Брит-Мари беше тук

2

Агенцията по заетостта отваря в 9:00. Брит-Мари изчаква до 9:02, преди да влезе, защото наистина не иска да изглежда твърде настоятелно.

– Днес трябваше да ми се обадите – съвсем не настоятелно информира тя, когато момичето отваря вратата на офиса.

Момчешката ѝ прическа днес изглежда различно. Стои по-скоро накриво, а не право нагоре. Сякаш посоката на косата ѝ се определя не толкова от първоначалната идея, а от това на коя страна ще заспи момичето. Това е доста практично, разбира се, момичето няма време да се тревожи за такива неща, кариерата е по-важна от фризурата. Не че на нея ѝ има нещо, естествено. Брит-Мари не съди никого. Но самата тя се е сресала така, както правят хората, за които прическата е от значение.

– А? – възкликва момичето, с лице, освободено от позитивни мимики.

Вътре в офиса има непознати хора. С пластмасови чаши.

– Кои са тези? – иска да знае Брит-Мари.

– Имам среща – отговаря момичето.

– Ха, срещата е важна, разбира се – констатира Брит-Мари и изглажда една гънка в полата си, която само тя може да види.

– Да... значи... – започва момичето.

Брит-Мари кима и констатира с направо нечувано разбиране и в никакъв случай осъдително:

– А аз, разбира се, не съм важна.

Момичето се размърдва нервно, все едно дрехите ѝ внезапно са променили размера си.

– Ами, нали вчера ти казах, че ще се обадя, ако изскочи нещо, не съм казвала, че ще е дне...

Брит-Мари вади бележника от чантата си и сочи педагогически.

– Записала съм го в списъка.

Момичето насочва пръсти към челото си, сякаш се опитва да извади малък невидим пирон от главата си.

– Казах, че е... възможно... да стане днес.

– Нямаше да го запиша в списъка, ако не го бяхте казали, разбирате ли?

Момичето си поема дълбоко дъх.

– Имам среща, трябв...

– Може би щяхте да имате повече време да намирате работа на хората, ако не прекарвахте цял ден в седене по срещи? – предлага Брит-Мари грижовно.

Момичето поглежда часовника си.

– Съжалявам, но наистина не мога да ти помогна...

Брит-Мари си поема изключително търпелива глътка въздух.

– Трябва да го направите. Пише го в списъка. Това тук е по ваша вина, разбирате ли?

Очите на момичето се разширяват леко.

– А?

Брит-Мари държи чантата пред себе си с две ръце, както би държала кормило на скутер.

– Принудихте ме да го запиша с мастило. Сега не може да се изтрие.

Момичето прочиства гърло и ѝ връща бележника.

– Много съжалявам, ако е станало недоразумение, но трябва да се връщам вътре.

Брит-Мари стиска чантата си по-здраво.

– Ха. Значи да седя тук и да чакам, все едно нямам по-важна работа, така смятате вие, разбира се.

– Не... искам да кажа, че... – пробва момичето, но Брит-Мари вече е седнала на един стол в коридора.

Като преди това го е избърсала с носна кърпичка, естествено. Като човек.

Момичето затваря вратата, изпухтявайки със затворени очи. Донякъде изглежда като човек, който духва свещичките на торта и искрено си пожелава нещо. Брит-Мари остава сама в коридора. Забелязва, че на вратата на момичето има два стикера, залепени малко под дръжката. На такава височина, на каквато би ги залепило дете. На стикерите има футболни топки. Това ѝ напомня за Кент, защото той обича футбол. И то по такъв начин, по какъвто не обича нищо друго на този свят. Даже повече, отколкото обича да разказва на хората колко струват вещите му, а Господ е свидетел, че Кент наистина обича да го прави.

Когато има голям турнир, приложението с кръстословицата в сутрешния вестник на Кент и Брит-Мари бива заменено от специално футболно приложение, след което с Кент вече не може да се говори нормално. Ако Брит-Мари го попита какво иска за вечеря, той измърморва „Няма значение“, без дори да откъсне поглед от телевизора.

Брит-Мари така и не прости на футбола. Нито за това, че ѝ отнема Кент, нито за това, че ѝ отнема кръстословиците.

Тя търка бялото петно на пръста си. Спомня си последния път, когато кръстословиците във вестника бяха заменени от футболно приложение, защото тогава прочете останалата част от вестника четири пъти с надеждата, че някъде може да има скрита мъничка кръстословица, която да не е забелязала. Нямаше такава, но имаше съобщение за смъртта на една жена на възрастта на Брит-Мари. Тя не можа да го забрави. Пишеше, че жената е лежала мъртва няколко седмици, докато най-накрая я открили, след като съседите се оплакали от лошата миризма, която идвала от апартамента ѝ. Брит-Мари не може да спре да мисли за съобщението, защото не може да спре да мисли за това колко неприятно е това, че съседите са се оплакали от миризмата. Пишеше, че смъртта била „естествена“. Един съсед бе разказал, че „вечерята ѝ още беше на масата, когато хазяинът влезе в апартамента“. Брит-Мари попита Кент какво според него е яла жената. Смяташе, че е особено неприятно да умреш по време на вечеря, все едно храната не е била вкусна. Кент измърмори, че нямало значение, и усили звука на телевизора. Брит-Мари изкрещя вътрешно.

