Брит-Мари беше тук

6

Брит-Мари се препъва в прага. Сякаш не само хората в Борг опитват да я пропъдят, ами и самият град я отхвърля. Залитайки, тя стъпва на рампата за инвалидни колички, която води към вратата на пицарията. Свива пръстите на крака си, все едно опитва да оформи малък юмрук със стъпалото си, за да потисне болката. По шосето минава трактор, който се отдалечава в едната посока, и камион, който се отдалечава в другата. После наоколо става пусто. Брит-Мари никога не е била в толкова малко градче. С Кент само са минавали покрай подобни места с колата. Кент винаги е презирал градчетата. „Проклети свърталища на социално слаби, заради тях имаме най-високите данъци в света, само смучат! Не трябва да се казва провинция, а пиявица!“, избухваше често той и се подхилкваше на остроумието си, сякаш го казва за пръв път. Ако Брит-Мари не се засмееше веднага, Кент я сръчкваше с лакът и викваше: „Схващаш ли? Пиявица!“. Все едно в това бе проблемът.

Брит-Мари си възвръща равновесието и стисва здраво ръчната чанта, когато слиза по рампата и се насочва към чакъления паркинг. Върви бързо, като че някой я гони. Някоя тръгва след нея с инвалидната количка, сякаш наистина я гони. Вега взима футболната топка и се затичва към групичка деца, всички от които носят дънки, скъсани на бедрата. След няколко крачки спира, поглежда към Брит-Мари и смотолевя:

– Сори, че те ударихме с топката в главата. Не се целехме в теб.

После се обръща към Някоя и отсича кисело:

– Но дори да искахме да я уцелим, пак БИХМЕ могли да го направим!

После Вега изритва топката покрай момчетата и тя се удря в дъсчената ограда между развлекателния център и пицарията. Едно от момчетата я взима и шутира към същата ограда. Едва сега Брит-Мари осъзнава какво тропа в Борг. Друго момче очевидно също се прицелва в оградата, но вместо това праща топката обратно към Брит-Мари. Като се има предвид ъгълът, това си е изключително постижение по лошо представяне.

Топката се търкаля бавно към Брит-Мари. Децата явно очакват тя да я ритне обратно към тях. Брит-Мари се отмества така, сякаш топката опитва да я наплюе. Но тя просто се изтърколва покрай нея. Вега се затичва към тях.

– Защо не я ритна? – пита неразбиращо.

– Защо, за Бога, бих я ритнала? – пита Брит-Мари.

Двете се опулват, очевидно убедени, че си имат работа с някой ненормален. Вега ритва топката обратно към момчетата и се затичва в същата посока. Брит-Мари бърше прах от полата си. Някоя отпива глътка водка.

– Шит, деца, знаеш. Шит са на футбол. Не мога да уцелят водата от, как се казва? Лодка! Но нямат къде да играят, да. Пълен шит. Общината затвори футболното игрище. Продадоха земята, щяха да строят някакви кооперации там, да. После дойде финансовата криза и целият шит, сещаш се, и сега няма нито кооперации, нито игрище.

– Кент казва, че финансовата криза е приключила – информира Брит-Мари приятелски.

Някоя изсумтява.

– Този Кент може би трябва да си извади, как се казва? Главата от задника, а?

Брит-Мари не знае дали се чувства по-засегната от това, че не знае какво означава изразът, или от това, което си мисли, че означава.

– Кент знае повече от вас по въпроса. Той е предприемач, разбирате ли? Нечувано успешен. Върти бизнес с Германия – поправя я тя.

Някоя не изглежда впечатлена. Посочва децата с бутилката водка, която държи.

– Закриха футболния отбор заедно с игрището. Добрите играчи се прехвърлиха в шит отбора в града.

Тя кимва към пътя, който предполагаемо води към „града“, а после пак поглежда към децата.

– В града – повтаря Някоя. – На две мили[4] оттук, да. Това тук са, знаеш, децата, които останаха. Като твоят, как беше, „Факсин“! Изтеглени от асортимента. Не са доходоносни. Така че главата на онзи Кент, да, може би е твърде надълбоко в задника му. Финансовата криза може би се е оттеглила от големите градове, знаеш, но Борг ѝ харесва. Сега живее тук, мръсницата!

