Брит-Мари беше тук

21

Вече е утре, а денят е един от най-лошите в живота на Брит-Мари. Има цицина на главата и явно си е счупила два пръста. Или поне така ѝ казва майката на Бен, а тя е медицинска сестра, така че Брит-Мари предполага, че разбира от тези неща. Седят на малко легло зад зелена завеса в болницата в града. На челото на Брит-Мари има лепенка, ръката ѝ е превързана и тя прави всичко възможно да не заплаче. Майката на Бен слага ръка на китката ѝ, но не пита как е станало всичко. Брит-Мари ѝ е благодарна за това, понеже иска никой никога да не разбира как е станало всичко.

Но ето все пак какво се случи:

Като начало Брит-Мари спа през цялата нощ, което ѝ се случи за пръв път, откакто пристигна в Борг. Спа безгрижно като малко дете и се събуди, пълна с ентусиазъм. Така. Това, естествено, трябваше веднага да предизвика подозрението ѝ, тъй като да се събудиш с ентусиазъм, определено не може да доведе до нищо добро, Брит-Мари го знае от опит. Но вече е твърде късно. Сега седи с цицината и счупените пръсти като някаква престъпница, пострадала по време на престъпните си деяния. Това ще си помислят хората, Брит-Мари е абсолютно убедена, нали ги знае. Така че няма значение какво всъщност се е случило.

И все пак случи се това, че тя се събуди ентусиазирана и веднага след това почисти кухнята в къщата на Банк. Не че имаше нужда, но Банк не беше у дома, а пък кухнята си беше там, когато Брит-Мари слезе по стълбите. Тя чисто и просто никога не е попадала на кухня, която да не иска да изчисти. След това се разходи до развлекателния център. Изчисти го от пода до тавана. Провери дали картините не са накриво, дори тези с футболните топки. Спря пред една от тях и погледна отражението си в стъклото на рамката. Разтърка ивицата на безименния си пръст. Хората, които не са носили венчален пръстен през по-голямата част от живота си, не разбират как изглежда това бяло петно. Не го разбират и хората, които имат навик от време на време да свалят халката си. Брит-Мари знае, че хората правят така – свалят венчалния си пръстен, когато ще мият чинии например. Нерядко им се налага първо да намажат пръста си с препарат за съдове, за да могат да свалят халката, така че по нея да не попадне препарат за съдове, докато мият. Но Брит-Мари не бе сваляла пръстена си нито веднъж до деня, когато го махна за постоянно. Затова бялото петно е перманентно, все едно кожата ѝ е била друг цвят, когато се е омъжила. Сякаш бялата ивица е остатък от старата Брит-Мари, която би се показала, ако се изчегърта всичко, в което се е превърнала.

С тази мисъл в главата тя се отправи към пицарията и събуди Някоя. Двете пиха кафе, а Брит-Мари запита Някоя приятелски дали случайно продава картички. Някоя продаваше. Картичките бяха нечувано стари и на тях пишеше „Добре дошли в Борг“. По това се познаваше, че са стари, каза Някоя, понеже от много дълго време никой не бе произнасял тези думи без, как се казва, сарказъм!

Брит-Мари написа картичка на Кент. Съобщението беше много кратко. „Здравей. Брит-Мари е. Извинявай за болката, която ти причиних. Надявам се, че се чувстваш добре. Надявам се, че имаш чисти ризи. Машинката ти за бръснене е в третото чекмедже в банята. Ако трябва да излезеш на балкона, за да почистиш прозорците, трябва да натиснеш леко дръжката, да я дръпнеш към себе си и да бутнеш вратата. В килера има „Факсин“.“ Искаше да му напише колко много ѝ липсва. Не го направи. Не искаше да го притеснява.

– Може ли да те помоля да ме упътиш към най-близката пощенска кутия? – попита тя Някоя.

– Ето я – отговори Някоя и посочи дланта си.

Брит-Мари веднага разгласи скептицизма си относно този метод на доставка, но Някоя я увери, че нейната поща била „най-бързата в града“! Брит-Мари така и не разбра за кой град точно ставаше дума.

