Брит-Мари беше тук

13

Брит-Мари отваря вратата. Той ѝ дава бамбуковата завеса, а тя му дава саксиите.

– Чух, че на задната ти седалка има голям пакет от ИКЕА, да го преместя ли в моята кола? – пита полицаят услужливо.

– Определено не! – отговаря Брит-Мари малко по-ужасено, отколкото би направила, ако той ѝ беше предложил да запали пакета.

Полицаят веднага кима извинително.

– Разбира се, че не, разбира се.

Брит-Мари вижда мъжете с бради и шапки да излизат от пицарията. Те кимат на Свен, а той им махва в отговор. Сякаш не забелязват Брит-Мари.

Полицаят се забързва към полицейския автомобил, хванал саксиите под мишница, после се забързва обратно и тръгва редом с Брит-Мари. Не я хваща под мишница, но държи ръката си на няколко сантиметра от нейната, без да я докосва. Така че да може да я улови, ако тя се подхлъзне.

Брит-Мари държи бамбуковата завеса като чадър над косата си. Бамбуковите завеси вършат отлична работа като чадъри, особено ако човек иска да има много зле функциониращ чадър. Така че Брит-Мари продължава да държи завесата над главата си по време на цялото пътуване, за да не види полицаят, че прическата ѝ се е развалила.

– Бих искала да помоля да спрем при някой банкомат, за да мога да платя за стаята – казва тя с интонация, която е някъде по средата между разумната интонация, с която да помолиш за нещо такова в такси, и тази, с която да помолиш за нещо такова в полицейска кола.

– Ако няма да е проблем. Не искам да безпокоя никого – добавя тя обезпокоено.

– Не ме безпокоиш! – казва полицаят необезпокоено.

Говори през цялото време, точно както правеше Кент всеки път, когато пътуваха с кола. Но сега е различно, защото Кент винаги разказваше разни неща. Полицаят задава въпроси. Това дразни Брит-Мари. Така става, когато някой се интересува от теб, а ти не си свикнала на такова отношение.

– Как ти се стори мачът? – пита той.

– Бях в тоалетната – казва Брит-Мари.

Раздразва се нечувано много от собствените си думи. Защото казаното, ако човек си извади прибързано заключение, звучи сякаш е имала сериозни проблеми с червата. Полицаят не отговаря веднага, така че Брит-Мари си вади заключението, че той си е извадил тъкмо такова заключение, а не ѝ се нрави полицаят да седи и да си вади прибързани заключения. Затова добавя остро:

– Всъщност нямам проблеми с червата, но беше важно да стоя в тоалетната, за да не се обърка нещо с мача!

Той се засмива. Тя не знае дали се смее на нея. Той спира, когато забелязва, че Брит-Мари явно не оценява смеха му.

– Как стана така, че се премести тъкмо в Борг? – любопитства полицаят.

– Бях назначена тук – отговаря Брит-Мари.

Краката ѝ са заровени сред празни кутии от пица и хартиени торбички от ресторанти за хамбургери. На задната седалка има статив и купчина четки и картини.

– Ходя на курс по рисуване с акварелни бои, в града! Харесват ли ти картините? – пита полицаят въодушевено, щом вижда накъде гледа Брит-Мари.

– Не – казва тя.

Той барабани засрамено по волана.

– Разбира се, разбира се, нямам предвид собствените ми картини, разбира се. Аз самият съм просто щастлив аматьор, имам предвид като цяло, естествено. Истинските картини. Красивите.

Една част от Брит-Мари иска да каже „твоите картини също са красиви“, но една друга, много по-разумна част, веднага отговаря:

– У дома нямаме картини. Мъжът ми не обича изкуство.

Полицаят кима мълчаливо. Стигат до града, който се намира на две мили от Борг. В действителност той също представлява по-скоро градче. Точно като Борг, само че малко по-голямо. Запътил се е в същата посока, просто не толкова бързо. Брит-Мари тегли пари от банкомата, който се намира до един солариум. Тя изобщо не намира това за хигиенично, тъй като е чела, че солариумите причиняват рак, а ракът определено не е хигиеничен.

Отнема ѝ известно време да изтегли парите, защото толкова се старае да скрие ПИН кода си, че сама не вижда кои копчета натиска. Този процес никак не се улеснява от факта, че Брит-Мари продължава да държи бамбуковата завеса над главата си. Не ѝ се мисли какво биха си помислили хората, ако наблизо имаше такива.