Имаше значение, и то голямо. Вечерята трябва да има значение.

Минава половин час, преди вратата на офиса да се отвори. Хората излизат навън. Момичето се сбогува и се усмихва ентусиазирано. После забелязва Брит-Мари и се усмихва не толкова ентусиазирано.

– О, още си тук. Ами, значи, Брит-Мари, страшно съжалявам, но нямам време за...

Брит-Мари се изправя и изтупва невидими трохи от полата си.

– Разбирам. Твърде заета сте с кариерата си, за да имате време за някоя като мен, естествено.

Брит-Мари казва „кариерата“ много грижовно. Съвсем не критично. Въпреки това момичето май го приема малко критично, защото изглежда така, както изглеждаше една съседка на Брит-Мари, когато Брит-Мари се опитваше да прояви грижовност. Веднъж съседката я нарече „мрънкаща вещица“, след като Брит-Мари грижовно позвъни на вратата ѝ и с превантивна цел я информира за правилата за ползване на общото перално помещение в блока. За четвърти път. Брит-Мари много се обиди. Не заради частта с вещицата, това може да го понесе. Но Брит-Мари всъщност не мрънка. Тя е грижовна, има разлика. След онази случка Брит-Мари опитваше да обясни това на съседката всеки път, когато се засекат, докато няколко месеца по-късно съседката не изкрещя: „Стига вече си го дъвкала, по дяволите!“. Брит-Мари дълбоко се засегна, защото тя всъщност не е от хората, които предъвкват едно и също. „Такава ли съм? Мислиш ли, че съм от тези, които предъвкват, Кент? Мислиш ли? Предъвквам ли едно и също, Кент?“, попита тя мъжа си същата вечер. „Ненене, по дяволите“, измърмори Кент. „Ами и аз това казвам, точно това казвам! Изобщо не предъвквам!“, съгласи се Брит-Мари. После лежа будна цяла нощ, разстроена от факта, че из блока обикалят хора, които напълно несправедливо смятат, че Брит-Мари е от хората, които обичат да предъвкват.

– Съжалявам, н... – казва момичето нетърпеливо, очевидно с намерението да отпрати Брит-Мари.

– И се развличате с футбол. Сигурно го обичате – прекъсва я Брит-Мари и кима към стикерите на вратата.

Момичето грейва.

– Да! И ти ли?

– Определено не – пояснява Брит-Мари.

– Аха... – казва момичето.

– Ха – казва Брит-Мари.

Момичето поглежда първо ръчния си часовник, а после и един часовник на стената. Очевидно се опитва да изпъди Брит-Мари, затова Брит-Мари решава да каже нещо социално.

– Фризурата ви днес е различна – отбелязва тя.

– А? – казва момичето.

Брит-Мари се усмихва грижовно.

– Различна е от вчера. Така е модерно, разбира се. Да не се налага сама да решаваш как да изглеждаш.

Веднага след това добавя:

– Не че в това има нещо лошо, естествено, че не.

Все пак Брит-Мари не съди никого. Момичето се прокашля.

– О’кей. Благодаря, но сега тряб...

– Изглежда практично. Фризурата – кима Брит-Мари хвалебствено.

В действителност изглежда най-вече къса и рошава, все едно някой е разлял портокалов сок върху килим. Кент постоянно го правеше, когато пиеше водка с портокалов сок по време на футболните си мачове. Накрая на Брит-Мари ѝ дойде в повече и премести килима в гостната. Това беше преди тринайсет години, но тя често се сеща за случката. В това отношение килимите и спомените на Брит-Мари си приличат – и едните, и другите трудно се изпират.

Но прическата, естествено, може да изглежда както си иска. Днес например е малко като копър, гледан в саксия на балкона. В това няма нищо лошо, естествено. Брит-Мари няма абсолютно никакви предразсъдъци към копъра.

Момичето прочиства гърло. Прическата ѝ остава пасивна.

– За жалост, нямам време.

– А кога ще имате? – моли да узнае Брит-Мари.

Момичето издиша така, сякаш е много тежък мъж, а не много леко момиче.

– Какво имаш предвид?

Брит-Мари вдига бележника и преглежда внимателно списъка.

– Свободна съм в три часá.

– Графикът ми е пълен за днес, няма как д... – пробва момичето.

– Мога също в четири или пет – предлага Брит-Мари дипломатично.

– В пет затваряме – казва момичето.

– Значи се разбираме за пет – съгласява се Брит-Мари сама със себе си и се приготвя да запише уговорката с подострения молив, който се е материализирал между палеца и показалеца ѝ.

