Брит-Мари беше тук

38

– Ще те помоля да опиташ да разбереш, че не е честно да поставиш някого пред такъв избор – казва Брит-Мари.

Не получава отговор, затова обяснява:

– Изборът не е честен, разбери. Искам да те помоля да опиташ да не ми се сърдиш.

Разбира се, продължава да не получава отговор, затова прехапва бузи и приглажда полата си.

– Тук е много спретнато. Не знам, разбира се, дали това има някакво значение за теб сега, но се надявам, че е така. Гробището е много чисто и спретнато.

Сами не отговаря, но Брит-Мари се надява, че я чува, когато му казва:

– Исках да знаеш, любимо момче, че никога няма да съжалявам, че дойдох в Борг.

Събота следобед е. Денят след като общината даде на Брит-Мари нечестен избор и денят, в който „Ливърпул“ среща „Астън Вила“ на сто мили от Борг. Рано сутринта Брит-Мари отиде в развлекателния център. В понеделник на чакъла отвън ще има багери, както обещаха саката от общината. Кент ги накара да се зарекат, иначе нямало да ги остави да отидат да обядват. Така че те обещаха тържествено, че игрището ще се сдобие с тревно покритие и истински врати с мрежа. И ясни бели очертания по тревата. Изборът не беше честен, но Брит-Мари си спомня какво е да изгубиш сестра, спомня си колко изгубена се чувстваше тогава. Затова смята, че това е най-доброто, което може да даде на някого, който е също толкова изгубен. Игрище с ясни очертания.

Чуваше гласове през отворената врата на пицарията, но не влезе. Имаше чувството, че така е най-добре. Развлекателният център беше празен, но вратата на хладилника бе открехната. Следите от плъхови зъби, прегризали гуменото уплътнение на вратата, разкриваха какво се е случило. Фолиото върху чинията беше нахапано, а фъстъченото масло и „Нутела“-та бяха изблизани без остатък. На излизане плъхът се бе спънал в кутията с бакпулвер и тя се беше обърнала върху кухненския плот. В бялата пудра имаше следи от лапи. Две следи. Плъхът бе имал дейт.

Брит-Мари дълго време седя на един от столовете с кърпа в скута. После избърса лицето си и изчисти кухнята. Изми, дезинфекцира и се постара всичко да е свежо. Потупа пострадалата от удар от камък кафе машина, прокара длан по картината с червената точка, която висеше на напълно съвсем точна височина и показваше на Брит-Мари къде се намира.

Колкото и да е странно, почукването не я изненада. Стори ѝ се съвсем на място, че младата жена от Социалната служба стои на вратата. Сякаш тук си беше у дома.

– Здравей, Брит-Мари. Видях, че свети, надявам се да не те безпокоя – каза жената.

– Определено не. Дойдох само да оставя ключовете – информира я Брит-Мари тихо и се почувства като гост в нечия чужда къща.

Вдигна ключовете от развлекателния център, но жената не ги взе. Просто се усмихна топло към помещението.

– Тук е много приятно. Разбрах, че това място означава много за Вега и Омар, и поисках да го видя, за да мога да ги разбера по-добре.

– Почистих след себе си толкова добре, колкото можах – увери я Брит-Мари.

– Обещавам, че ще направя всичко възможно, за да получат най-доброто – обеща жената.

Брит-Мари завъртя ключовете в ръката си. Потисна чувствата, които напираха в нея. Провери няколко пъти дали е прибрала всичко в чантата си и дали наистина е изключила лампите в тоалетната и кухнята. Събра сили да попита това, което бе искала да попита няколко пъти, въпреки че разумът ѝ се бореше със зъби и нокти да я спре. „Би ли имало значение, ако някой предложи да гледа децата?“. Естествено, знаеше, че това е нелепо. Но успя да отвори уста и да каже:

– Би ли... искам само да попитам, ако може, дали... естествено, това е нелепо, определено, но бих искала да разбера дали случайно би имало някакво значение, ако някой...

Срещна погледите на родителите на Падан, преди да успее да завърши изречението. Те стояха на вратата. Майката беше сложила ръце на бременния си корем, а бащата държеше шапката си в ръце.

– Здравейте – каза майката.

– Ти ли си тази, която ще вземе децата? – попита Карл жената от социалните.

Майката го сръчка леко с лакът и се обърна сериозно към младата жена:

– Казвам се Соня. Това е Карл. Родители сме на Патрик, който играе в един отбор с Вега и Омар.

Разбира се, напълно възможно е жената от социалните да е смятала да отговори нещо, но Карл не ѝ даде тази възможност:

– Искаме да се грижим за децата! Искаме да дойдат да живеят при нас! Не можете да ги вземете от Борг!

