Брит-Мари беше тук

23

Когато жената и мъжът с червената кола спират в края на паркинга, първоначално Брит-Мари и децата не реагират, защото вече са започнали да свикват, че на футболните тренировки в Борг вече се появяват нови играчи и публика, сякаш това е най-нормалното нещо на света. Едва когато Макс посочва колата и казва „Тези са от града. Жената е шеф на регионалната футболна асоциация, баща ми я познава“, тренировката спира и играчите и треньорът се обръщат подозрително към непознатите.

– Брит-Мари? – пита жената, щом се приближава.

Облечена е добре, мъжът също. Червената кола е страшно чиста, забелязва Брит-Мари, първоначално с одобрението, което ѝ е останало от нормалния ѝ живот, но след това с инстинктивния скептицизъм към всичко непокътнато и чисто, на който се е научила в Борг. Чистите и непокътнати неща рядко се вписват в Борг.

– Аз съм – информира Брит-Мари.

– Оставих няколко документа за теб по-рано днес, успя ли да ги прегледаш? – пита жената и прави жест към пицарията.

– Ха. Ха. Не, не успях. Бях заета.

Жената поглежда децата. После поглежда Брит-Мари.

– Отнасят се до правилата на Януарската купа, за която този... отбор... се е записал.

Произнася „отбор“ така, както Брит-Мари произнася „чаша за кафе“, когато в ръце държи пластмасова чашка.

– Ха – казва Брит-Мари и вади бележник и молив, сякаш се въоръжава.

– Ти си посочена като треньор. Имаш ли лиценз? – пита жената.

– Моля? – пита Брит-Мари и в същото време записва „лиценз“ в бележника си.

– Л-и-ц-е-н-з – повтаря жената и посочва мъжа до себе си, все едно той е някой, когото Брит-Мари би трябвало да разпознае: – Регионалната футболна асоциация и общината допускат до участие в Януарската купа само отбори, които имат треньор с регионален треньорски лиценз.

Брит-Мари записва „Набави си регионален треньорски лиценз“ в бележника си.

– Ха. Ще ви затрудня ли много, ако помоля за инструкции относно набавянето на такъв лиценз? Мога незабавно да се погрижа връзката ми в Агенцията по заетостта да уреди...

– Чакай малко, това не е нещо, което просто си НАБАВЯШ! Трябва да изкараш КУРС! – възкликва мъжът пред червената кола леко истерично.

После махва ядосано с ръка към паркинга:

– Вие дори не сте отбор! Дори нямате игрище, където да тренирате!

В този момент на Вега ѝ писва, тъй като тя съвсем очевидно не е от най-търпеливите.

– Ей, чичка, тук играе ли се футбол, или не, по дяволите? – изръмжава тя.

– А? – отговаря чичката.

– Да не си глух, а? Казах: играем ли шибан футбол тук, или не? – крясва Вега.

– Е? – отвръща чичката с подигравателна усмивка и разперва ръце.

– Ако тук се играе футбол, значи това е шибано футболно игрище – заявява Вега.

Чичката поглежда шокирано Брит-Мари, сякаш очаква тя да каже нещо. Според Брит-Мари обаче това не би било уместно, защото смята, като никога, че независимо от изразните средства, този път Вега е права. Затова си замълчава. Жената до чичката се прокашля.

– Отборът в града развива отлична футболна дейност, сигурна съм, че...

– И тук развиваме отлична футболна дейност! – срязва я Вега.

Жената диша насечено през ноздрите.

– Януарската купа трябва да има регламент. Иначе всеки би могъл да дойде да играе. Ще настъпи хаос, разберете. Съжалявам, но ако нямате треньор с лиценз, не можем да ви допуснем до участие. Можете да пробвате отново догодина, ще разгледаме молбата ви и...

Прекъсва я глас, идващ някъде от мрака между червената кола и камиона на Карл. Притежателката на гласа има махмурлук и няма да търпи да ѝ противоречат, това е очевидно.

– Аз имам лиценз. Запишете моето име, щом е толкова важно.

Жената зяпва Банк. Всички останали правят същото. Не е ясно накъде гледа самата тя. Без това да звучи предубедено, разбира се. Във всеки случай, кучето ѝ гледа към Брит-Мари. Брит-Мари му хвърля бърз поглед, като между съучастници в престъпление.

– Чакай малко, ТЯ се е върнала в Борг? Това може да доведе само до проблеми, казвам ти го още отсега – прошепва чичката на жената, щом вижда Банк.

– Шт! – изшътква жената.

Банк излиза от сенките и размахва бастуна си към тях, като, без да иска, удря мъжа доста силно по бедрото. Два пъти.

