Брит-Мари беше тук

36

Омар и Дино първи се включват в играта с Вега. Първо предпазливо, като че ли правят всяко движение от мъка, но скоро започват да играят като всеки друг ден. Играят, забравяйки всичко, защото не знаят друг начин. Появяват се още деца, първо Падан и Бен, но след това и други. Брит-Мари не познава всички, но те също имат панталони, скъсани при бедрата. Играят все едно живеят в Борг.

– Брит-Мари? – пита Свен с официален тон, какъвто не е свикнал да използва.

До него стои много висок мъж. Наистина нечувано висок. Брит-Мари дори не може да си представи как в дома му може да има функционално осветление.

– Ха? – казва тя.

Свен представя чичото на Дино, на английски. В английския на Свен твърде често се среща буквата j, но Брит-Мари не го критикува. Не е от хората, които критикуват.

– Hello – казва тя, което изчерпва разговора, що се отнася до нея.

Не че Брит-Мари не знае английски. Просто не знае как да го говори, без да се чувства като палячо. Дори не знае как е „палячо“ на английски. Това според нея доказва правотата ѝ.

Мъжът, който действително е прекомерно висок, не че Брит-Мари има предразсъдъци, посочва Дино и обяснява, че са живели в три страни и седем града, преди да дойдат в Борг.

Свен превежда услужливо на Брит-Мари. Тя добре разбира английския на мъжа, но не прекъсва Свен от страх, че иначе може да ѝ се наложи да каже нещо. Устните на високия мъж потрепват тъжно в крайчетата, докато той обяснява, че малките деца не помнели и това било благословия. Но Дино бил достатъчно голям, че да вижда, да чува и да си спомня. Да си спомня всичко, от което са избягали.

– Казва, че Дино все още почти не говори. Само с тях... – пояснява Свен и посочва през прозореца.

Брит-Мари хваща едната си ръка с другата. Високият мъж прави същото.

– Сами – казва той напевно, произнасяйки внимателно всяка сричка.

Миглите на Брит-Мари натежават.

– Казва, че Сами видял едно момче да върви самó по пътя. Вега и останалите го викнали и го питали дали иска да играе, но момчето не ги разбрало. Така че Сами му подал топката и то я ритнало – казва Свен.

Брит-Мари гледа високия мъж и разумът ѝ я спира да му разкаже как веднъж с Кент бяха на хотел, а един чужденец си забрави вестника и тя съвсем сама реши почти цялата кръстословица на английски.

– Thank you – казва високият мъж.

– Иска да каже благодаря, че тренира отбора. Това означава мног...

Брит-Мари го прекъсва, понеже разбира.

– Аз съм тази, която трябва да благодари.

Свен започва да превежда думите ѝ на високия мъж, но той го спира, понеже също разбира. Стиска ръката на Брит-Мари. После отива да помогне на Някоя да събере чашите и чиниите от масите.

– Той работи нощна смяна в болницата. Дино винаги вечеряше при Вега и Омар, защото Сами не искаше момчето да яде самó – разказва Свен.

После свива устни навътре.

– Погребението е хубаво – казва той, защото така се казва.

– Много хубаво – казва Брит-Мари, защото така се прави.

Свен вади нещо от джоба си и ѝ го подава. Ключовете за колата ѝ. Погледът му блуждае неспокойно. През прозореца виждат БМВ-то на Кент да завива в края на футболното игрище.

– Предполагам, че сега ще се прибирате, ти и Кент – казва Свен, зареял поглед някъде далеч.

– Така ще е най-добре – казва Брит-Мари и прехапва бузи, но думите все пак ѝ се изплъзват: – Ако не съм нужна. Ако не съм нужна при... Вега и Омар...

Свен поглежда нагоре, но се свива след краткия миг, който изминава между първото изречение и прозрението, че Брит-Мари се пита дали децата имат нужда от нея. Не той.

– Аз, аз, разбира се, се свързах със социалните. Те пратиха една млада жена тук – обяснява той мрачно, като че ли вече забравил, че заведе жената при децата още преди няколко дни.

– Естествено – отговаря Брит-Мари.

– Тя е... ще я харесаш. Работил съм с нея няколко пъти. Добър човек е. Желае им доброто, не е като... не е такава, каквато хората си представят, че могат да бъдат социалните – казва Свен.

Брит-Мари бърше потта от челото си с носна кърпичка, така че той да не забележи, че всъщност бърше и очите си.

– Обещах на Сами, че децата ще са добре. Обещах... искам... трябва да получат възможността да... в живота им трябва да има една слънчева история, Свен. Все някога – успява да каже тя накрая.

– Ще направим всичко възможно. Всички ще направят най-доброто, на което са способни – отговаря той.

