Брит-Мари беше тук

7

Брит-Мари будува цяла нощ. Свикнала е. Така е, когато цял живот си живяла за някого другиго.

Седи на тъмно, естествено, иначе какво биха си помислили хората, ако минат оттам и видят, че е запалила лампата посред нощ като някоя престъпница? Но Брит-Мари не спи, защото си спомня колко дълбок слой прах имаше по пода на развлекателния център, преди да го измие, а определено не иска да рискува да умре в съня си и да остане да лежи там, докато замирише и се покрие с прах. Немислимо е да спи на някой от диваните в единия ъгъл на развлекателния център, защото те бяха толкова мръсни, че Брит-Мари трябваше да си сложи два чифта гумени ръкавици, докато ги покриваше с бакпулвер. Може би щеше да може да спи в колата. Ако беше животно.

Момичето от Агенцията по заетостта настояваше, че в града на две мили оттам имало хотел, но Брит-Мари не може да си представи да будува още една нощ на място, където други хора оправят леглото ти. Знае, че има хора, които само си мечтаят да заминат някъде и да преживеят нещо различно, но Брит-Мари мечтае да си е у дома и всичко да бъде както обикновено. Иска Кент да е там, а в килера да има почти пълна бутилка „Факсин“. Иска да оправя собственото си легло.

Не че е критична към начина, по който обслужващият персонал в хотелите оправя леглата, естествено, но когато с Кент са на хотел, Брит-Мари винаги слага табелка „Не безпокойте“ на вратата и сама оправя леглото и чисти стаята. Не защото съди хората, съвсем не; Брит-Мари си има напълно основателни причини да го прави. Знае, че служителите в хотела спокойно могат да са от хората, които съдят другите, а в такъв случай Брит-Мари определено не иска да рискува персоналът да се събира вечер и да обсъжда колко ужасно мръсно било в стая 423. Това си е основателна причина. Хората постоянно се събират, би било предубедено да се смята, че обслужващият персонал в хотелите не го прави.

Веднъж Кент беше объркал часа за чекиране на летището, когато щяха да се прибират у дома след престой в хотел, макар Кент да продължава да твърди, че „копелетата дори не могат да напишат правилното време на скапаните билети!“, така че им се наложи да тръгнат посред нощ, без дори да успеят да се изкъпят. Затова миг преди да излезе в коридора, Брит-Мари изтича в банята и пусна душа за няколко секунди, та подът да е мокър и персоналът да не си помисли, че гостите от стая 423 са си тръгнали, облечени в собствената си мръсотия.

Кент ѝ изсумтя и каза, че вечно се тревожела твърде много какво мислят хората за нея. Брит-Мари крещя вътрешно през целия път до летището. Защото всъщност въобще не се тревожи какво мислят хората за нея. Тревожи се какво мислят за Кент.

Не знае кога Кент спря да се тревожи какво мислят хората за нея. Знае, че едно време го правеше. Когато все още я гледаше така, сякаш знае, че тя е там. Трудно е да се каже кога любовта разцъфтява. Един ден просто се събуждаш и тя вече е напъпила. Горе-долу същото е и когато увяхва – изведнъж просто се оказва, че е твърде късно. Любовта има много общо с балконските растения. Понякога дори бикарбонатът не помага.

Брит-Мари не знае кога бракът им се изплъзна от ръцете ѝ. Кога се износи и надраска, независимо от всички поставки за чаши, които тя използваше. Едно време той я държеше за ръка, докато спяха, а тя сънуваше неговите мечти. Не че Брит-Мари си нямаше свои, но неговите бяха по-големи, а Брит-Мари се е научила, че на този свят винаги печелят хората с най-големите мечти. Така че тя си остана у дома няколко години, за да се грижи за децата му, без да мечтае за свои собствени. После остана у дома още няколко години, за да изгради представителен дом за кариерата му, без да мечтае за своя собствена. Сдоби се със съседи, които я наричаха „мрънкаща вещица“, когато се разтревожеше какво ще си помислят германците, ако във входа на блока има боклуци или на стълбите мирише на пица. Не се сдоби с приятелки, само с познати, най-често омъжени за бизнес партньорите на Кент. Една от тях веднъж предложи на Брит-Мари да ѝ помогне със съдовете след вечеря и взе, че подреди приборите в следния ред: ножове, лъжици, вилици. Брит-Мари я попита втрещено какво, за Бога, прави, а тя отвърна, сякаш всичко беше на шега, че „редът няма значение, нали?“. Двете вече не са познати. Кент каза, че Брит-Мари била социално некомпетентна, така че тя остана у дома още няколко години, за да може той да бъде социален и за двама им. Така няколкото години станаха много, а многото станаха всички. Годините така правят. Не че Брит-Мари сама избра да няма очаквания от живота, просто една сутрин се събуди и осъзна, че е твърде късно да си създава такива. Осъзна, че нищо няма да се получи.