Но полицаят не ѝ казва да побърза. За своя изненада, тя осъзнава, че това ѝ харесва. Кент все ѝ повтаряше да побърза, независимо колко бързо вършеше нещата. Брит-Мари сяда обратно в полицейската кола и започва да чувства, че може би трябва да каже нещо социално. Затова си поема дълбоко дъх, посочва празните кутии и торбички по пода и казва:

– Разбира се, в града нямат курс по готварство, не.

Полицаят грейва.

– Напротив, напротив! Ходих на един, където ни учиха да приготвяме суши! Ти някога правила ли си суши?

– Определено не. Мъжът ми не обича чуждестранна кухня – отговаря разумната част от Брит-Мари.

Полицаят кима разбиращо.

– Естествено, естествено. То при сушито няма много готвене. Най-вече се... реже. А и аз не съм правил много суши, ако трябва да съм честен. След курса, имам предвид. Не е толкова приятно да готвиш само за себе си, ако ме разбираш.

Той се усмихва засрамено. Тя изобщо не се усмихва.

– Не – казва Брит-Мари.

Влизат в Борг. Накрая полицаят като че ли събира смелост да смени темата.

– Както и да е, беше мило от твоя страна да вземеш хлапетата под крилото си. В днешно време не е лесно да отраснеш в Борг. Нали разбираш, децата имат нужда някой да ги забелязва.

– Никого не съм взимала под крилото си, те определено не са моя отговорност! – протестира Брит-Мари.

Полицаят така разтърсва глава, че бузите му се разклащат.

– Нямам това предвид, разбира се, разбира се, просто исках да кажа, че те харесват. Хлапетата. Не съм ги виждал да харесат някого, откакто предишният им треньор почина.

– Какво искате да кажете с „предишния“? – пита Брит-Мари намусено, както прави човек, когато една вечер внезапно стане треньор на футболен отбор, без никой да му го съобщи.

– Аз, да, не, просто имам предвид, разбира се, че те много се радват, задето пристигна в Борг – казва полицаят, както казва човек, когато под „те“ има предвид „ние“, след което пита:

– Какво работеше, преди да дойдеш тук?

Брит-Мари не отговаря. Вместо това зяпа къщите, покрай които минават. Пред всяка втора има табела „Продава се“, забита в полянката отпред, така че Брит-Мари констатира сухо:

– Изглежда, много от живеещите в Борг не искат да живеят в Борг.

Устните на полицая правят това, което правят едни устни, когато опитват да потиснат мъката. Извиват се нагоре, въпреки че раменете им казват да не го правят.

– Финансовата криза ни удари тежко, след като спедиторската компания освободи всички шофьори. Хората с табелите са тези, които още се надяват да продадат къщите си. Останалите са се отказали. Младежите бягат по градовете. Накрая тук ще останат само старите кучета като мен, защото само ние имаме работа.

– Финансовата криза свърши. Мъжът ми каза така, той е предприемач – осведомява го Брит-Мари.

Полицаят кима веднага, все едно се критикува.

– Да, аз не знам нищо за тези неща. Разбира се, че не. Мъжът ти сигурно е прав.

Брит-Мари крие под завесата както косата си, така и бялата ивица на безименния си пръст. Насочва погледа си към градчето, в което дори жителите му не искат да живеят.

– И се забавлявате с футбол, доколкото разбирам – казва тя най-накрая.

Зениците на полицая се разширяват, а гласът му зазвучава така, сякаш той рецитира стихотворение:

– Сещам се за следния цитат: „Хората обичат футбола, защото това е инстинктивна игра. Ако вървиш по улицата и към теб се затъркаля футболна топка, ще я ритнеш. Поради същата причина се влюбваме – просто защото не знаем как да не го правим“.

Полицаят се усмихва отнесено.

– Кой го е казал? – чуди се Брит-Мари.

– Веднъж го чух от стария треньор на децата. Красиво, нали? – казва полицаят.

– Нелепо – казва Брит-Мари, въпреки че ѝ се иска да каже „поетично“.

Той хваща волана по-здраво.

– Разбира се, разбира се, просто исках да кажа, че... всички обичат футбол, нали? Така да се каже? – казва той накрая.

Сякаш така функционира светът.

Спират пред малка сива квадратна къща на два етажа. В един от дворовете от другата страна на пътя стоят две жени, които са толкова стари, че изглеждат така, сякаш живеят в градчето още отпреди то да стане градче. Подпират се на ролатори и зяпат подозрително полицейския автомобил. Свен им махва. Те не му махат в отговор. Дъждът е спрял, но Брит-Мари продължава да държи бамбуковата завеса над главата си. Свен позвънява на вратата на сивата къща. Отваря му сляпата жена, квадратна като къщата. Не че Брит-Мари би я нарекла „дебела“, естествено, но във всеки случай, жената държи шоколадов десерт в ръка.