Соня погледна Брит-Мари. Видя ръцете ѝ може би, тръгна неканена към нея и я прегърна. Брит-Мари смотолеви нещо за препарат за съдове по дланите, но Соня въпреки това я прегърна. Нещо изшумоля до вратата. Жената от социалните се засмя леко, сякаш това беше естествената ѝ реакция всеки път, когато си отвори устата.

– В интерес на истината, същият въпрос ми беше зададен от майката на Бен и чичото на... „Дино“, така ли го наричате?

Шумоленето откъм вратата се засили, допълнено от демонстративно прокашляне.

– Децата! Могат ли да живеят при мен, а? Те са ми като, как се казва? Деца, да!

Някоя изглеждаше сякаш е готова да се сбие с всички в стаята, ако се наложи. Размаха ръка към игрището отвън. По оградата още висяха бели фланелки, а сутринта свещите грижливо бяха запалени отново.

– Нужно е, как се казва? Нужно е цяло село, за да се отгледа дете[28], а? Тук имаме село!

Банк и кучето стояха зад нея. Щом жената от социалните я погледна, Банк като че ли го усети, защото размаха веднага бастуна си и поклати рязко глава.

– Аз не съм тука, за да осиновявам разни деца. Просто си искам пицата.

Соня пусна Брит-Мари, неохотно, както се прави с балон, когато знаеш, че ако го пуснеш, ще отлети. Карл стисна шапката си и посочи едновременно насърчено и ужасено жената от социалните:

– Не можеш да вземеш децата от Борг, иначе могат да се окажат при когото и да е! Могат да попаднат при някой фен на „Челси“!

Брит-Мари, която вече беше сложила ключовете от развлекателния център върху кухненския плот, се прокрадна зад гърбовете им. И да са я видели, а може би наистина я видяха, те я оставиха да си излезе мълчаливо, защото им пукаше за нея достатъчно много.

Следобедът в Борг се превръща във вечер, бързо и безмилостно, като дръпване на лепенка. Брит-Мари седи на колене, опряла чело на надгробната плоча на Сами.

– Любимо момче. Никога няма да съжалявам, че бях тук.

Събота е и „Ливърпул“ играят мач на сто мили оттам. В понеделник багерите ще пристигнат в Борг. Брит-Мари не знае дали е религиозна или не, но си мисли, че това ѝ стига – знанието, че Бог има план за игрище в Борг. План за Борг.

Върви сама през градчето до шосето, а по чорапите ѝ има петна от трева. Белите фланелки още висят на оградата, а под тях са запалени нови свещи. Развлекателният център е осветен от сиянието на телевизора. Брит-Мари вижда силуетите на децата вътре. Сега там има повече деца откогато и да било. По-скоро клуб, отколкото отбор. Брит-Мари иска да влезе, но разбира, че не е удачно. Разбира, че така е най-добре.

На чакъла между развлекателния център и пицарията са паркирани два извънмерно стари камиона. Няколко възрастни мъже с бради и шапки се движат на светлината от фаровете. Пъхтят, стенат, ръчкат се и се бутат. Минава известно време, докато Брит-Мари разбере, че играят футбол.

Забавляват се.

Тя продължава по пътя. В продължение на няколко удара на сърцето се спира пред една незначително малка къщичка с незначително малък двор. Ако не знае, че е там, човек лесно би могъл да я подмине, без изобщо да забележи, че е подминал нещо. В това отношение къщата много си прилича със собственика си. Полицейската кола не е паркирана отвън, прозорците не светят. Когато се уверява, че Свен не си е у дома, Брит-Мари се промъква до вратата и почуква. Защото иска поне веднъж в живота си да го е правила.

После се забързва нататък, скрита в сенките, и скоро стига до дома на Банк. Лехата отпред вече не смърди. Табелата „Продава се“ на полянката е махната. Брит-Мари влиза в антрето. Вътре мирише на пържени яйца, кучето спи на пода, а Банк седи на фотьойла си във всекидневната, с лице толкова близо до телевизора, че Брит-Мари едва не я предупреждава, че това със сигурност е опасно за зрението, но се усеща навреме.

– Може ли да попитам кой играе? – пита тя вместо това.

– „Астън Вила“ и „Ливърпул“! „Астън Вила“ водят с два на нула! – отговаря Банк разпалено.

– Ха. Предполагам, че и ти подкрепяш „Ливърпул“, също както и всички деца, изглежда.

– Ти луда ли си? Аз съм за „Астън Вила“! – изръмжава Банк.

– А мога ли да попитам защо? – пита Брит-Мари, защото като се замисли, това е първият път, когато вижда на Банк изобщо да ѝ пука за футболен мач по телевизията.