След това двете жени проведоха кратка дискусия на тема жълтата фланелка с надпис „Банк“ на гърба, която висеше на стената на пицарията, понеже Брит-Мари не успяваше да накара очите си да се отделят от нея. Все едно фланелката бе улика за разрешаването на някаква мистерия. Някоя обясни педагогически, че Банк не знаела за фланелката, но ако разберяла, вероятно щяла така да се ядоса, че според Някоя задникът ѝ щял да стане като цяла, как се казва? Лимонена плантация!

– Защо? – попита Брит-Мари.

– Знаеш, Банк мрази футбол. Как се казва? Никой не обича спомените от добрите времена, когато времената са лоши, а? – отвърна Някоя.

– Бях останала с впечатлението, че с Банк сте добри приятелки – каза Брит-Мари.

– Такива сме! Бяхме! Беше най-добрата ми приятелка, преди, знаеш. Преди онова с очите. Преди Банк да замине – възрази Някоя.

– Но никога не говорите за футбол?

Някоя се засмива сухо.

– Едно време Банк обичаше футбол, да. Повече от живота. После стана онова с очите, да. Очите ѝ отнеха футбола, така че сега Банк мрази футбол. Разбираш ли? Животът е такъв, нали? Любов, омраза, или едното, или другото. Така че тя замина. Задълго, много дълго. Баща ѝ беше много различен, да. Без футбола, нямаха какво да, как се казва? Да обсъждат! После бащата умря. Банк дойде да го погребе и да продаде къщата. Сега аз и тя сме по-скоро, как се казва? Приятелки по чашка! Може да се каже така: сега говорим по-малко, пием повече.

– Ха. Мога ли да попитам къде е отишла, след като е напуснала Борг? – попита Брит-Мари.

– Тук и там, знаеш, имаш ли лимон в задника, не можеш да седиш на едно място, нали се сещаш? – засмя се Някоя.

Брит-Мари не се засмя. Някоя се прокашля.

– Живя в Лондон, Лисабон, Париж, пращаше ми картички! Пазя ги някъде, да. Кучето вземи, света обиколи, знаеш. Понякога си мисля, че тя замина, защото беше ядосана. Но понякога си мисля, че замина, защото това с очите става все по-зле, нали се сещаш? Може би искаше да види света, преди да е ослепяла напълно.

Някоя намери картичката от Париж. На Брит-Мари много ѝ се искаше да я хване в ръце, но се въздържа. Опита да отклони вниманието както на Някоя, така и на самата себе си, като вместо това посочи стената и попита:

– Защо фланелката е жълта? Бях останала с впечатлението, че футболните екипи в Борг са бели.

– Тази е на националния отбор – отговори Някоя.

– Ха. Това нещо специално ли е? – зачуди се Брит-Мари.

– Това е... националният отбор – отвърна Някоя така, сякаш въпросът беше неразбираем.

– Трудно ли е да те вземат там? – попита Брит-Мари.

– Това е... националният отбор – повтаря Някоя, сякаш въпросът е много глупав.

Това ядоса Брит-Мари и тя се отказа. Вместо това, за свой ужас, внезапно попита:

– Как се случи? Как Банк изгуби зрението си?

Не че Брит-Мари е от хората, които си пъхат носа в чужди работи, естествено, но все пак. Все пак сутринта се събуди ентусиазирана, а в такива случаи може да се случи какво ли не. Разумът ѝ ѝ се разкрещя, но вече беше късно.

– Болест. Скапан шит. Появи се, как се казва? Неочаквано! Продължителна и коварна, като финансовата криза – обясни Някоя, размахвайки ръце в жестове с неясно значение.

– Ха – каза Брит-Мари.

Някоя погледна към фланелката.

– Нали знаеш, Брит-Мари, хората казват: Банк е добра ВЪПРЕКИ това с очите, да. Аз казвам: Банк е добра ЗАРАДИ това с очите. Разбираш ли? Тя трябваше да се бори по-здраво от всички. Затова: тя стана най-добрата. Въпрос на, как се казва? Стимул! Разбираш ли?

