Брит-Мари беше тук

32

На една определена възраст почти всички въпроси, които човек си задава, се въртят около едно и също: как се живее животът?

Ако човек стисне очи достатъчно здраво и дълго, може да си спомни почти всичко, което го е правило щастлив. Брит-Мари си спомня уханието на майчината кожа, когато беше на пет години и двете се втурнаха смеейки се в един вход, когато внезапно ги заваля дъжд. Спомня си хладния нос на баща си, допрян до бузата ѝ. Грапавата утеха, която ѝ носеше лапата на едно плюшено животно, което тя отказваше да даде за пране. Шума на вълните, когато със сестра ѝ се промъкнаха по скалите по време на последната им почивка до морето. Аплодисментите в един театър. Косата на сестра си, развята от вятъра, докато двете вървят безгрижно по улицата.

Какво друго? Кога е била щастлива? Има няколко такива момента. Звукът от ключ, търсещ ключалката. Сърцето на Кент, туптящо под дланта ѝ, докато той спи. Детски смях. Вятър на балкона. Мирис на лалета. Първото влюбване. Първата целувка.

Няколко мига. Един човек, който и да е, получава толкова малко шансове да изживее някой от тези моменти. Да се откъсне от времето и да полети. Да обича нещо до полуда. Да експлодира от страст. Изпитваме това няколко пъти като деца, може би, поне тези от нас, които имат тази възможност. Но след това? Колко пъти ни се случва да не сме на себе си? Колко пъти ни обземат толкова чисти и силни чувства, че да почнем да ликуваме шумно и без свян? Колко шанса имаме да бъдем благословени със загуба на памет поради твърде силни емоции?

Всяка страст е детинска. Банална и наивна. Страстта не се научава, тя е инстинктивна и всепоглъщаща. Преобръща ни. Отнася ни като вълна. Всички човешки чувства са земни, но страстта е космическа. Затова е ценна, не защото ни дава нещо, а защото изисква от нас да рискуваме. Да рискуваме да подроним собственото си достойнство и да предизвикваме неразбиране и снизходително поклащане на глава от страна на останалите.

Брит-Мари изкрещява високо, когато Бен отбелязва гол. Подметките ѝ се отлепят от пода на спортната зала. Малко хора биват благословени с това през януари. С космоса.

Ето защо човек обича футбола.

Късно вечерта е, купата е свършила преди няколко часа, а Брит-Мари отново е в болницата. Пере кръв от една футболна фланелка в мивката, а Вега седи на тоалетната чиния и в гласа ѝ все още има еуфорични нотки. Все едно не я свърта на едно място. Все едно ще полети.

Сърцето на Брит-Мари продължава да бие толкова лудо, че тя не може да проумее как някой би могъл да живее така, ако твърденията на децата са верни и човек би могъл да има отбор, който да играе всяка седмица. Кой би искал да си причинява такова нещо ежеседмично?

– Определено не разбирам как ти хрумна да се държиш по този начин – прошепва Брит-Мари, защото гърлото ѝ е пресипнало от викане.

– Иначе щяха да вкарат гол! – обяснява Вега за хиляден път.

– Хвърли се право пред топката – казва Брит-Мари и прави укорителен жест с окървавената фланелка, която държи в ръце.

Вега мига. Личи си, че я боли, когато го прави, тъй като половината ѝ лице е подуто и тъмнолилаво. Веждата ѝ е сцепена, окото ѝ е кръвясало, около ноздрите ѝ има съсирена кръв, а цепнатата устна под тях е толкова набъбнала, че Вега изглежда все едно е опитала да изяде оса.

– Блокирах шута – изтъква тя.

– Да, с лицето си. Човек не блокира изстрели с лицето си, за Бога – настоява Брит-Мари, като не е ясно дали е по-ядосана, че Вега е разкървавила лицето си, или че е окървавила фланелката.

– Иначе щяха да вкарат – казва Вега и свива рамене.