Децата на Кент я харесваха, струва ѝ се, но децата стават възрастни, а възрастните наричат жени като Брит-Мари „мрънкащи вещици“. Понякога в блока се появяваха и други деца, а Брит-Мари можеше от време на време да им готви вечеря, когато са сами вкъщи. Но децата си имаха собствени майки и баби, които рано или късно се прибираха. После децата порастваха, а Брит-Мари се превръщаше в мрънкаща вещица. Кент казваше, че е социално некомпетентна, и тя прие, че сигурно е прав.

Затова накрая искаше просто един балкон и мъж, който не ходи с обувки за голф по паркета, от време на време слага ризата си в коша за пране и някой и друг път казва, че яденето е вкусно, без да се налага тя да го пита. Искаше дом. И деца, които макар да не са нейни, все пак идват на гости за Коледа. Или поне опитват да се преструват, че имат причина да не го правят. И правилно подредена кутия за прибори. Прозорци, през които да вижда света. Някого, на когото да му пука, че Брит-Мари е сресала косата си особено старателно. Или поне да се преструва, че му пука. Или поне да позволи на Брит-Мари да продължи да се преструва.

Искаше някого, който от време на време да се прибира вкъщи, да заварва измит под и топла храна на масата и да разбира, че тя се е постарала. Защото хората са като вечѐрите. Трябва да са от значение. „Колко хубаво е станало!“ Ето го значението.

Едно сърце може и да се пръсне едва когато човек излезе от болнична стая, понесъл риза, миришеща на пица и парфюм, но всичко се пръска по-лесно, ако преди това вече се е напукало.

Брит-Мари запалва лампата в кухнята точно в шест часá на следващата сутрин. Не защото светлината всъщност ѝ липсва, а защото си мисли, че хората може да са видели лампата да свети снощи и ако са си направили извода, че Брит-Мари е прекарала нощта в развлекателния център, то определено не бива да си мислят, че тя още се излежава по това време на деня.

До един от диваните има стар телевизор, който би могла да включи, за да не се чувства толкова сама, но не го прави, защото сигурно дават футбол. В днешно време все това дават, а Брит-Мари всъщност би предпочела да е сама, отколкото да гледа футбол. Развлекателният център е обгърнат от предпазлива тишина. Кафеварката лежи преобърната и вече не мига. Брит-Мари сяда на стола пред нея и си спомня как децата на Кент му казаха, че Брит-Мари била „пасивно-агресивна“. Кент се засмя така, както правеше, когато е пил водка с портокалов сок преди футболен мач. Коремът му се разтресе и смехът излезе през ноздрите му като накъсано пръхтене, а той отговори: „Не е пасивно-агресивна, по дяволите, а агресивно-пасивна!“. После се разсмя така, че поля килима. Именно онази вечер на Брит-Мари ѝ дойде в повече и тя премести килима в гостната, без да каже и дума. Не защото е пасивно-агресивна, естествено, че не. Но всичко си има граници.

Не се натъжи, защото бе чула Кент да казва това. Натъжи се, защото той не осъзнаваше, че Брит-Мари е достатъчно близо, за да го чуе. Знаеше много добре, че Кент не знае какво означава „агресивно-пасивна“, но въпреки това се засегна, защото знаеше много добре какво Кент си мисли, че означава.

Поглежда кафеварката. За краткотраен безгрижен миг през главата ѝ минава мисълта, че ще може да я поправи, но после се опомня и отдръпва ръката си.

Не е поправяла нищо, откакто се омъжи. Струваше ѝ се, че е най-добре да изчака Кент да се прибере. Той винаги казваше, че „тея патици не могат да сглобят и мебел от ИКЕА“, когато по телевизията даваха жени, които участват в предаване за строителство или ремонти. Казваше, че това били „утвърдителни действия[5]“. През това време Брит-Мари обикновено седеше до него на дивана и решаваше кръстословици. Достатъчно близо до дистанционното, че пръстите му да докосват коляното ѝ, когато той сменя канала, за да пусне мач.