Невъзможно е смехът на Някоя да се различи от последвалия го пристъп на кашлица. Брит-Мари обаче забелязва ясната разлика между начина, по който Някоя говори за „града“ на две мили оттук, и за „големия град“, откъдето идва Брит-Мари. Нивото на презрение е различно. Някоя отпива толкова голяма глътка, че очите ѝ се насълзяват, и продължава:

– В Борг всички карат камиони, сещаш се. Тук имаше, как се казва? Спедиторска компания! А после, знаеш – финансовата криза. Сега в Борг хората са повече от камионите, а камионите – повече от работни места.

Брит-Мари хваща чантата си по-здраво и усеща нужда да се защити, без непременно да са ѝ ясни причините за това.

– Тук има плъхове – информира тя, съвсем не недружелюбно.

Някоя отпива още една разсеяна глътка водка.

– И плъховете трябва да живеят някъде, нали?

Брит-Мари кима, съвсем не критично.

– Плъховете са мръсни. Живеят в собствената си мръсотия. Но вас това не ви притеснява. Сигурно ви е приятно.

Някоя се почесва зад ухото. Разглежда с любопитство върховете на пръстите си. Пие още водка. Брит-Мари кима и добавя грижовно във всяко отношение:

– Ако се ангажирахте малко повече с поддържането на чистотата в Борг, може би нямаше да имате толкова много финансова криза.

Някоя създава впечатление, че я слуша.

– Това е такова, как се казва? Мит! Мръсните плъхове. Мит е, да. Те са, как се казва? Чистоплътни! Мият се като котки, знаеш, с език. Мишките са шит, серат навсякъде, но плъховете си имат тоалетни. Винаги серат на едно и също място, да.

Тя сочи първо дупето си, после земята, докато казва „серат“. Брит-Мари опитва да я игнорира. Някоя посочва колата на Брит-Мари с бутилката.

– Трябва да си преместиш колата. Ще я уцелят с топката.

Брит-Мари поклаща търпеливо глава.

– Определено не мога да я преместя, колата експлодира, докато я паркирах.

Някоя се засмива. Заобикаля автомобила с инвалидната си количка и вижда вдлъбнатината с форма на футболна топка, оставена във вратата.

– А-а. Удар от камък – ухилва се тя.

– Какво е това? – пита Брит-Мари, приближава се неохотно и зяпва вдлъбнатината.

– „Удар от камък“. Когато автосервизът се обади на застрахователното дружество, казва така. „Удар от камък“ – засмива се Някоя.

Брит-Мари започва да рови в чантата си, търсейки бележника.

– Ха. Мога ли да попитам къде се намира най-близкият автосервиз?

– Тук – отговаря Някоя.

Брит-Мари поглежда скептично. Към Някоя, естествено, не към инвалидната ѝ количка. Брит-Мари не съди хората.

– Вие поправяте коли?

Някоя свива рамене.

– Затвориха сервиза. Правим каквото можем. Но майната му на това! Да ти покажа развлекателния център, а?

Подава плика с ключовете на Брит-Мари. Брит-Мари го взема, поглежда бутилката водка на Някоя и стиска здраво чантата си. После поклаща глава.

– Би било излишно затруднение. Ще се оправя и сама, благодаря.

– Няма да ме затрудни – казва Някоя, движейки небрежно количката напред-назад по чакъла.

Брит-Мари се усмихва снизходително.

– Не говорех за вас.

После се обръща рязко, за да не хрумне на Някоя да я последва, и се приближава с маршова крачка до колата. Изважда куфарите и саксиите си и ги довлачва до развлекателния център. Отключва вратата, влиза вътре, затваря и заключва след себе си. Не защото изпитва неприязън към Някоя, ни най-малко. Брит-Мари не е от хората, които изпитват неприязън.

Но мирисът на водка ѝ напомня за Кент.

Отново вади мобилния си телефон. Момичето от Агенцията по заетостта не отговаря безкрайно ентусиазирано.

– Моля те да се свържеш с фирма за борба с вредители, тук има плъх, а може би плъхове! – веднага я информира Брит-Мари.

