Брит-Мари беше тук

8

От време на време покрай Борг минава камион, при което целият развлекателен център се разтърсва така, сякаш се намира на границата между две тектонски плочи. Брит-Мари знае думи като „тектонски“, защото често се появяват в кръстословиците. Знае също, че Борг е точно от типа места, които майка ѝ описваше като намиращи се „отвъд всякаква чест и почтеност“, защото такова бе отношението ѝ към провинцията.

Минава още един камион. Зелен. Стените се тресат. Брит-Мари е разбрала, естествено, че Борг едно време е бил градче, където камионите са се връщали след дълъг път, но в днешно време просто го подминават. Вече никой не идва тук. И никой тук не ходи някъде.

Камионът я кара да се замисли за Ингрид. Спомня си, че видя случилото се през прозореца на задната седалка. Тогава още беше дете – това бе последният ден от детството ѝ. Онзи камион също беше зелен. През всичките тези години се чудеше дали всъщност бе имала време да изкрещи. Дали това би променило нещо. Майка им каза на Ингрид да си сложи колана, защото Ингрид никога не го правеше, и точно затова не го направи и този път. Двете се скараха. Затова не видяха камиона. Брит-Мари го видя, защото винаги си слагаше колана, понеже искаше майка им да забележи. Тя, разбира се, никога не забелязваше, защото никога не се налагаше да забелязва Брит-Мари, понеже тя правеше всичко и сама, без да ѝ казват.

Дойде отдясно. Зелен. Това е едно от малкото неща, които Брит-Мари помни. Камионът дойде отдясно, а после навсякъде по задната седалка на колата имаше кръв и стъкла. Последното, което Брит-Мари запомни, преди да изгуби съзнание, бе как ѝ се прииска да почисти. За да бъде всичко хубаво и спретнато. Така че когато се събуди в болницата, тя стана и направи именно това. Започна да чисти. За да бъде всичко хубаво и спретнато. Когато погребаха сестра ѝ и у дома в апартамента на родителите ѝ се появиха непознати, облечени в черно и пиещи кафе, Брит-Мари сложи подложки под всички чаши, изми всички чинии и излъсква всички прозорци. Когато баща ѝ започна да прекарва все повече време на работа, а майка ѝ спря да говори, Брит-Мари чистеше. Чистеше, чистеше, чистеше. За да бъде всичко хубаво и спретнато.

Надяваше се, че майка ѝ рано или късно ще стане от леглото, ще забележи и ще каже „колко хубаво е станало“, но това така и не се случи. Никога не говореха за катастрофата, а понеже не го правеха, не можеха да говорят и за нещо друго. Наблизо имаше хора, които измъкнаха Брит-Мари от колата. Брит-Мари не знае кои са били, но знае, че майка ѝ изпитваше мълчалив гняв и никога не им прости, задето бяха спасили грешната дъщеря. Може би Брит-Мари също не им прости. Защото спасиха живот, който тя прекара в страх да не умре и после да лежи на пода и да мирише. Един ден Брит-Мари четеше сутрешния вестник на татко и видя в него реклама на препарат за прозорци. Така минаха годините.

Сега е на 63, намира се отвъд всякаква чест и почтеност и наблюдава Борг през кухненския прозорец на развлекателния център, копнеейки за „Факсин“ и за гледката от собствения си апартамент.

Естествено, стои достатъчно далеч от прозореца, така че никой да не може да надникне вътре и да види, че тя наднича навън. Иначе какво биха си помислили? Че тя само си стои и зяпа по цял ден като някоя престъпница. Но колата ѝ още стои на чакъления паркинг. Забравила е ключовете вътре, а пакетът от ИКЕА лежи на задната седалка. Не знае как точно ще го пренесе в развлекателния център, защото е много тежък. Не знае защо точно е тежък, защото не е наясно какво точно има вътре. Идеята бе да бъде стол, не много по-различен от двата стола в кухнята на развлекателния център, но когато отиде до залата за самообслужване в ИКЕА и потърси съответния рафт, той се оказа празен. Брит-Мари беше отделила цяла сутрин, за да реши, че иска да си купи и сглоби именно такъв стол. Затова тази развръзка, която не отговаряше на очакванията ѝ, я остави парализирана за толкова дълго, че Брит-Мари започна да се притеснява дали някой няма да забележи как тя си стои в залата, изглеждайки мистериозно. Какво биха си помислили хората? Че замисля да открадне нещо, най-вероятно. Когато мисълта се загнезди в ума ѝ, Брит-Мари се паникьоса и придоби неочаквана сила, благодарение на която успя да вдигне първия възможен пакет от съседния рафт и да го сложи в количката си, като почти във всяко отношение остави впечатлението, че именно този пакет е търсила през цялото време. Не си спомня как е успяла да го вкара в колата. Предполага, че я е сполетяло същото, което се случва с онези майки от телевизионните предавания, които с нечовешка сила повдигат каменни блокове, за да спасят приклещените си деца. Такава сила спохожда и Брит-Мари, когато тя се притесни, че непознати хора евентуално биха могли да я заподозрат в някакво престъпление.