– Естествено, естествено – казва Брит-Мари, гледайки в обувките си.

Свен върти полицейската шапка в ръцете си.

– Жената от социалните, ами, сега тя ще живее с децата няколко дни. Докато всичко се уреди. Много е грижовна, няма защо да се притесняваш. Аз, ами, помолиха ме да откарам децата у дома тази вечер.

Минават няколко секунди, преди значението на казаното да попие в съзнанието на Брит-Мари. Преди да я сполети прозрението, че вече не е нужна.

– Естествено. Естествено. Така ще е най-добре, естествено – прошепва тя.

Отвън на игрището Кент е слязъл от БМВ-то си. Вижда Брит-Мари и Свен през прозореца, пъха неловко ръце в джобовете си и изглежда така, сякаш стои на кръстопът и не иска да признае, че се е изгубил. Никога не е можел да говори за смъртта, Брит-Мари знае това. Той е човек, който урежда всичко практическо, говори по телефона и те целува по клепачите. Но никога не го е бивало с чувствата.

Главата му като че обмисля да влезе в пицарията, но краката му се насочват в противоположната посока. Първите няколко стъпки сякаш го отвеждат обратно към БМВ-то, но топката се търкулва и спира до него. Омар стои на няколко метра оттам. Кент слага крак върху топката и поглежда момчето. Подава му. Омар посреща топката с вътрешната част на стъпалото си, така че тя отскача обратно към Кент.

Трийсет секунди по-късно Кент се намира насред купчината деца, с измачкана и разгащена риза. Косата му е рошава, а погледът – щастлив. Когато топката полита към него на нивото на коляното, той се засилва и замахва с всичка сила, но кракът му не уцелва топката и вместо това обувката му отхвърча към покрива на развлекателния център.

– Залезът на боговете – промълвява Брит-Мари до прозореца.

Децата проследяват обувката с поглед. Обръщат се към Кент. Той ги поглежда и започва да се смее. Те също се смеят. Кент продължава да играе с една обувка, а когато вкарва гол, се втурва през игрището с Омар на гърба си. Брит-Мари ясно вижда, че има голяма дупка на чорапа, та хората да си помислят, че в живота му няма някого, който да му каже, че трябва да си смени чорапите.

Омар го прегръща малко по-силно. Малко по-дълго. Както тийнейджърите рядко правят извън футболното игрище. Кент също го прегръща. Защото футболът го позволява.

Свен извръща поглед от прозореца и измърморва:

– Не мисли лошо за мен, Брит-Мари, задето не се обадих на социалните по-рано. Исках да дам на Сами възможността сам да уреди всичко. Вярвах, че... аз... исках просто да му дам този шанс. Нали не мислиш лошо за мен?

Пръстите ѝ се доближават толкова близо до него, колкото е възможно, без да го докоснат.

– Точно обратното, Свен. Точно обратното.

Той като че ли се кани да каже нещо, така че тя бързо вмята:

– Отвън има повече деца отпреди. Откъде са дошли?

Свен слага шапката си на главата. Тя застава накриво.

– Идват тук всяка вечер, откакто се игра купата. Всеки път са повече. Ако продължава така, скоро Борг ще се превърне от отбор в клуб.

Брит-Мари не знае какво означава това, но звучи красиво. Мисли, че на Сами би му харесало.

– Изглеждат щастливи. Дори в ден като днешния могат да изглеждат щастливи, когато играят – отбелязва тя, завиждайки им.

Свен прокарва опакото на ръката по наболата си брада. Изглежда изморен. Брит-Мари никога не го е виждала изморен. Но накрая устните му помръдват леко, очите му проблясват и той казва:

– Футболът движи живота напред. Винаги има нов мач. Винаги има следващ сезон. Винаги я има мечтата, че нещата могат да се подобрят. Това е приказна игра.

Брит-Мари приглажда една гънка на ризата му. Пръстите ѝ се движат леко като перце и не докосват кожата под плата.

– Ако няма да е твърде неуместно, бих искала да ти задам един много личен въпрос, Свен – извинява се тя предварително.

– Разбира се – кима той тъжно.

– Ти от кой отбор си?

Чертите на лицето му се отпускат изненадано.

– Никога не съм викал за някой отбор. Мисля, че обичам футбола твърде много. Понякога страстта към един отбор може да попречи на любовта към играта.

На Брит-Мари ѝ се струва, че това подхожда на човек като Свен. Да вярва повече в любовта, отколкото в страстта. Полицай, който вярва повече в справедливостта, отколкото в закона. Мисли, че това му отива. Но не му го казва.

– Поетично – казва просто тя.

– Бил съм на курс – усмихва се той.