– Но, Брит-Мари, нали опитах да ти каж... – започва момичето, звучейки малко като човек, който току-що е опрял чело в ръба на бюрото си.

– Каза да ти се обадя, ако имам въпроси за работата. Това е такъв въпрос. Не е хигиенично да има плъхове на работното място! – заявява Брит-Мари.

– О’кей, о’кей, о’кей, ще видя какво мога да направя – измърморва момичето, звучейки малко като човек, който бавно удря телефона в главата си.

Брит-Мари затваря. Оглежда се. Отвън топката се удря в стената, а в праха по пода има следи от плъхове. Затова Брит-Мари решава да направи това, което прави винаги в трудни ситуации: да почисти. Избърсва прозорците с парцал, поръсен с бикарбонат, и ги излъсква с вестник, напоен с оцет. Получава се почти толкова добре, колкото с „Факсин“, но чувството не е същото. Избърсва мивката с бикарбонат и вода, после измива пода във всички стаи, смесва бикарбонат и лимонов сок, за да почисти плочките и кранчетата в банята, а накрая смесва бикарбонат и паста за зъби, за да полира умивалника. След това поръсва бикарбонат в саксиите, защото иначе ще се появят охлюви.

Саксиите на пръв поглед съдържат само пръст, но цветята си почиват под повърхността и чакат пролетта. През зимата се иска увереност от страна на поливащия, който трябва да знае, че голата пръст всъщност крие голям потенциал. Брит-Мари вече не знае дали изпитва увереност, или просто се надява. Може би нито едно от двете.

Тапетите на развлекателния център наблюдават безразлично Брит-Мари и саксиите ѝ. Покрити са със снимки на хора и футболни топки. Футболните топки са навсякъде. Всеки път, когато види някоя от тях с периферното си зрение, Брит-Мари започва да търка малко по-силно с гъбата, но не пасивно-агресивно, естествено. Само внимателно и грижовно. Продължава да чисти, докато блъскането в стената престава, а децата и топката се прибират вкъщи. Едва когато слънцето залязва, Брит-Мари осъзнава, че само лампите в кухнята работят. Затова остава заседнала там, на малкия остров от изкуствена флуоресцентна светлина в развлекателния център, който скоро ще бъде закрит.

Почти цялото пространство в кухнята е заето от мивката, един хладилник и два високи дървени стола без облегалки. Брит-Мари отваря хладилника, чието единствено съдържание е пакет кафе. Проклина се, задето не е взела ванилова есенция. Ако есенцията се смеси с бикарбонат, хладилникът ще замирише свежо.

Застава колебливо пред кафеварката. Тя изглежда модерно. Брит-Мари не е варила кафе от много години, защото Кент прави много вкусно кафе и тя винаги смята, че е най-добре да оставя това на него. Но кафеварката има копче, което свети, а това е най-приятното нещо, което някой е правил за Брит-Мари от много време, така че тя опитва да отвори капака, където предполага, че трябва да се сипе кафето. Капакът не помръдва. Копчето започва да мига ядосано. Това дълбоко обижда Брит-Мари. Тя дръпва фрустрирано капака, при което мигането се засилва, тя започва да дърпа по-фрустрирано, докато накрая цялата машина се обръща. Капакът се отваря и каша от кафена утайка и вода залива сакото на Брит-Мари.

Казват, че хората се променят, когато пътуват. Ето защо Брит-Мари винаги е мразила да пътува. Тя не иска промени. Затова впоследствие подозира, че именно пътуването е причината напълно да изгуби самообладание – така, както не е правила, откакто в началото на брака им Кент стъпи с обувки за голф върху паркета.

Грабва побесняла парцала за под и удря кафеварката с дръжката. Копчето мига. Нещо се чупи. Копчето спира да мига. Брит-Мари продължава да удря отново и отново, и отново, докато ръцете ѝ се разтреперват, а очите ѝ вече не могат да различат очертанията на плота. После вади задъхано една кърпа от чантата си. Изгася лампата. Сяда на един от столовете в мрака и заплаква, заровила лице в кърпата.

Не иска да плаче на пода. Може да станат петна.