Брит-Мари гледа кафеварката и сключва решително ръце пред себе си. После взима още бикарбонат и почиства целия развлекателен център още веднъж. Тъкмо е поръсила диваните с още бакпулвер, когато на вратата се чука. Отнема ѝ доста време да отвори, защото не е лесно да изтича в банята и да нагласи косата си пред огледалото, при положение че осветлението не работи.

Кент така и не разбра защо тя нагласяше косата си, преди да излязат, дори просто да отиваха до магазина.

Все едно Брит-Мари се притесняваше какво ще си помислят хората за нея самата, не за него.

Някоя седи пред вратата с картонена кутия вино в ръка.

– Ха – казва Брит-Мари на кутията.

– Хубаво вино. Евтино. Все едно е паднало на пътя от някой камион! – казва Някоя доволно.

Брит-Мари не знае какво означава това.

– Но, знаеш, трябва да се налива в бутилки с етикет и такива простотии. В пицарията ми се нарича „домашно червено“, ако данъчните питат, о’кей? – продължава Някоя и донякъде подава, донякъде хвърля кутията на Брит-Мари, след което си пробива път покрай нея с инвалидната количка, която издрънчава, щом минава през прага.

Някоя се оглежда наоколо. Колелата на количката ѝ оставят смесица от разтопен сняг и чакъл по пода. Брит-Мари наблюдава следите незабележимо по-малко ужасено, отколкото би ги наблюдавала, ако бяха екскременти.

– Може ли да попитам как протича работата по поправката на колата ми? – пита Брит-Мари.

Някоя кима екзалтирано.

– Адски добре! Адски! Значи, само да те питам нещо, Брит-Мари: цветът важен ли е за Брит-Мари?

– Как така? – стряска се Брит-Мари.

Някоя разперва ръце.

– Имам една врата, знаеш. Страшно хубава. Но може би не е със същия цвят като колата ти. Може би е по-скоро... жълта.

– Какво се е случило с моята врата? – пита Брит-Мари изплашено.

– Нищо! Нищо! Просто питам! Жълта врата? Не ти харесва? Тя е, как се казва? Окислена! Стар шит. Почти не си личи, че е жълта. Вече е почти бяла.

– Бих искала да заявя, и нека ви бъде съвършено ясно, че определено не мога да допусна бялата ми кола да има жълта врата! – изстрелва Брит-Мари.

Някоя размахва отбранително длани.

– О’кей, о’кей, о’кей. Спокойно, спокойно, спокойно. Ще имаш бяла врата. Няма проблеми, знаеш. Само без лимони в задника. Но за бялата врата ще е нужно, как се казва? Време за доставка!

Тя кима небрежно към виното.

– Обичаш ли вино, Брит?

– Не – отговаря Брит-Мари не защото не обича вино, а защото ако кажеш, че обичаш вино, хората могат да стигнат до грешното заключение, че си алкохоличка.

Брит-Мари не иска хората да си вадят заключения.

– Всички обичат вино, Брит! – ухилва се Някоя.

– Казвам се Брит-Мари. Само сестра ми ме нарича Брит – протестира Брит-Мари.

Някоя грейва.

– Сестра? Има, как се казва, още една като теб? Колко хубаво!

Някоя се засмива, сякаш това е шега. За сметка на Брит-Мари, предполага Брит-Мари.

– Сестра ми почина, когато бяхме малки – информира тя, без да откъсва поглед от картонената кутия.

– Ох... мамка му... аз... как се казва? Съжалявам – казва Някоя тъжно.

Брит-Мари свива силно пръстите на краката си.

– Ха. Това беше мило от ваша страна – отговаря тя тихо.

Някоя се засмива.

– Виното е вкусно, но малко, как се казва? Мътно! Трябва да се прецеди през филтър за кафе няколко пъти, да, тогава ще е о’кей! – пояснява тя вещо, след което поглежда куфара и саксиите на Брит-Мари и се засмива още по-широко.

– Мислех да ти го дам като, знаеш, подарък за добре-дошла-на-новата-работа. Но виждам, че ще е по-скоро като, как се казва? Подарък по случай настаняването ти!

Брит-Мари държи оскърбено кутията пред себе си, сякаш тя тиктака.

– Моля да отбележа, че не живея тук.

Някоя се усмихва.

– А къде спа снощи?