Брит-Мари втрива още бикарбонат във фланелката.

– Просто не мога да разбера защо обичаш този футбол толкова, че си готова да рискуваш живота си така – опява тя.

Вега придобива първо замислено, а после колебливо изражение.

– Никога ли не си обичала нещо по този начин? – пита тя.

Брит-Мари слага още бикарбонат на фланелката. Свáрена е неподготвена.

– Ха. Не. Аз... ха. Не знам. Всъщност не знам.

– Когато играя футбол, не ме боли – казва Вега, вперила поглед в цифрата на гърба на фланелката.

– Кое? – чуди се Брит-Мари.

– Всичко – отговаря Вега.

Брит-Мари млъква засрамено. Пуска топлата вода. Затваря очи. Вега накланя глава назад и се заглежда в тавана на тоалетната.

– Сънувам футбол, когато спя – казва тя, сякаш това е съвсем нормално, а после пита с искрено любопитство, все едно не разбира какво друго би могъл да сънува човек: – Ти какво сънуваш?

Брит-Мари няма представа защо отговорът се изплъзва от устата ѝ, но прошепва инстинктивно:

– Понякога сънувам Париж.

Вега кима с разбиране.

– Значи футболът за мен е като Париж за теб. Много пъти ли си била там?

– Нито веднъж – прошепва Брит-Мари, раздразнена на себе си, задето изобщо е казала нещо.

– Защо? – пита Вега.

– Просто така и не стана. Сега ела да си измиеш лицето – отклонява въпроса Брит-Мари.

– И защо? – настоява Вега.

Брит-Мари наглася кранчето, така че водата да не е твърде гореща. Сърцето ѝ все още бие толкова силно, че тя може да брои ударите. Поглежда Вега, маха няколко косъма от челото ѝ и докосва внимателно подутината до окото ѝ така, сякаш нея я боли повече, отколкото Вега. После прошепва:

– Трябва да знаеш, че когато бях малка, със семейството ми отидохме на море. Сестра ми намери най-високите скали и скочи от тях във водата. Когато отново изплува на повърхността, аз стоях горе, а тя ми извиква: „Скачай, Брит-Мари! Просто скочи!“. Разбери, че когато човек стои на най-високата скала и гледа към морето, за миг наистина е готов да скочи. И тогава просто го прави, осмелява се. Но ако изчака твърде дълго, това така и не става.

– Ти скочи ли? – пита Вега.

– Не съм от хората, които скачат – отговаря Брит-Мари.

– Но сестра ти е била от тях?

– Тя беше като теб. Безстрашна – отвръща Брит-Мари.

После сгъва една хартиена кърпа и прошепва:

– Но дори на нея не би ѝ хрумнало да се хвърли с лице към футболна топка като ненормална!

Вега се изправя и оставя Брит-Мари да почисти раната.

– Значи затова сега не си в Париж? Защото не си от хората, които скачат? – пита момичето.

– Твърде съм стара за Париж – прошепва жената.

– А Париж колко е стар? – пита момичето.

Брит-Мари няма отговор на това. Макар че звучи като отличен въпрос от кръстословица. Поглежда се в огледалото. Всичко това е нелепо, разбира се. Тя е възрастна жена, а ето че за втори път от няколко дни се намира в болницата. На тоалетната седи едно дете с разбито лице, а в стаята в края на коридора лежи друго дете със счупен крак. Защото са блокирали изстрели. Кой би искал да живее по този начин?

Вега улавя погледа ѝ в огледалото. Засмива се и от устната ѝ потича кръв надолу между зъбите. Което я кара да се засмее още по-силно, безумно.

– Ако не си човек, който скача, Брит-Мари, как, по дяволите, се озова в Борг?

Брит-Мари притиска кърпата към устната ѝ и казва, че това определено не е удачен избор на думи. Вега измърморва ядосано нещо през кърпата, затова Брит-Мари я притиска по-силно към устата ѝ. После отвежда момичето отвън в чакалнята, преди Вега да е успяла да каже още нещо.