Брит-Мари не беше напълно сигурна, че разбира. Искаше да се възползва от случая и да попита Някоя как се е озовала в инвалидна количка, но тогава разумът ѝ най-накрая тегли черта, защото такива въпроси определено не бяха уместни. Така че разговорът замря. Някоя направи един оборот назад, после един напред.

– Паднах от лодка. Като малка, да. Ако се чудиш – обясни тя грижовно.

– Определено не се чудя! – настоя Брит-Мари.

Някоя се засмива.

– Знам, Брит. Знам. Ти нямаш предразсъдъци. Разбираш, че съм човек. Който има инвалидна количка. Не съм инвалидна количка, която си има човек, да.

Тя потупа Брит-Мари по ръката и добави:

– Затова те харесвам, Брит. Ти също си човек.

Брит-Мари искаше да каже, че също харесва Някоя, но прояви разум. Така че не говориха повече за това. Брит-Мари купи „Сникърс“ за плъха и попита Някоя дали случайно продава букети.

– Цветя? За кого? – попита Някоя.

– За Банк. Струва ми се невъзпитано, че съм наела стая там, а през цялото това време не съм ѝ дала дори едно цвете. Прието е да се дават цветя – информира Брит-Мари.

– Не, шит, знаеш, тук няма цветя. Но Банк обича бира! Вземи ѝ бира вместо цвете, а? – предложи Някоя.

На Брит-Мари това не ѝ се стори цивилизовано, но заключи, че бирата може би е като цветята, ако човек я обича. Затова настоя Някоя да намери целофан, което тя не успя да направи, но след няколко минути Омар се появи на вратата и викна: „От целофан ли имате нужда? Аз имам! На цена като за приятели!“. Защото в Борг явно така става.

Брит-Мари уви бирата с целофана, който определено не беше на цена, която тя бе готова да категоризира като „за приятели“. После сложи малка панделка отгоре и бирата придоби много приятен вид. След това Брит-Мари отиде в развлекателния център, открехна входната врата и сложи чиния със „Сникърс“ на прага. До чинията остави бележка, написана прилежно с мастило: „На дейт съм. Или среща. Или както се казва в днешно време. Не е нужно да отсервирате след себе си, за мен не е проблем“. Искаше ѝ се да добави още, че се надява плъхът да намери с кого да вечеря, тъй като не смята, че той заслужава да яде сам. Че самотата е разхищение както на плъхове, така и на хора. Но разумът ѝ заповяда да не се бърка в избора на социални контакти на плъха, затова Брит-Мари не написа нищо от това.

Изгаси лампите и изчака да се здрачи, защото в Борг през зимата това се случва много преди да е дошло време за вечеря, което е доста удобно. Щом се увери, че никой не я вижда, Брит-Мари се насочи с бърза крачка към спирката на шосето, което водеше далеч от Борг в две посоки, и скоро потегли в едната от тях с автобуса. Изпълни я усещане за приключение. За свобода. Но не дотолкова, че състоянието на седалката да не я ужаси, естествено, затова тя я застла прилежно с четири бели салфетки, преди да седне. Все пак дори приключенията трябва да имат някакви граници.

Но въпреки всичко: това да се вози сама в автобуса ѝ донесе усещане за нещо ново.

През целия път търкаше бялата ивица на безименния си пръст. Солариумът до банкомата в града беше празен. Брит-Мари последва инструкциите на машината, която ѝ каза да постави в нея монети. За кратко възникна опасност познанството помежду им да завърши с удар от камък, понеже машината твърдеше, че Брит-Мари не ѝ е дала пари, въпреки че Брит-Мари току-що бе направила именно това. Тя размаха заплашително чантата си, при което, за късмет на всички замесени, машината размисли, дисплеят ѝ примигна и половин дузина големи флуоресцентни лампи в твърдото пластмасово легло на пода светнаха.

