудено:

– Деърдевил! Това е супергерой! Само че сляп! Така че вместо това има други суперсетива. Мислиш ли, че и с нея е така? Че един вид би могла да усети, ако топката лети към главата ѝ, въпреки че не може да я види?

– Бих искала да те информирам, че тя не е сляпа. Има нарушено зрение – казва Брит-Мари, веднага след което се чувства задължена да отбележи: – Не че съм човек, който се хваща за думата. Определено не.

В защита на Падан може да се каже, че идеята не е негова. Просто така се случва, че в този момент топката е в него. Затова Омар, който отдавна е спрял да слуша Брит-Мари, се обръща към него и казва:

– Направи го, Падан!

Падан като че ли не смята, че това е много добра идея. Но тогава Омар казва вълшебните думички, които владеят силата винаги да унищожават и последната трохичка контрол на импулсите във всяко дете по света:

– Не смееш!

В защита на Падан може да се каже, че той, разбира се, не вярва, че ще уцели. Всъщност всички много се изненадват, когато се случва точно това.

Най-изненадана, разбира се, е Банк.

– КАКВО ПО... – изревава тя и се изправя на крака, а лицето ѝ е опаковано в кал.

Първоначално децата стоят с отворени усти. Както е нормално. После Омар започва да се кикоти. Вега също. Банк връхлита бясна към тях, разсичайки въздуха с бастуна си.

– ЗАБАВНО ЛИ ВИ Е, А? ПИКЛЬОВЦИ!

Брит-Мари се прокашля и опитва да протегне ръка.

– Моля те... Банк, не беше нарочно, той не се целеше в теб, естествено, че не. Беше злополука, естествено.

– ЗЛОПОЛУКА! ЗЛОПОЛУКА, ДА! – изкрещява Банк, като е малко неясно какво точно има предвид.

– Как да не е било нарочно? Нали се целеше! – виква Омар уверено, но в същото време се отмества не чак толкова уверено зад Брит-Мари, далеч от обхвата на бастуна.

– Така ли? – Брит-Мари пита удивено Падан.

– КОЙ СЕ Е ЦЕЛЕЛ!? – крясва Банк, а лицето ѝ пулсира все едно цялото е една голяма вена, излизаща от врата ѝ.

Падан кима сковано и отстъпва. Брит-Мари хваща ентусиазирано едната си ръка с другата и като че не знае къде да се дене.

– Но... но това е просто превъзходно! – успява да каже.

– КАКВО ГОВОРИШ, ПАТКА ТАКАВА? – ахва Банк.

Разбира се, на този етап разумната част от Брит-Мари настойчиво опитва да притъпи ентусиазма ѝ, но очевидно не се справя добре, защото Брит-Мари се навежда напред и прошепва доволно:

– Разбираш ли, те никога не уцелват нищо, в което се целят. За тях това е превъзходна стъпка напред!

Банк зяпва Брит-Мари. Или поне такова е усещането. Предвид слънчевите очила е трудно да се разбере дали това въобще е възможно. Брит-Мари преглъща колебливо.

– Разбира се, не е превъзходно, че уцели... теб. Нямам това предвид, естествено. Но е превъзходно, че уцели... нещо.

Банк напуска паркинга, а над главата ѝ като че има облак, от който валят най-грозните думи, които Брит-Мари някога е чувала. Всъщност дори не знаеше, че е възможно да се комбинират думи за полови органи с наименования на други части на тялото по такъв начин. В кръстословиците не се срещат такива езикови иновации.

Замислена тишина обсажда паркинга. Естествено, нарушава я гласът на Някоя.

– Както ти казах. Лимон. В. Задника.

Някоя е застанала на вратата на пицарията и се хили след Банк. Брит-Мари изтупва полата си.

– Не искам да кажа, че грешиш, определено не. Но съм убедена, че точно в този случай проблемът на Банк не беше лимон в задницата, а футболна топка в главата.

Всички се смеят. Брит-Мари не им се ядосва. Това е ново усещане за нея.

Момчето с анцуга, на който пише „Хокей“, се задава към изхода с кутия за пица в ръце. Не успява да прикрие интереса си към футболната тренировка, после осъзнава грешката си и опитва бързо да се махне оттам, но Вега вече го е видяла.

– Какво правиш тук? – виква тя.

– Купувам пица – отговаря момчето с анцуга унило.

Вега повишава глас.

– В града няма ли пица?

Момчето поглежда кутията.

– Харесвам пицата тук.

