Брит-Мари беше тук

22

Банк се прибира грандиозно пияна, по някое време между полунощ и разсъмване. В ръка държи кутия за пица от пицарията на Някоя и пее. Песента ѝ не е цивилизована, определено не. Дори моряк би се изчервил, Брит-Мари е абсолютно убедена в това. Тя седи на балкона и кучето вдига глава към нея. Погледите им се срещат, докато Банк псува завалено и се бори с ключалката. На кучето като че ли му се иска да свие рамене отчаяно. Брит-Мари дълбоко му съчувства.

Първият трясък от долния етаж идва от бастуна на Банк, който удря една от снимките на стената. Вторият трясък е последван от счупване, когато рамката пада на пода, а стъклото, което покрива снимката на играещо футбол момиче и баща му, се пръска по пода. Това продължава методично близо час. Банк обикаля ли, обикаля из долния етаж и събаря всички спомени. Не гневно и буйстващо, а със систематичността на мъката. Една подир друга, докато накрая остават само голи стени и изоставени пирони. Брит-Мари седи неподвижно на балкона и ѝ се иска да можеше да се обади в полицията. Но няма номера на Свен.

Накрая трясъците спират. Брит-Мари остава на балкона, докато осъзнава, че Банк явно се е отказала и е заспала. Малко след това чува меки стъпи да се качват по стълбите, вратата изскърцва и нещо грапаво докосва пръстите ѝ. Кучето ляга до нея, достатъчно далеч, че да не изглежда натрапчиво, но достатъчно близо, че двамата да усещат движенията на другия. След това настава тишина, докато над Борг не настъпва утрото, доколкото по това време на годината изобщо има утро.

Когато Брит-Мари и кучето се осмеляват да слязат долу, заварват Банк да седи на пода в антрето, облегната на стената. Мирише на алкохол. Брит-Мари не знае дали спи и определено не чувства, че е уместно да повдигне слънчевите ѝ очила, за да я пита, така че просто взима една четка за под и започва да събира стъклата. После подрежда снимките в спретната купчинка. Поставя рамките в редица в един от ъглите на стаята. Сервира закуска на кучето.

Банк все още не е помръднала, когато Брит-Мари облича палтото си и пъха списъка за деня в чантата си. Накрая се овладява и оставя бутилката бира до Банк.

– Това е подарък. Бих искала да подчертая, че не искам да пиеш бирата днес, защото определено изглежда, че вчера си пила достатъчно много, че да се налага да се изкъпеш с бикарбонат и ванилова есенция, за да можеш отново да замиришеш като цивилизован човек. Не че искам да ти се бъркам – информира тя.

Банк нито помръдва, нито отговаря, така че Брит-Мари добавя:

– Ха. Така или иначе, увих бирата в целофан. Сега, след като премислих нещата, осъзнавам, че това може да ти се стори нелюбезно, като се имат предвид обстоятелствата, но те уверявам, че го направих с най-добри намерения. Просто исках да изглежда приятно.

Банк седи толкова неподвижно, че Брит-Мари се навежда напред, за да се увери, че диша. Явно това е така, тъй като в следващия миг дъхът на Банк сякаш отлепя роговиците на Брит-Мари от очите ѝ. Брит-Мари примигва, изправя се и внезапно чува следните думи да излизат от собствената ѝ уста:

– Предполагам, че не си от хората, които са имали баща, които викат за „Ливърпул“. Бях информирана, че хората, които имат такива бащи, никога не се отказват.

Не знае защо го казва. Думите звучат непонятно. Но за всеки случай добавя:

– Или батко. Доколкото разбирам, в някои случаи батко, който вика за „Ливърпул“, също върши работа.

Брит-Мари излиза навън и вече почти е затворила вратата след себе си, когато Банк измърморва в сумрака:

– Татко беше фен на „Тотнъм“.

Брит-Мари решава да не пита какво, за Бога, би трябвало да означава това.

Някоя седи в кухнята на пицарията и мирише като Банк, но е в по-добро настроение. Може би забелязва превързаната ръка на Брит-Мари, но не казва нищо. За сметка на това ѝ подава някакъв лист, който „един от града“ явно е оставил за нея.