– Ой – извинява се Банк, а после насочва бастуна по-близо до жената: – Запишете моето име. Предполагам, че не сте го забравили – казва тя и случайно удря мъжа доста силно по ръката три или може би четири пъти.

– Ой – повтаря Банк.

– Дори не знаех, че си се върнала в Борг – усмихва се жената нервно.

– Сега знаеш – констатира Банк и размахва предизвикателно бастуна, като, без да иска, удря мъжа по рамото и малко по бузата, след което, със сигурност вследствие на злощастна случайност, някак си пъхва края на бастуна в устата му, а мъжът залита назад и започва да плюе кал около себе си, подобно на малка дефектна пръскачка.

– Опала – казва Банк.

– Ние... искам да кажа... правилата на състезанието предвиждат да... – пробва жената.

Банк изпъшква силно и махмурлийски.

– Млъкни, Аника, просто млъкни. Децата искат да играят. Имаше време, когато и ние двете просто искахме да играем, а големите чичковци опитваха да ни пречат.

Банк насочва бастуна си към мъжа, докато произнася последните думи, но този път той успява да отскочи встрани. Жената дълго време стои и като че обмисля възможните отговори. С всеки изминал миг изглежда по-млада и по-млада. Отваря уста, после я затваря. Накрая записва примирено името на Банк в документите си. Мъжът продължава да плюе и да ръмжи, когато двамата се качват в червената си кола и напускат Борг по посока на града.

Банк не си губи времето с маловажни неща, тъй като, когато е махмурлия, търпението ѝ е съизмеримо с това на Вега, така че директно размахва заплашително бастуна си към децата и измърморва:

– Освен ако не сте слепи, би трябвало до този момент да сте забелязали, че аз до голяма степен съм. Но не е нужно да виждам как играете, за да разбера, че сте некадърни. Има два дни до идиотската им купа, така че през оставащото време трябва да положим усилия, за да станете възможно най-малко некадърни.

Тя се замисля за секунда и добавя:

– Не очаквайте твърде много.

Това не е най-великият пеп ток, така си е. Всъщност Брит-Мари си мисли, че може би харесваше Банк повече, когато тя не говореше толкова много. Разбира се, Омар първи се осмелява да възрази. Отчасти защото има куража да каже това, което мисли целият отбор, отчасти защото е достатъчно глупав, че да го направи.

– Шит, това е пълна щета, не можем да имаме сляп коуч!

Брит-Мари сключва ръце.

– Не се говори така, Омар. Нечувано нецивилизовано е да наричаш някого „пълен“. Банк може би просто има едър кокал.

Омар я зяпва.

– Кого съм нарекъл пълен? Казах, че това е пълна щета.

– Ха. В такъв смисъл – казва Брит-Мари, без да има никаква представа какво означава това.

Омар посочва Банк.

– Тя е сляпа! Какво разбира от футбол?

– Всъщност става дума за увреждане на зрението – отбелязва Брит-Мари и добавя с леко онеправдан тон: – Няма нищо общо със затлъстяване.

Омар изругава. Банк просто кима спокойно. После посочва топката с бастуна си с точност, която смайва дори Омар.

– Дайте топката – казва тя и свирва на кучето.

То веднага се втурва и застава зад Омар, след което излайва силно и ясно. Банк рязко се обръща към тях. Вега първа разбира какво става и погледът ѝ проблясва очаквателно. Тя изтичва до топката и я подава на Банк. После отстъпва бързо и развеселено, колкото се може по-далеч от брат си. Погледът на Омар блуждае притеснено между кучето отзад и Банк отпред.

– Ама... какво... чакай, не исках да каж...

Банк прави две крачки назад, засилва се с всичка сила и замахва с крак към топката. През това време кучето е приклекнало зад Омар и се е изпикало. Урината е образувала правилна кръгла локва в чакъла. Щом стъпалото на Банк докосва кожената топка, Омар заляга и се хвърля изплашено назад, препъва се в кучето и се приземява по лице в локвата.

Кракът на Банк замръзва до топката. Тя посочва Омар с бастуна и промърморва:

– Поне знам какво е лъжлив шут. И въпреки че съм почти сляпа, бих заложила доста пари, че в момента лежиш в кучешка пикня. Така че може би ще се съгласиш, че във всеки случай, разбира от футбол много повече от теб?

Вега стои очарована до ръба на локвата.

– Как научи кучето на това?

Банк свирва на кучето. Почесва го по муцуната. Отваря джоба на якето си и дава на кучето да вземе каквото има вътре.

– Имам кучето отпреди да ослепея. Научих го на половината трикове още докато виждах, а на другата половина – след това.