– Здрасти, Банк – казва полицаят приятелски.

– Здрасти, Свен. Тя с теб ли е? – казва Банк равнодушно и посочва с бастуна си по посока на Брит-Мари.

– Да! Това е Брит-Мари – казва полицаят и прави радостен жест към Брит-Мари, все едно има смисъл да го прави.

– Стаята струва двеста и петдесет крони на седмица, без кредити. Можеш да я наемеш само докато продам къщата – изръмжава Банк и се прибира обратно, без да ги покани вътре.

Брит-Мари тръгва след нея, вървейки на пръсти, защото подът е толкова мръсен, че не иска да стъпва по него дори с обувки. Бялото куче лежи в антрето, обградено от нескопосано опакованите кашони, нахвърляни безразборно наоколо. Брит-Мари предполага, че това се дължи на небрежност, а не на факта, че тази „Банк“ е сляпа. Брит-Мари не си вади прибързани заключения, затова е сигурна, че слепите също могат да бъдат небрежни.

Навсякъде из къщата са окачени стари снимки на момиче с жълта футболна фланелка. На някои от тях то стои до стария мъж от снимките в развлекателния център. Тук изглежда по-млад, но Брит-Мари осъзнава, че трябва да е бил на нейната възраст, когато са го намерили на кухненския под. През последните години не е имала много хора около себе си, с които да сравнява възрастта си.

Свен стои до вратата, хванал саксиите и чантата ѝ. Той също е на нейните години. Чувства се стара, като го гледа.

– Баща ти много ни липсва, Банк. Липсва на цял Борг – казва той тъжно.

Банк не отговаря. Брит-Мари не знае какво да направи, затова грабва саксиите от Свен. Той сваля полицейската си шапка, но остава на прага, както правят мъжете, които не смятат, че е редно да влязат в дома на една дама, без да са поканени. Брит-Мари също не го кани, макар да я измъчва, че той стои на прага, облечен с полицейската си униформа. Забелязва, че древните жени от другата страна на улицата още са на двора и зяпат. Какво ли ще си помислят съседите?

– Има ли още нещо? – казва тя, въпреки че в действителност има предвид „благодаря“.

– Не, не, разбира се, че не – казва Свен и отново си слага шапката.

– Тогава благодаря – казва Брит-Мари по такъв начин, че прозвучава по-скоро като „тогава довиждане“.

Свен кима неловко и се обръща. Брит-Мари гледа след него и когато той преполовява разстоянието до колата, тя си поема дълбоко дъх, прокашля се и съвсем леко повишава глас.

– За превоза. Благодаря ви... тоест, искам да кажа: благодаря ти за превоза.

Свен се обръща и цялото му лице грейва. Брит-Мари бързо затваря вратата, преди да му е хрумнало нещо.

Банк се качва по стълбите. Използва бастуна си повече като тояга за ходене, отколкото за да се ориентира накъде върви. Препъвайки се, Брит-Мари също се качва горе, стиснала чантата си. Банк прави бърз жест към стаята.

– Тоалетна. Мивка. Ще трябва да ядеш някъде другаде, защото не искам в къщата да мирише на готвено. Стой настрана през деня, защото тогава брокерът идва с пазарните спекуланти – отсича тя и се насочва обратно към стълбището.

Брит-Мари се обръща дипломатично към нея:

– Ха. Ще помоля за извинение за поведението си по-рано днес. Не бях осъзнала, че сте сляпа.

Банк изръмжава нещо и понечва да тръгне надолу, но Брит-Мари не е приключила.

– Но бих искала да отбележа, че всъщност не може да очаквате всички да разбират, че сте сляпа, когато виждат само гърба ви – казва тя грижовно.

Банк изсумтява нетърпеливо. Брит-Мари тръгва след нея и повишава глас:

– Аз нямам предразсъдъци! Ако бях информирана, че сте сляпа, щях да...

– Боже Господи, жено, не съм сляпа! – крясва Банк.

– Ха? – възкликва Брит-Мари учудено.

– Имам нарушено зрение. Отблизо виждам добре.

– От колко близо? – чуди се Брит-Мари.

– Виждам кучето. Кучето вижда останалото – казва Банк и посочва животното, което я чака малко по-надолу по стълбите.