Вега свива юмруци, но не казва нищо повече. Момчето си проправя път покрай количката на Някоя, която стои на вратата. После се затичва към пътя. БМВ-то е спряло със запален двигател на стотина метра оттам.

Някоя се обръща към Вега с гримаса.

– Той не е баща си. Бащата може да е свиня, без това да важи за детето. Би трябвало да го знаеш.

Думите като че се отразяват на Вега като болка в зъбите. Момичето се обръща и ритва топката толкова силно, че тя прелита над оградата и изчезва в мрака, далеч отвъд обхвата на фаровете на колата.

Някоя се приближава с един оборот на колелата до Брит-Мари и кима към пицарията.

– Ела! Имам нещо за теб!

Падан вече е изпил всички греди, а Вега се впуска в нова шумна разправия със Сами, като Брит-Мари долавя думите „Психо“ и „дължи пари“. Тълкува цялата ситуация като знак, че тренировката е приключила. Не знае дали се очаква да направи нещо конкретно, например да надуе свирка, но решава да остави нещата така. Най-вече защото няма свирка.

Вътре в пицарията Някоя вади някаква хартийка и шепа пари от касата.

– Ето. Рестото и касовата ти бележка.

Подава ги на Брит-Мари и прави жест към процепа под вратата, откъдето Брит-Мари промуши парите предната вечер.

– Следващия път можеш, как се казва? Да влезеш вътре! – засмива се Някоя.

Брит-Мари, изглежда, не знае какво да каже, затова Някоя добавя:

– Остави твърде много пари за цигарите, Брит-Мари. Или броиш като шит, или, знаеш, си много щедра, а? Аз си мисля: Брит-Мари е щедра, да. Не като онзи Фредрик например. Той е толкова стиснат, че пищи, като сере.

Някоя кима весело. Брит-Мари измърморва „ха“ няколко пъти. Сгъва старателно касовата бележка и я прибира в чантата си. Взима парите от рестото и ги пъха във вазата с бакшишите. Някоя прави половин оборот напред и половин назад.

– Стана хубаво, знаеш. След като... почисти, да. Благодаря! – казва тя.

– Нямах намерение да крия вещите ти, така че да не можеш да ги намериш – казва Брит-Мари, гледайки надолу към чантата си.

Някоя се почесва по брадичката.

– Приборите, знаеш. Вилици, ножове, лъжици. В този ред. Мога, как се казва? Да свикна!

Брит-Мари прехапва бузи. Тръгва към вратата. Стига до прага, когато се спира, събира сили и казва:

– Само бих искала да те информирам, че вероятно няма да се наложи да бързаш извънредно с поправката на колата ми.

Някоя поглежда към децата и футболното игрище. Кима. Брит-Мари също кима. За пръв път, откакто се помни, Брит-Мари има приятелка.

Децата свалят мръсните фланелки и ги оставят в развлекателния център, без Брит-Мари да е предложила да ги изпере. Вече всички са си тръгнали и са се прибрали у дома, когато тя изсушава изпраните дрехи, сгъва ги и ги подрежда в спретната купчинка за утрешната тренировка. Улиците на Борг са пусти, с изключение на самотен силует на автобусната спирка на пътя. Брит-Мари дори не знаеше, че там има спирка, преди да види някой да чака до уличния стълб.

Осъзнава, че това е Пирата, едва когато се приближава на няколко метра от него. Червената му коса е рошава и кална. Той стои неподвижно, все едно се опитва да игнорира присъствието ѝ. Разумът ѝ се опитва да я накара да се махне оттам. Но вместо това тя казва:

– Бях останала с впечатлението, че живееш в Борг.

Той стиска здраво бележката, която Брит-Мари му даде в началото на тренировката.

– Пише, че трябва да има подпис и от двамата родители. Така че трябва да отида и да помоля татко да се подпише.

Брит-Мари кима.

– Ха. Хубава вечер значи – казва тя и се отдалечава в мрака.

– Искаш ли да дойдеш с мен? – виква той след нея.

Брит-Мари се обръща и го поглежда все едно Пирата не е с всичкия си. По листа в ръцете му има петна от пот.

– Аз... ами... мисля, че бих се чувствал по-добре, ако и ти си там – успява да каже той.

Това, разбира се, е пълно безумие. Брит-Мари му го повтаря няколкократно, докато се возят в автобуса.

Пътуването отнема почти цял час. Автобусът спира пред огромна бяла сграда. Брит-Мари стиска чантата си толкова силно, че пръстите ѝ се схващат. Все пак тя е цивилизован човек с нормален живот.

Цивилизованите хора с нормални животи всъщност нямат навика да посещават затвори.