Банк се обръща към нея така, сякаш въпросът ѝ е нелеп. Замисля се за секунда. Отговаря кисело:

– Защото другите не викат за тях.

После добавя:

– И защото имат готини фланелки.

На Брит-Мари вторият аргумент ѝ се струва малко по-разумен от първия. Банк вдига глава и намалява звука на телевизора. Отпива от бирата си и се прокашля.

– В кухнята има храна. Ако си гладна.

Брит-Мари поклаща глава и стисва здраво чантата си.

– Кент ще дойде скоро. Ще се прибираме. Той ще е със своята кола, аз с моята, но той ще кара пръв, разбира се. Не обичам да карам по тъмно. Така че най-добре ще е той да е пръв.

Банк вдига вежди. Става мъчно на крака, псувайки фотьойла, все едно той е виновен, че хората остаряват.

– Не е моя работа, Брит-Мари. Но смятам, че трябва да се научиш да караш на тъмно.

– Това беше мило – отговаря Брит-Мари, загледана в чантата си.

Банк и кучето ѝ помагат да свали куфарите и саксията от горния етаж. Брит-Мари измива съдовете и почиства кухнята. Сортира приборите. Почесва кучето зад ушите. Някой изкрещява силно от телевизора. Банк се втурва във всекидневната. Изглежда ядосана, когато се връща.

– „Ливърпул“ вкараха. Сега е два на един за „Астън Вила“ – измърморва тя.

Брит-Мари прави последна обиколка на къщата. Подравнява килимите и пердетата. Щом се връща в кухнята, казва:

– Не съм от хората, които се бъркат на другите, Банк, но не можах да не забележа, че табелата „Продава се“ я няма. Бих искала да те поздравя, че си успяла да продадеш къщата.

Банк се засмива горчиво.

– Ти шегуваш ли се? Кой би искал да купи къща в Борг?

Брит-Мари приглажда полата си.

– Ха. Бих искала да подчертая, че предположението не беше неразумно, след като си махнала табелата!

Банк се обръща към кухненския плот и опитва да се прави на заета с чиниите, които вече ги няма там.

– Уф, просто реших да поостана малко в Борг. Мислех да отида да поговоря с татко. Може би ще ми е по-лесно сега, когато е мъртъв и няма да ме прекъсва през цялото време.

Брит-Мари иска да я потупа по рамото, но осъзнава, че най-добре ще е да се въздържи. Ако не за друго, то защото Банк държи бастуна си под ръка.

На вратата се чука. Банк отива в антрето и продължава към всекидневната, без да отвори, защото знае кой е отвън. Брит-Мари се оглежда за последно. Доближава пръсти до стените. Толкова близо, че да ги усети, но не толкова, че да ги докосне. Все пак са прекалено мръсни. Не е успяла да се захване с тях. Нужно ѝ беше повече време в Борг, за да стигне до стените.

Кент се усмихва облекчено, когато Брит-Мари отваря вратата.

– Готова ли си да тръгваме? – пита той стресирано, сякаш още се страхува, че тя може да промени решението си.

Брит-Мари кима и хваща чантата си, когато човекът по телевизията внезапно започва да крещи като обладан. Звучи все едно някой го бие.

– Какво, за Бога? – възкликва Брит-Мари.

– Да тръгваме! Движението може да се натовари! – пробва се Кент, но вече е късно.

Брит-Мари отива във всекидневната. Банк нарежда и псува млад мъж с червена фланелка, който търчи по терена и крещи, докато накрая лицето му става лилаво.

– Два на два, „Ливърпул“ вкараха за два на два – измърморва тя и ритва фотьойла, сякаш вината е негова.

Брит-Мари вече излиза през вратата.

БМВ-то на Кент е паркирано на улицата. Той тръгва подире ѝ, протяга се към нея, но тя се изплъзва. Разбира се, това не подобава на възрастна жена, определено, да тича като някоя престъпница, бягаща от закона. Спира запъхтяна до бордюра на тротоара. Въздухът изгаря гърлото ѝ. Брит-Мари се обръща и поглежда Кент, а от очите ѝ текат сълзи.

– Какво става, скъпа? Трябва да тръгваме – казва той, но гласът му секва, защото вероятно вижда точно какво става.

Полата на Брит-Мари е намачкана, но тя не я приглажда. Косата ѝ е почти рошава, толкова рошава, колкото косата на Брит-Мари изобщо може да бъде. Накрая разумът ѝ капитулира тотално и ѝ разрешава да повиши глас:

– „Ливърпул“ изравниха! Мисля, че ще спечелят!

Голямата глава на Кент клюмва към гърдите му. Той се свива.