– Нещо за футболната купа. До „коуч“.

– Ха – казва Брит-Мари и прочита бележката, без да разбере какво точно означава, но в нея пише нещо за „регистрация“, „отговорност“ и „лиценз“.

Брит-Мари няма време да проучи текста по-подробно, все пак си има работа, затова прибира бележката в чантата си и сервира кафе на мъжете с шапките и брадите. Те четат вестници. Не ги пита за кръстословиците, нито пък те предлагат да ѝ ги дадат. Карл идва да вземе пакет и също пие кафе. Когато приключва, занася чашата до щанда, кима на Брит-Мари, без да я погледне, и измърморва „благодаря, хубаво беше“.

Разумът на Брит-Мари ѝ пречи да го попита какво, за Бога, има във всички пакети, които постоянно получава по пощата, и така може би е по-добре. В тях би могло да има какво ли не. Може би сглобява бомба. Брит-Мари е чела за това. Карл създава впечатлението, че е мълчалив мъж, който си гледа своята работа и не безпокои другите, но всъщност съседите почти винаги описват именно такива хора, когато се окаже, че някой е сглобил бомба. Съставителите на кръстословици обичат бомби, така че Брит-Мари разбира от тези неща.

Сами и Психо се появяват след обяд. Психо се върти заплашително около вратата, а очите му прорязват помещението така, сякаш търсят нещо изгубено. Това така разваля настроението на Брит-Мари, че явно си проличава, понеже Сами ѝ хвърля успокоителен поглед и се обръща към Психо:

– Ще отидеш ли да провериш дали не съм си забравил телефона в колата?

– Защо? – пита Психо.

– Защото те моля, по дяволите – моли го Сами.

Психо свива устни така, все едно ще се изплюе. Вратата иззвънява весело след него. Сами се обръща към Брит-Мари.

– Победи ли?

Брит-Мари го зяпва неразбиращо. Той се усмихва многозначително и посочва превързаните ѝ пръсти:

– Явно си участвала във файт[18]. Как изглежда другата лелка?

– Моля да те информирам, че това беше злополука – възразява Брит-Мари, без да изпитва особено желание да навлиза в подробности.

– О’кей, коуч, о’кей – засмива се Сами, вдигайки ръце, все едно се боксира.

Брит-Мари трескаво бърше трохи от полата си. Сами вади три футболни тениски от една торбичка и ги оставя на щанда.

– Тези са на Вега, Омар и Дино. Изпрах ги няколко пъти, но някои от проклетите петна не излизат, каквото и да правя.

– Пробва ли с бикарбонат? – пита веднага Брит-Мари.

– Върши ли работа? – пита Сами.

Брит-Мари така се развълнува, че трябва да се хване за касовия апарат.

– Да... аз... мога да опитам да махна петната. Няма да ме затрудни!

Сами кима благодарно.

– Благодаря, коуч. После ми кажи дали е станало, имам нужда от съвет. По дрехите на тия деца има такива петна...Човек би си помислил, че живеят по шибаните клони на дърветата.

Брит-Мари изчаква Сами да потегли заедно с Психо, след което отива в развлекателния център. Бикарбонатът премахва петната. Брит-Мари измива и няколко от кърпите и престилките на Някоя, въпреки че Някоя настоява, че няма нужда. Не че тя има проблем да остави Брит-Мари да ги изпере вместо нея, просто не смята, че имат нужда от пране. Двете провеждат кратък диспут относно това. Някоя отново нарича Брит-Мари „Мери Попинз“, а Брит-Мари отговаря ядосано, като нарича Някоя „мърлячка“. Това кара Някоя така да се разсмее, че дискусията приключва от само себе си.

Брит-Мари оставя „Сникърс“-а за плъха. Не го изчаква да се появи, понеже не иска да се налага да обяснява как е минал дейтът. Не защото знае, че плъхът би се поинтересувал, просто още не се чувства готова да говори за това. Затова се връща в пицарията и вечеря с Някоя, тъй като Някоя, изглежда, я е грижа за Брит-Мари или твърде малко, или твърде много, за да я попита.