– Това не е цивилизовано – казва Брит-Мари и отива до развлекателния център, за да вземе бикарбонат.

Когато се връща, децата играят така, че се чува. Човек трябва сам да го преживее, за да разбере разликата между футбола, когато е тих, и футбола, когато не е. Брит-Мари спира в мрака и се заслушва. Всеки път, когато някое от децата получи топката, съотборниците му се провикват: „Тук! Ето ме!“.

– Там сте, ако се чувате – казва им Банк и опитва да се отърве от махмурлука, като масажира слепоочията си.

Децата играят. Викат. Казват си къде са. Брит-Мари стиска бутилката бикарбонат, докато по повърхността ѝ се появяват вдлъбнатини.

– Тук съм – прошепва тя и ѝ се иска Свен да беше тук, за да му го каже.

Странно градче. И странна игра.

След края на тренировката всички се разпръскват. Падан се прибира у дома с баща си и камиона, а Сами взима Вега, Омар и Дино. Макс се прибира пеша, вървейки сам покрай шосето. Майката на Бен идва да вземе сина си. Махва на Брит-Мари и Брит-Мари ѝ махва в отговор. На връщане Банк мълчи и Брит-Мари решава, че не е удачно да предизвиква съдбата. Най-вече смята, че не е удачно да предизвиква бастун, който е бил в калта и в устата поне на един човек. Затова приема тишината.

Щом се прибират, Банк развива целофана от бирата и отпива право от бутилката. Брит-Мари отива и взима чаша и подложка.

– Все трябва да има някаква граница – казва тя решително на Банк.

– Ама че си мрънкаща вещица, някой казвал ли ти го е? – пита Банк.

– Няколко пъти – отговаря Брит-Мари и се сдобива с втората си истинска приятелка.

Запътва се към стълбите, но се спира, обръща се и пита:

– Каза, че баща ти е бил фен на „Тотнъм“. Бих искала, ако няма да те затрудни, да ми обясниш какво означава това.

Банк отпива от чашата си. Потъва в един стол. Кучето слага глава в скута ѝ.

– Ако си фен на „Тотнъм“, винаги даваш повече любов, отколкото получаваш – казва тя.

Брит-Мари свива пръстите на здравата си ръка около превръзката на другата. Определено ѝ се струва, че да обичаш футбол, е ненужно сложно.

– Предполагам, че с това искаш да кажеш, че са слаб отбор.

Устните на Банк потръпват в крайчетата.

– „Тотнъм“ са от най-лошия тип слаби отбори – почти са добри. Винаги обещават, че ще се представят фантастично. Карат те да се надяваш. Продължаваш да ги обичаш, а те продължават да измислят все по-изобретателни начини да те разочароват.

Брит-Мари кима, все едно това звучи разумно. Банк се изправя и констатира:

– В този смисъл, дъщеря му винаги е била като любимия му отбор.

Банк оставя празната бутилка на кухненския плот и без да ѝ се налага да използва бастуна си, минава покрай Брит-Мари и продължава към всекидневната.

– Бирата беше вкусна. Благодаря.

Тази вечер Брит-Мари седи на ръба на леглото си няколко часа. Изправя се и отива на балкона. Чака да види полицейска кола. После се връща на ръба на леглото. Не плаче, не е нещастна, всъщност по-скоро обратното. Чувства се почти въодушевена. Само не знае с какво да се захване. Като че не я свърта на едно място. Прозорците са излъскани, подът е изтъркан, балконските мебели са избърсани. Сипала е бикарбонат на пръстта в саксиите и бакпулвер на матрака. Със здравата си ръка разтърква превръзката, която скрива бялото петно, което пък преди това бе скрито от венчалната ѝ халка. В известен смисъл, посещението в солариума е постигнало желания ефект, макар и не така, както го бе замислила. Откакто пристигна в Борг, нищо не се случва така, както го е замислила.

За пръв път, откакто е тук, Брит-Мари наистина приема, че това не е непременно нещо лошо.

Когато на вратата се чука, Брит-Мари вече толкова дълго е чакала това да стане, че първоначално решава, че си въобразява. Но после се чука отново, а тя скача от леглото залитайки и се втурва надолу по стълбите като умопобъркана. Това, разбира се, е крайно нецивилизовано и изобщо не е типично за нея. Не е тичала по този начин, откакто беше тийнейджърка. Човек тича така, когато сърцето му изпреварва краката. Брит-Мари спира за миг и събира толкова разум, колкото може, за да оправи прическата си и да приглади невидимите гънки на полата си.

– Свен! Аз... – тръгва да казва още докато отваря вратата.

После спира. Задъхва се. Усеща как краката ѝ се подкосяват.

– Здрасти, скъпа – казва Кент.