– Не можеш да им бъдеш майка, скъпа. А и да можеш, какво ще стане после? Когато вече нямат нужда от теб? Какво тогава?

Тя клати глава. Но упорито и непокорно, а не отчаяно и тъжно. Сякаш смята да скочи, било то и само от бордюра.

– Не знам, Кент. Не знам какво ще стане после.

Той затваря очи и отново изглежда като младежа на стълбите. Моли я тихо.

– Мога да почакам до утре, Брит-Мари. Отседнал съм при родителите на Падан. Ако утре сутринта не почукаш на вратата, ще се прибера сам.

Опитва се да звучи самоуверено. Но знае, че е я изгубил.

Брит-Мари вече е преполовила пътя до развлекателния център.

Омар и Вега я виждат преди тя да ги е видяла. Вече е изтичала покрай тях, когато ги чува да викат след нея.

– Какво за... „Ливърпул“... определено не знам какво точно направиха, но останах с впечатлението, че ще спечелят срещу тези... както се казваха. Вила нещо си! – изпуфтява Брит-Мари.

Погледът ѝ е премрежен и тя е толкова задъхана, че се налага да подпре ръце на коленете си, насред улицата, та съседите да си помислят, че е почнала да ползва наркотици.

– Знаем! – съгласява се Омар ентусиазирано.

– Ха – изпъхтява Брит-Мари.

– Два на два е, ще бием! Когато Джерард вкара, по погледа му си личеше, че ще бием! – виква Омар възторжено.

Брит-Мари вдига поглед, дишайки толкова тежко, че получава мигрена.

– Мога ли да попитам какво тогава правите на улицата, за Бога?

Вега стои пред нея с ръце в джобовете и клати глава, сякаш вече се е уверила, че Брит-Мари е засвидетелствано слабоумна.

– Искаме да си с нас, когато обърнем.

„Ливърпул“ така и не обръщат. Мачът завършва два на два. Това няма абсолютно никакво значение.

Тази вечер ядат яйца и бекон в кухнята на Банк. Вега и Омар, Брит-Мари, Банк и кучето. Омар слага лактите си на масата, а Вега му казва да ги свали. Погледите им се срещат за миг, след което той сваля лактите си, без да протестира.

Брит-Мари стои в антрето, докато те си обличат якетата. Свива пръстите на краката си и тупа ръкавите на децата толкова дълго, че накрая те хващат ръцете ѝ, за да престане.

Младата жена от социалните стои на полянката и ги чака.

– Тя е о’кей, не обича футбол, но е о’кей – казва Вега на Брит-Мари.

– Ще я научим – уверява я Омар.

Брит-Мари прехапва бузи и кима.

– Аз... работата е там, че... искам само да кажа, че аз... че вие... аз никога... – започва тя.

– Знаем – казва Вега дълбоко в плата на сакото ѝ.

– Всичко е наред – обещава Омар в шията ѝ.

Децата вече са излезли на улицата, когато момчето се обръща. Брит-Мари не е помръднала, сякаш иска в последния момент да запечата сцената в ретините си. Омар пита:

– Какво ще правиш утре?

Брит-Мари сключва ръце пред себе си. Вдишва толкова продължително, колкото може.

– Кент чака да почукам на вратата му.

Вега пъха ръце в джобовете си. Вдига вежди.

– А Свен?

Брит-Мари вдишва. Издишва. Борг изпълва дробовете ѝ.

– Той ми каза, че всеки път, когато се чука, се надява да съм аз.

Децата, осветени от уличните лампи, изглеждат толкова малки. Но Вега се изправя, изпъва гръб и казва:

– Направи ми една услуга, Брит-Мари.

– Каквото кажеш – прошепва тя.

– Утре не ходи да тропаш по ничия врата. Просто карай! – моли я момичето.

Брит-Мари стои сама в мрака дълго след като те са си тръгнали. Не е обещала нищо. Знае, че това би било обещание, което не може да изпълни.

Стои на балкона в къщата на Банк и усеща как Борг подухва нежно в косата ѝ. Не толкова силно, че да развали прическата ѝ, но достатъчно, за да се усеща вятърът. Вестникарят минава още по тъмно. Жените с ролаторите се приплъзват бавно от вратата до пощенската си кутия. Една от тях махва на Брит-Мари и Брит-Мари махва в отговор. Не с цяла ръка, естествено, ами сдържано, вдигайки дискретно дланта си. Както махат разумните възрастни хора. Изчаква жените да се приберат обратно. После се промъква надолу по стълбите и отнася куфарите си в бялата кола със синята врата.

Още преди да е настъпило утрото, тя стои пред една врата и чука.