Тази вечер Свен не минава през пицарията. Брит-Мари се усеща, че сърцето ѝ леко подскача в гърдите, а тя леко подскача в стола си всеки път, когато чуе звънчето на входната врата, защото не би я подразнило, дори ако Свен се появи по средата на вечерята. Но той така и не идва. Всеки път се оказва, че е влязло някое от децата. Накрая всички се събират, с изпрани фланелки, защото явно си имат някого у дома, който се грижи за тях.

Това все пак дава на Брит-Мари някаква надежда за Борг. Хубаво е, че тук още има хора, които оценяват важността на една изпрана футболна фланелка.

Децата се запътват към паркинга за тренировка, когато младежът се появява на вратата. Облечен е с хокейния анцуг, но баща му явно го няма.

– Какво, по дяволите, правиш тук? – иска да знае Вега.

Младежът заравя ръце в джобовете си и кима към футболната топка в ръката ѝ.

– Просто искам да играя.

– Можеш да си играеш в града! – изръмжава Вега.

Брадичката му увисва чак до едната му ключица, но той не отстъпва.

– Футболният отбор в града тренира в шест. Тогава играя хокей. Но видях, че вие тренирате по-късно...

Брит-Мари внезапно усеща, че трябва да защити решението си, затова казва:

– Човек все пак не може да тренира, докато се храни!

– Нито докато играе хокей – казва младежът.

– Залезът на боговете – казва Брит-Мари.

На Вега това ѝ омръзва и с лакти си проправя път покрай момчето.

– Тук не си добре дошъл, проклето богаташко синче. Така и така не сме толкова добри, колкото отбора в града, така че бягай при тях, щом ти се играе!

Той продължава да не отстъпва. Вега спира. Младежът надига глава.

– Дреме ми дали сте добри. Просто искам да играя.

Ето така стават отбор.

Разбира се, Вега първо изхвърча през вратата, а от устата ѝ излизат такива думи, каквито Брит-Мари определено не смята, че имат място в цивилизования свят, но Омар потупва леко момчето по гърба и казва:

– Ако успееш да ѝ отнемеш топката, те взимаме. Не мисля, че ще посмееш.

Младежът се втурва към паркинга още преди края на изречението. Вега му вкарва един лакът в лицето. Той се свлича на колене с разкървавен нос, но протяга крак и улавя топката като с кука. Вега пада и цялата се ожулва на чакъла, но веднага се обръща с войнствен поглед. Омар и Брит-Мари стоят на входа на пицарията. Той я сръчква и посочва въодушевено:

– Гледай сега с какъв шпагат ще му влезе Вега!

– Какво означава това? – пита Брит-Мари, но скоро разбира, тъй като Вега се втурва по игрището и щом се приближава на два метра от младежа, се хвърля напред с двата крака във въздуха, плъзгайки се по чакъла. Миг по-късно двамата се сблъскват и тялото на момчето описва бясно салто в мрака.

Ето как Брит-Мари разбира защо дънките на всички деца в Борг са скъсани. Вега се изправя и слага победоносно крак върху топката. Момчето се изтупва малко встрани и изчопля няколко остри камъчета от кожата на лицето си. Дрехите му имат алармираща нужда от бикарбонат. Вега поглежда Брит-Мари, свива рамене и изсумтява:

– Нищо му няма.

Брит-Мари вади списъка от чантата си.

– Мога ли да те попитам за името ти? – пита тя.

– Макс – казва момчето.

Омар посочва много сериозно първо Вега, после Макс.

– Вие, двамата, НЯМА да сте от един отбор, когато играем на две врати!

После децата тренират идиота. Играят на две врати. И са отбор. Сами го няма, за да освети терена с колата си, но там има друго превозно средство със светнати фарове. Това е камион, покрит с такова огромно количество ръжда, че не е ясно как изобщо е могъл да ръждяса толкова, дори да е съществувал още от зората на камионите. Вътре седи Карл. Брит-Мари отива до пицарията, а щом се връща, му носи кафе. Той кима. Тя също.