– Значи на практика сте сляпа – констатира Брит-Мари.

– Нали това казах. Лека нощ – казва Банк.

– Ха. Но не сте напълно сляпа, нали? Все пак казахте, че не сте сляпа, затов... – отбелязва Брит-Мари.

Банк изстенва.

– Лека нощ.

– Определено не съм човек, който се хваща за думата, определено не, но определено ви чух да казвате „сляпа“. Имам отличен слух, разбирате ли. Лекарят ми казв... – упорства Брит-Мари, при което Банк придобива вид на човек, който обмисля да пробие някоя стена с челото си.

– Ако кажа, че съм сляпа, хората ги досрамява да задават въпроси и ме оставят на мира. Ако кажа, че имам нарушено зрение, тогава почват да предъвкват разликата между двете. А сега лека нощ! – обобщава тя и продължава надолу по стълбите.

– Аз не предъвквам! – настоява Брит-Мари след нея.

– Забелязвам – въздъхва Банк.

– Мога ли да попитам защо имате бастун, куче и слънчеви очила, ако не сте сляпа? – пита Брит-Мари, а на Банк като че ли ѝ се иска да се свие на пода в ембрионална поза и да запуши ушите си.

– Очите ми са чувствителни към светлина. А кучето си е съвсем обикновено. Имам го още отпреди увреждането на зрението. Лека нощ!

Кучето, изглежда, се обижда леко на определението „обикновено“ и спира кисело насред стълбището.

– Ами бастунът? – интересува се Брит-Мари.

Банк масажира слепоочията си.

– Това не е бастун за слепи, а за разходки. Коляното ми е слабо. Освен това е практично, когато някой стои на пътя ти и не помръдва.

– Ха – казва Брит-Мари.

Банк избутва кучето с бастуна.

– Предварително плащане. Без кредити. И не искам да те виждам тук през деня. Лека нощ!

– Мога ли да попитам кога очаквате да продадете къщата? – пита Брит-Мари.

– Веднага щом намеря човек, който е достатъчно тъп, че да иска да живее в Борг – отговаря Банк.

Брит-Мари остава на горния етаж. Когато Банк и кучето се скриват от погледа ѝ, мястото започва да ѝ се струва пусто и плашещо.

– Останах с впечатлението, че татко ви много е обичал Борг. Значи в това градче все има нещо за харесване! – виква тя към долния етаж.

Банк не отговаря. Брит-Мари се чувства задължена да повтори:

– Не предъвквам!

Банк измърморва нещо, което звучи като ругатня. Външната врата се затваря след нея и кучето. Къщата се удавя в тишина.

Брит-Мари се оглежда. Разбира, че нито Банк, нито татко ѝ са държали особено много на хигиената. Предполага, че това се дължи на факта, че и двамата са варвари, тъй като тя наистина няма предразсъдъци. Нито към мъртвите, нито към слепите. Или към тези със зрителни увреждания. Или към когото и да е. През прозореца вижда Банк и кучето да се отдалечават надолу по улицата. Отново вали. Полицейския автомобил го няма. Отвън минава самотна кола. После настъпва тишина. Брит-Мари замръзва отвътре.

Сваля спалното бельо от леглото и покрива матрака с бакпулвер. Вади списъка за деня от чантата си. В него не пише нищо. Няма точки за отмятане. Мракът нахлува през прозореца и отнася Брит-Мари със себе си. Тя не пали лампата. Намира кърпичка в чантата си и плаче в нея, застанала права. Не иска да сяда на матрака, преди да е достатъчно чист.

Чак след полунощ забелязва вратата. Намира се до един от прозорците и води към нищото. На Брит-Мари ѝ е трудно да повярва на това, което вижда, затова се налага първо да вземе бутилка „Факсин“ и да почисти прозорците и стъклото на вратата толкова старателно, колкото е възможно в мрака. Едва след това посмява изобщо да докосне дръжката. Тя не помръдва. Брит-Мари дръпва с всичка сила, използвайки цялата си тежест, макар че това не означава кой знае какво. За мимолетен миг вижда света отвъд стъклото и се сеща за Кент и за всички неща, с които според него тя не можела да се справи. Нещо от всичко това я кара да събере сили за един последен, бесен напън. Бравата капитулира и вратата зейва, а Брит-Мари отхвърча назад.

Дъжд вали по пода през отворената врата. Брит-Мари седи облегната на леглото, диша тежко и гледа навън.

Стаята има балкон.