Това, естествено, не е особено добре премислена идея, защото там е Фредрик. Той крачи бясно напред-назад пред вратата на тоалетната. Падан, Дино, Бен и Омар спят по пейките в един ъгъл. Фредрик веднага посочва Брит-Мари обвинително.

– Ако Макс си е счупил крака и изпусне елитния лагер, ще се погрижа никога повече да не се доближиш до...

Гласът му губи увереността си и секва. Фредрик затваря очи и опитва да се овладее. Вега застава пред Брит-Мари и бутва пръста му, който още стърчи протегнат напред.

– Я млъквай! Кракът ще зарасне! Макс блокира удара!

Фредрик свива юмруци и отстъпва назад сякаш го е страх какво би могъл да направи иначе в отчаянието си.

– Забраних му да играе футбол преди елитния лагер. Казах му, че ако се контузи, това може да съсипе цялата му кариера. Казах му, ч...

– Каква скапана кариера? Той още е в шибаната г-и-м-н-а-з-и-я! – отсича Вега.

Фредрик отново посочва Брит-Мари. После се стоварва върху една пейка, все едно някой го е изпуснал върху нея отвисоко.

– Осъзнаваш ли какво означава елитният лагер, ако човек играе хокей? Осъзнаваш ли какво съм пожертвал, за да му осигуря тази възможност?

– А питал ли си Макс какво иска, а? – пита Вега с омраза в гласа.

– Ти малоумна ли си? Говорим за елитния лагер! Естествено, че това иска! – кара ѝ се Фредрик.

– Само че не е нужно някой да му вика, за да го накара да играе футбол! – кара му се Вега.

– Може би имаш нужда на теб някой да ти се развика! – развиква се Фредрик и скача на крака.

– А ТИ МОЖЕ БИ ИМАШ НУЖДА ОТ МАЛКО МЕБЕЛИ! – изревава Вега и се хвърля към него.

Двамата стоят чело до чело и дишат тежко и изтощено. Очите им са насълзени. Никога няма да забравят купата, за която Борг игра днес. Никой в Борг няма да я забрави.

Вярно, загубиха втория си мач с пет на нула. Мачът трябваше да бъде прекратен за няколко минути по средата, защото Падан спаси дузпа и всички трябваше да изчакат, докато той спре да тича по терена като самолет. Тогава Банк се засмя и каза, че публиката звучала все едно Борг е спечелил Световното. След известни обяснения Брит-Мари разбра, че това било друго състезание по футбол, което очевидно също било направо невероятно важно, ако човек го влекат тези неща.

По време на третия и последен мач виковете в залата толкова се засилиха, че накрая Брит-Мари чуваше само безспирен сив шум, а сърцето ѝ биеше толкова силно, че тя изгуби чувствителност в крайниците си и ръцете ѝ започнаха да се мятат около тялото така, сякаш вече не ѝ принадлежаха. Противниковият отбор поведе с два на нула, но няколко минути преди края Вега вкара гол за Борг с тяло. Веднага след това Макс отне топката с шпагат в близост до вратата на Борг. Изправи се бързо на крака и погледна към трибуната точно когато баща му влизаше в залата. Фредрик, пъхнал ръце в джобовете си, срещна погледа му. Макс си поведе топката, стигна, дриблирайки, до другия край на терена и вкара гол. Щом подаде глава изпод ръцете и краката на съотборниците си, видя как Фредрик се обръща разочаровано и излиза навън.