– Ама нали ти казвам, че не става! – протестира момичето.

– Значи сте заета в пет? – пита Брит-Мари обезпокоено.

– Да... или, значи, тогава затвар... – започва момичето.

– Определено не можем да се срещнем по-късно от пет – заявява Брит-Мари.

– А? – казва момичето.

Брит-Мари се усмихва нечувано, нечувано търпеливо.

– Не искам да създавам неприятности. В никакъв случай. Но все пак не живеем във военно време, нали, мила ми малка приятелко? Цивилизованите хора вечерят в шест часá, така че след пет вече е твърде късно за срещи, не смятате ли така?

– Да?

– Значи предлагате да се срещнем на вечеря?

– Не... ама... к’во... а?

Брит-Мари кима така, сякаш това ѝ коства много усилия.

– Ха. В такъв случай гледайте да не закъснеете. Иначе картофите ще изстинат.

После записва „18:00 – Вечеря“ в бележника си.

Момичето виква нещо след Брит-Мари, но Брит-Мари вече си е тръгнала, защото тя всъщност няма време да стои и да дъвче едно и също цял ден. Часът е 9:35.

Точно в единайсет на вратата отново се чука. Брит-Мари стои отвън и гледа грижовно.

– Имате ли алергии? – пита тя.

– А? – казва момичето.

– Има ли нещо, което не ядете? – пояснява Брит-Мари с онзи вид стоическо спокойствие, с което човек трябва да е въоръжен, ако иска да разговаря с някого, който отговаря на всеки втори съвсем разумен въпрос с: „А?“.

– Аз съм... вегетарианка – успява да каже момичето.

Брит-Мари вади бележника си.

– Ха.

Момичето диша през носа.

– Но... опитах се да ви кажа, че не можем да се срещнем тази вечер...

– Ядете ли риба? – прекъсва я Брит-Мари.

– Да... да, ям риба, но както каз...

– Рибата не е вегетарианско ястие, все пак е месо. Рибешко месо – просветлява я Брит-Мари.

Момичето докосва клепачи с върховете на пръстите си, както прави човек, когато е свикнал да дава прости обяснения на сложни въпроси, тъкмо защото сложните отговори обикновено карат хората да си мислят, че е било по-добре да чуят простата версия.

– Не ям червено месо. Но хората ме разбират по-лесно, ако просто им кажа, че съм вегетарианка.

Брит-Мари, изглежда, премисля информацията.

– Ядете ли сьомга? – пита после и добавя грижовно: – Това е риба. Да знаете.

– Да. Ям сьомга – признава момичето.

Брит-Мари бърше невидими трохи от полата си. Приглажда една липсваща гънка.

– Сьомгата има червено месо.

Възможно е момичето да възнамерява да отговори нещо, но Брит-Мари вече се е насочила към изхода.

Брит-Мари може да приготвя изключителна сьомга, защото това е единствената риба, която Кент обича. Всеки следобед в пет тя му се обажда и го пита дали ще се прибере навреме за вечерята в шест. Той почти винаги казва не, защото има съвещание с Германия, но колкото и късно да се прибере, вечерята го чака топла на масата.

„Ха. Значи не ти харесва?“, казва обикновено Брит-Мари, без изобщо да звучи обвинително, след като Кент е изял няколко хапки. „Напротив, напротив! Страшно е вкусно, страшно!“, измънква обикновено Кент, без да вдигне поглед от спортните страници на сутрешния вестник. Той чете сутрешния вестник вечерта. Това кара Брит-Мари да крещи вътрешно.

„Ако ти е харесало, хубаво би било да ми го кажеш“, казва тя и събира в дланта си невидими трохи от покривката. „Боже Господи, Брит-Мари, нали казах, че е вкусно!“, отвръща Кент неразбиращо, гледайки нещо в телефона си. Тогава Брит-Мари обикновено се изправя и изтръсква невидимите трохи в мивката. После вади съдовете от миялната и подрежда приборите.

Кент слага чинията си в мивката, проверява футболните резултати по телетекста и отива да си легне. Брит-Мари взима ризата му от пода на спалнята и я слага в пералнята. После пере, подрежда и реорганизира машинката му за бръснене в банята. Сутрин Кент вика „Брииит-Мариии!“, защото не може да намери машинката, а после твърди, че тя я крие, но това изобщо не е вярно. Брит-Мари реорганизира. Има разлика. Понякога реорганизира, защото се налага, а понякога го прави, за да накара Кент да вика името ѝ сутрин. Защото обича да слуша как той вика името ѝ.

Денят минава, Кент се прибира късно, вечеря, проверява резултатите по телетекста и отива да си легне. Брит-Мари пере ризата му. Иска ѝ се той поне веднъж сам да я сложи в коша за пране. Иска ѝ се той поне веднъж да каже, че храната е вкусна, без тя да го моли. Вечѐрите трябва да имат значение.

„Много е вкусно.“ Ето го значението.