Брит-Мари никога не е била познавач на солариумите, признава си го, така че не беше напълно запозната с основните им функции. Но си мислеше да седне на един стол до светещото легло, да пъхне ръката си вътре и внимателно да затвори капака. Не знаеше колко време ще трябва да седи така, за да се сдобие с ръка без бели петна, но си представяше, че самият процес няма как да е по-сложен от приготвянето на сьомга на фурна. Затова планираше просто от време на време да вади ръката си, за да види как върви.

Може би беше заради бръмченето на мишината, а също и заради топлината. Но във всеки случай, всичко бе доста приспиващо, особено ако човек е обикалял ентусиазиран цял ден – нещо, което може да измори всекиго. Та, да, Брит-Мари заспа. Така се случи всичко. Главата ѝ се отпусна напред, както правят главите, когато човек заспи на стол. В резултат челото ѝ се удари силно и безмилостно в капака на солариума, при което ръката ѝ, която се намираше вътре, се заклещи. Брит-Мари се изтърколи на пода и загуби съзнание, а сега е в болницата. С цицина и счупени пръсти.

Майката на Бен седи до нея и я тупа по ръката. Изпадналата в несвяст Брит-Мари бе открита от човек от почистващия персонал на солариума, което я ядоса още повече, защото тя знае какво си говорят служителите от почистващия персонал, като се събират.

– Не се притеснявай, такива неща се случват и на най-добрите – прошепва майката на Бен окуражително.

– Не – отговаря Брит-Мари.

Гласът ѝ секва и тя става от леглото. Майката на Бен протяга ръка, но Брит-Мари се отдръпва. Тогава майката на Бен също се изправя, стиснала устни.

– В Борг има достатъчно хора, които са се отказали, Брит-Мари. Не ставай една от тях, моля те.

Брит-Мари може би иска да отговори нещо, но унижението и разумът ѝ я насочват към вратата. Децата от футболния отбор седят в чакалнята. Съкрушена, Брит-Мари отбягва погледите им. За нея това е нов вид срам – такъв, какъвто изпитва човек, когато се е надявал на нещо, но се е сгромолясал на земята. Брит-Мари не е свикнала да се надява. Не знае какво се прави, когато паднеш от височината, на която те е издигнала надеждата. Затова минава покрай децата, като много ѝ се иска те да не бяха там.

Свен я чака с шапката в ръце. В краката му има малка плетена кошница с франзели.

– Аз, ух, реших, че... ами, помислих си, че няма да ти се ходи на ресторант след... всичко това, затова приготвих кошница за пикник. Мислех си... но, да, може би предпочиташ да се прибереш у дома. Разбира се.

Брит-Мари стиска здраво очи и държи превързаната си ръка зад гърба. Свен гледа към кошницата.

– Франзелите ги купих, но кошницата съм изплел сам. Ходих на курс.

Брит-Мари прехапва бузи. Не знае дали Свен и децата разбират защо е била в солариума. Какво се е опитвала да заличи с ултравиолетовите лъчи. Не е готова да рискува някой от тях да я попита. Достатъчно се е изложила. Затова прошепва:

– Моля те, Свен, просто искам да се прибера.

Така че двамата потеглят към къщата на Банк, макар на нея да ѝ се иска Свен да не бе дошъл да я вземе. Иска ѝ се никога да не я бе виждал така. Брит-Мари крие ръката си под бамбуковата завеса и най-много от всичко би предпочела той да я закара у дома. В истинския ѝ дом. При истинския ѝ живот. И да я остави там. Не е готова за ентусиазъм.

Той опитва да каже нещо, когато колата спира, но тя го изпреварва и излиза навън. Свен стои пред колата с полицейската си шапка в ръце, когато Брит-Мари влиза в къщата и затваря вратата между тях. Тя застава в антрето и затаява дъх, докато Свен потегли.

Почиства къщата на Банк от пода до тавана. Вечеря супа, сама. После се качва бавно по стълбите, взима кърпа и сяда на ръба на леглото.