Макс още стоеше неподвижно до страничната линия и се взираше след баща си, когато съдията поднови играта. Виковете на публиката насочиха вниманието на Макс обратно към мача, където противниковият отбор беше уцелил първо страничната, а после и горната греда. Целият отбор с изключение на Вега се беше натръшкал по пода, така че когато противниковият играч се засили, за да вкара топката в опразнената врата, Вега плонжира и блокира изстрела. С лице. По топката имаше кръв, когато отскочи обратно към противниковия играч. Само един лек удар с вътрешната част на крака щеше да реши мача, но въпреки това играчът се засили и изпъна глезен. Затова Макс се затича през налягалите тела и се хвърли с крака напред. Уцели топката, а противниковият играч уцели крака му. Макс изкрещя толкова високо, че Брит-Мари се почувства все едно тя самата си е счупила нещо. Мачът свърши два на два. За пръв път от много, много време отборът на Борг не изгуби футболен мач. Вега седеше до Макс в линейката и през целия път до болницата пееше крайно неподобаващи песни.

Майката на Бен стои пред вратата. Поглежда Вега, после Брит-Мари и накрая кима както правят хората в края на много дълга смяна.

– Макс иска да ви види. Само вас двете.

Фредрик изругава високо, но майката на Бен е неумолима.

– Само двете.

– Мислех, че днес не си на работа – казва Вега.

– Не бях. Но когато Борг играе футбол, от болницата се налага да викат допълнителен персонал – казва тя строго, макар да си личи, че се опитва да не се засмее.

Завива с одеяло Бен, който спи на една от пейките, и го целува по бузата. След това прави същото с Дино, Падан и Омар.

Брит-Мари усеща злобните погледи на Фредрик, докато трите вървят по коридора към стаята на Макс. Затова застава зад Вега, така че погледите да не стигат до гърба на момичето. Макс лежи в леглото, а кракът му е вдигнат нагоре към тавана. Засмива се на подутото лице на Вега, когато ги вижда.

– Разкрасили са ти физиономията! Определено има подобрение спрямо преди!

Вега изсумтява и кимва към крака му.

– Мислиш ли, че лекарите могат да ти оправят куция крак, та най-накрая да се научиш да играеш като хората?

Той се ухилва. Тя също.

– Баща ми сърдит ли е? – пита Макс.

– Мечките серат ли в гората? – отговаря Вега, но Брит-Мари решава, че това е достатъчно.

– Вега, сериозно! Според теб подобава ли да използваш такъв език в болница?

Вега се смее. Макс също. Брит-Мари си поема дълбока, овладяна глътка въздух и ги оставя да си приказват неуместните приказки.

Фредрик чака на същото място, където го оставиха. Брит-Мари спира неловко пред него. Устоява на импулса да протегне ръка към ръкава му и да махне един от космите на Вега, който явно се е озовал там, докато двамата викаха насреща си.

– Ха – прошепва Брит-Мари.

Той не отговаря. Просто се взира в пода. Затова тя призовава малкото глас, който ѝ е останал, и пита:

– Фредрик, някога обичал ли си нещо толкова много, колкото тези деца обичат футбола?

Той вдига очи и погледът му се впива в нея.

– Имаш ли деца, Брит-Мари?

Тя преглъща тежко и поклаща глава. Той отново свежда поглед.

– Тогава не ме питай дали съм обичал.

Всеки седи на стола си, без да казва нищо, докато накрая майката на Бен отново излиза от стаята. Брит-Мари става, но бащата на Макс остава седнал, сякаш вече няма сили да се изправи. Майката на Бен слага ръка на рамото му и казва утешително:

– Макс искаше да ти кажа, че по всяка вероятност до половин година ще може отново да играе хокей на лед. Костта ще зарасне напълно. Кариерата му не е застрашена.

Бащата на Макс не помръдва. Навел е глава, притискайки брадичка към врата си. Майката на Бен кима на Брит-Мари. Брит-Мари прехапва бузи. Майката на Бен тръгва обратно към вратата, но бащата на Бен най-накрая се размърдва. С две бързи движения вдига ръце и покрива очите си с длани, а сълзите потичат през пръстите му, надолу към наболата брада. Няма кърпа. По пода остават мокри петна.

– А футбол? Кога ще може пак да играе футбол?

На една определена възраст почти всички въпроси, които човек си задава, се въртят около едно и също: как се живее животът?