Брит-Мари иска да каже толкова много неща. Може би той също. Но накрая изрича само:

– Брит-Мари, искам да знаеш, че всеки път, когато някой почука на вратата ми, се надявам, че си ти.

Може би мисли да каже нещо повече, но се отказва. Тя иска да извика подире му, но е твърде късно.

Вратата звънва след него, защото вратите определено не знаят кога това не е удачно.

Брит-Мари се потупва по бузите с носната кърпичка, за да не си личи, че подсушава и очите си. После тръгва целеустремено към Някоя. Пицарията все още е препълнена. Тук са майката на Бен, чичото на Дино и родителите на Падан, но също и цял куп други хора, чиито лица Брит-Мари си спомня само бегло от трибуната в спортната зала. Те чистят и подреждат столовете, а Брит-Мари едва устоява на импулса да тръгне да подрежда след тях.

– Беше, как се казва? Хубаво погребение, а? – казва Някоя с неясен глас.

– Да – съгласява се Брит-Мари, вади портмонето си и веднага продължава: – Бих искала да попитам колко ти дължа за вратата на колата.

Някоя барабани по страничната облегалка на инвалидната количка.

– Да. Ами, аз, знаеш, мислих за колата ти, Брит-Мари. Не съм много добър механик, а? Може да съм объркала нещо, знаеш ли? Така че първо провери как работи. После ще се върнеш. Да платиш.

– Не разбирам – информира Брит-Мари.

Някоя се почесва по бузата, така че никой да не види, че търка очите си.

– Брит-Мари е честен човек, да. Брит-Мари не краде. Та знам, че Брит-Мари ще се върне в Борг, а? Да плати.

Брит-Мари прибира портмонето си. Вади носна кърпичка. Обръща се.

– Естествено. Естествено.

Иска да се направи на заета, като почисти, но разбира безпощадно ясно, че хората наоколо вече са се заели с това. Някоя е разпределила всички задачи. Не е останало нищо за вършене.

Брит-Мари вече не е нужна тук.

Стои сама на вратата, докато децата спрат да играят. След това те се отправят към домовете си и изчезват, едно по едно. Свен търпеливо изчаква Вега и Омар малко встрани. Вега директно се качва на задната седалка и затваря вратите, но Омар отива сам до оградата и прокарва пръсти по белите фланелки. Навежда се над свещите на земята, вдига внимателно една, която е изгаснала, и я запалва от пламъка на друга свещ, преди да я върне на мястото ѝ. Щом се изправя, вижда Брит-Мари до вратата. Ръката му се отделя почти незабележимо от бедрото, помахвайки леко. Това е много повече помахване на млад мъж, отколкото на дете. Брит-Мари също му махва, доколкото може, без той да види, че плаче.

Стъпва на паркинга в мига, в който полицейската кола завива по пътя и изчезва. Кент я чака. Потен е, ризата му е измачкана и виси извън панталоните. Косата му стърчи нагоре от едната страна на голямата му глава и той все още е само с една обувка. Изглежда нелепо. Напомня ѝ за начина, по който изглеждаше, когато бяха деца. Тогава мисълта, че някой може да поклати глава, не възпираше страстта му. Никога не се срамуваше да не се изложи. Имаше нужда единствено от нейното одобрение, от ничие друго.

Държи я за ръката и тя притиска клепачите си към устните му. Казва задъхано:

– Вега е изплашена, макар че изглежда ядосана. Омар е ядосан, макар че изглежда изплашен.

– Всичко ще е наред – казва Кент, заровил лице в косата ѝ.

– Обещах на Сами да се погрижа децата да са добре – хълца Брит-Мари.

– Те ще са добре, трябва да оставиш властите да си свършат работата – казва той спокойно.

– Знам. Знам това, естествено – прошепва тя.

– Те не са твои деца, скъпа – казва Кент.

Брит-Мари не отговаря. Защото знае. Естествено, че знае. Изправя гръб и избърсва очите си с кърпичка, приглажда една гънка на полата си и няколко гънки на ризата на Кент. Стяга се, сключва ръце пред себе си и го моли:

– Бих искала да свърша една последна работа. Утре. В града. Ако няма да те затрудни твърде много.

– Ще дойда с теб – казва той.

– Не е нужно винаги да си до мен, Кент – информира го тя.

– Напротив – казва той.

После се усмихва. Тя опитва.

Но когато той тръгва към БМВ-то, Брит-Мари запира пети в чакъла и казва, както правят хората, когато сметнат, че все някъде определено трябва да има някаква граница:

– Не, Кент, сериозно! Определено трябва да се осъзнаеш! Определено няма да отида в града с теб, ако първо не си обуеш и двете обувки!