– Не спах – отговаря Брит-Мари, която изглежда все едно иска да хвърли кутията през вратата и да запуши уши.

– Има, таковата, хотел, знаеш – казва Някоя.

Брит-Мари кима добронамерено.

– Ха, той сигурно също се намира в онази сграда, предполагам? Пицария и автосервиз, и пощенски клон, и магазин за хранителни стоки, и хотел? Сигурно ви е приятно. Никога да не се налага да решавате къде да отидете.

Лицето на Някоя се свива в неподправена изненада.

– Хотел? Защо ми е тоя хотел? Не, не, не, Брит-Мари. Придържам се към, как се казва? Основната си дейност!

Брит-Мари пренася нерешително тежестта си ту на десния, ту на левия крак. Накрая отива и слага кутията в хладилника.

– Не обичам хотели – съобщава тя и затръшва вратата на хладилника.

– Не, по дяволите! Не оставяй виното на студено, ще стане на бучки! – виква веднага Някоя.

Брит-Мари я зяпва.

– Наистина, абсолютно необходимо ли е да ругаете тук, вътре, все едно сме сбирщина варвари?

Някоя се приближава и започва да отваря кухненските чекмеджета, докато не намира филтър за кафе.

– Шииит, Брит-Мари! Ще ти покажа. Прецежда се. И става о’кей. Или, знаеш, можеш да го смесиш с фанта. Имам евтина фанта, ако искаш. От Китай, знаеш!

Тя млъква, щом забелязва кафеварката. Или поне остатъците от нея. Брит-Мари сключва неловко ръце пред себе си и като че ѝ се иска да забърше невидим прах от ръба на голяма черна дупка, след което да потъне в нея.

– Какво... стана? – пита Някоя, поглеждайки първо парцала за под, после следите с форма на дръжка на парцал за под по кафеварката.

Брит-Мари мълчи дълго с пламнали бузи. Възможно е да мисли за Кент. Накрая прочиства гърло, изправя гръб, поглежда Някоя право в очите и отговаря:

– Удар от камък.

Някоя я гледа. Гледа кафеварката. Гледа парцала. После започва да се смее. Силно. После кашля. После се смее още по-силно. Брит-Мари дълбоко се засяга. Идеята не беше да е смешно. Или поне така ѝ се струва. Доколкото си спомня, от много години не е казвала нещо с идеята то да е смешно. Затова се обижда от смеха, понеже предполага, че се смеят на нея, а не на това, което е казала. Така става, когато човек прекара достатъчно дълго време до друг човек, който постоянно се опитва да се шегува. Във връзката им нямаше място за други шеги, освен тези на Кент. Той беше забавен, докато тя миеше чинии в кухнята. Така бяха разпределили задълженията си.

Но ето че сега Някоя въпреки всичко така кашля и се смее, че инвалидната ѝ количка почти се обръща. Това кара Брит-Мари да се чувства несигурно, а естествената ѝ реакция срещу несигурността е раздразнението. Не агресивността, естествено, защото Брит-Мари не е агресивен човек. Но все пак отива и крайно демонстративно взима прахосмукачката, за да се захване с покритите с бакпулвер дивани.

Смехът на Някоя преминава в хихикане, а после в бърборене. „Удар от камък, знаеш, удар от камък, адски смешно“, казва тя, след което прави кратка пауза за размисъл, преди да викне:

– В колата ти има страшно голям пакет.

Сякаш това по някакъв начин трябва да изненада Брит-Мари. Брит-Мари познава по гласа ѝ, че още ѝ е смешно.

– Това ми е известно – казва Брит-Мари, без да се обърне. Чува как Някоя се отправя към външната врата.

– Искаш ли, сещаш се, да ти помогна да го пренесеш?

В отговор Брит-Мари пуска прахосмукачката. Някоя надвиква шума:

– Няма да ме затрудни, Брит-Мари!

Брит-Мари прокарва здраво приставката на прахосмукачката по повърхността на дивана, отново и отново, докато Някоя се отказва и се провиква: „Добре, знаеш, ако искаш фанта за виното, при мен има! Пица също!“. После вратата се затваря. Брит-Мари изключва прахосмукачката. Не иска да се държи недружелюбно, защото всъщност не е недружелюбен човек, но не иска помощ за пакета. В момента нищо не е по-важно за Брит-Мари от това, че не иска помощ за пакета.

Защото в нея има мебел от ИКЕА.

Брит-Мари ще я сглоби сама.