Брит-Мари беше тук

39

Ако човек стисне очи достатъчно здраво и дълго, може да си спомни всички пъти, когато е направил житейски избор единствено заради себе си. И може би ще осъзнае, че това никога не се е случвало. Брит-Мари кара бавно бяла кола със синя врата през едно градче до шосе, докато навън още е тъмно. Сваля прозорците, диша дълбоко и си спомня всички мъже, в които е била влюбена.

Алф. Кент. Свен. Един, който я предаде и напусна. Друг, който я предаде и тя го напусна. Трети, който е много неща, които никога не е имала, но може би нищо от това, за което е копняла. Може бавно, бавно, бавно да развие превръзката около ръката си и да погледне бялото петно на безименния пръст. Да мечтае за първи любови и втори шансове, да претегли прошката и влюбването. Да брои ударите на сърцето си.

Ако човек затвори очи, може да си спомни всички житейски избори. Да осъзнае, че всички те са били заради някого другиго.

В Борг е ранно утро, но зората като че ли изчаква. Сякаш иска да даде време на Брит-Мари да вдигне ръка. Да реши.

Да скочи.

Тя чука на вратата. Вратата се отваря. Иска да каже всичко, което таи в себе си, но така и не получава възможност. Иска да обясни защо е точно тук, а не някъде другаде, но бива прекъсната. Чувства се разочарована да осъзнае, че са я очаквали. Че е толкова предвидима. Иска да каже нещо за това какво изпитва, да разтвори гръдния си кош и за пръв път да остави всичко да бликне навън, но не получава този шанс.

Вместо това една ръка я повежда уверено обратно към улицата. Тротоарът е осеян с пластмасови туби, нахвърляни навсякъде. Сякаш са паднали от някой камион.

– Всички в отбора събраха пари. Преброихме докъде ще стигне – казва момчето.

– Да, тези от нас, които могат да броят, броиха – вмята момичето.

– Аз мога да броя! – виква момчето ядосано.

– Да, дотолкова, доколкото стигаш на двайсет и едно, значи до три! – ухилва се момичето.

Брит-Мари се навежда към пластмасовите туби. Миришат. Нещо я докосва от двете страни и минава известно време, докато осъзнае, че това са децата, които са я хванали за ръцете.

– Това е бензин. Сметнахме. Ще ти стигне за целия път до Париж – прошепва Омар.

– И за целия път обратно – прошепва Вега.

Стоят пред вратата и махат, докато Брит-Мари се качва на шофьорската седалка. Махат с целите си тела, както един възрастен никога не би направил. Зората идва в Борг заедно със слънцето, което се овладява и изчаква уважително на хоризонта, сякаш иска да даде на Брит-Мари достатъчно време за последен път да избере сама и за пръв път да избере себе си. Когато дневната светлина най-накрая се протяга над покривите, една бяла кола със синя врата потегля.

Може би спира. Може би чука на още една врата. Може би просто кара.

Бог е свидетел, че Брит-Мари има достатъчно бензин.

Януари е, на едно място, което по-скоро е едно от милионите такива, а не едно на милион. Място като всички останали и място като никое друго. След няколко месеца, на сто мили оттам, „Ливърпул“ почти ще спечели Английската висша лига. В един от последните кръгове те водят на „Кристъл Палас“ с три на нула, но за осем неправдоподобни минути допускат три гола и губят титлата. От отбора на „Ливърпул“ не знаят нищо за Борг, не знаят дори за съществуването му, но всеки, който мине със свалени прозорци покрай градчето, ще чуе какво се е случило.

„Манчестър Юнайтед“ уволняват треньора си и започват отначало. „Тотнъм“ обещават, че следващия сезон ще се представят по-добре. Някъде там все още има хора, които викат за „Астън Вила“.

Сега още е януари, но в Борг ще настъпи пролет. Млад мъж ще почива до майка си в гроб, покрит с шалчета, а две деца ще им разказват едно през друго за некадърни рефери и ужасяващи влизания. Една топка ще се търкулне, а един крак ще я ритне, защото в това градче никой не знае как да не го направи. Ще дойде лято, в което „Ливърпул“ ще изгубят всичко, а после ще дойде есен и нов сезон, когато ще могат наново да опитат да спечелят всичко. В това отношение футболът е странна игра, защото кара живота да продължава напред.

Борг се намира, където се намира. Където винаги се е намирал. Едно градче, за което най-хубавото, което може да се каже, е, че е построено до шосе, което води далеч оттам в две посоки. Едната към Париж, а другата към дома.

Ако човек просто мине през градче като Борг, определено е лесно да забележи само затворените места. Нужно е да намали, за да види това, което е останало. В Борг има хора. Има плъхове, ролатори и парници. Огради, бели фланелки и запалени свещи. Нова трева и слънчеви истории. Има магазин за цветя, където се продават само червени цветя. Има магазин за хранителни стоки и автосервиз, и пощенски клон, и пицария, където телевизорът винаги е включен, когато има мач, и където никога не е срамно да пазаруваш на кредит. Вече няма развлекателен център, но има деца, които ядат яйца и бекон с новия си коуч и кучето ѝ в къща с балкон и всекидневна, където има нови снимки по стените. Днес покрай пътя има една или две табелки „Продава се“ по-малко, отколкото вчера. Има възрастни мъже с бради и шапки, които играят на светлината от фаровете на стари камиони.

Има футболно игрище. Има футболен клуб.

И каквото и да става.

Където и да е тя.

Всички ще знаят, че Брит-Мари беше тук.