За всеки случай се отдалечава още повече от прозореца. Точно в дванайсет слага обяда си на масата до диваните. Макар че нито масата, нито обядът са особено представителни. За ядене има само пакет фъстъци от минибара в хотела и чаша вода, но все пак в дванайсет часа цивилизованите хора обядват, а ако Брит-Мари има някакво качество, то е, че е цивилизована. Слага кърпа на дивана, преди да седне, след което изсипва фъстъците в чиния и започва да ги яде с нож и вилица, което е точно толкова трудно, колкото звучи. Накрая измива чинията и почиства целия развлекателен център още веднъж, толкова старателно, че изразходва почти всичкия бикарбонат, който носи със себе си.

Към развлекателния център има малко перално помещение с пералня и сушилня. Брит-Мари почиства машините с последния останал бикарбонат, толкова предпазливо, колкото гладен човек на самотен остров използва последното си парче рибарско влакно. Не че Брит-Мари смята да пере, просто не може да понесе мисълта, че машините си стоят там мръсни. В едно ъгълче зад сушилнята намира чувал, пълен с бели тениски с номера. Футболни екипи, досеща се. Всички стени в развлекателния център са покрити със снимки на различни хора, облечени с такива тениски. Целите са в петна от трева, разбира се. Ако ще животът ѝ да зависи от това, Брит-Мари не може да проумее как някой може да реши да практикува спорт навън, когато носи бял екип. Варварство.

Взима мобилния си телефон и се обажда на момичето от Агенцията по заетостта, за да я пита дали би могла да очаква в магазина за хранителни стоки/пицарията/автосервиза/пощенския клон да се продава бикарбонат. Той е много ефективен срещу петна от трева. Момичето не вдига. Заета е със статистиките си, разбираемо е. Никого не го интересува, че Брит-Мари е на път да загине насред пустошта.

Взима палтото си. Точно до външната врата, близо до няколко снимки на футболни топки и хора, които си нямат друга работа, освен да ритат въпросните топки, има жълта фланелка с надпис „Банк“, изписан над числото 10. Отдолу има снимка на възрастен мъж, който с горда усмивка държи същата тениска пред себе си.

Брит-Мари облича палтото си и отваря вратата. Отвън стои лице, което очевидно тъкмо е възнамерявало да почука на въпросната врата. Лицето употребява снус[6]. Това във всяко отношение е лошо начало на краткотрайните взаимоотношения между лицето и Брит-Мари, тъй като тя във всяко отношение ненавижда снуса. Взаимоотношенията приключват след двайсет минути, когато употребяващото снус лице си тръгва, мърморейки си нещо, което определено звучи като „мрънкаща вещица“.

Тогава Брит-Мари отново вади телефона си и звъни на единствения номер, на който е звъняла от него. Момичето от Агенцията по заетостта все още не вдига. Брит-Мари звъни отново, защото телефонът всъщност не е нещо, което можеш просто да избереш да не вдигнеш. Дори ако звъни в дванайсет или в шест. Особено тогава, между другото, защото тогава се яде, а ако някой звъни посред хранене, значи се е случило нещо сериозно. В противен случай никой цивилизован човек не би звънял по това време.

– Да? – най-накрая казва с пълна уста момичето.

– Ха – казва Брит-Мари в другия край на линията.

– Брит-Мари? – пита момичето, дъвчейки.

– Говориш с пълна уста, да, работодателят ти сигурно се радва, че се чувстваш толкова комфортно в тялото си – казва Брит-Мари грижовно.

– Извинявай. Обядвам – казва момичето необмислено.

– Сега? Часът е един и половина! – възкликва Брит-Мари, все едно момичето е решило да си направи лоша шега.

Брит-Мари не смята, че човек може да се шегува с каквото му хрумне.

– Ммм, имах доста работа, затова днес реших да обядвам малко по-късно в офиса – казва момичето, може би произнасяйки „доста работа“ така, сякаш въпросната работа тъкмо днес е включвала звънене наляво-надясно в опит да открие фирма за борба с вредителите в близост до Борг.

Брит-Мари въздъхва добронамерено. Съвсем не критично.

– Мила ми малка приятелко, все пак не живеем във военно време. Не се обядва в един и половина, нали?

Момичето не отговаря, защото не е напълно сигурна дали това е въпрос или твърдение. Брит-Мари продължава съвършено грижовно:

– Ако организираше ежедневието си по-добре, може би нямаше да си толкова стресирана, че да не успееш да обядваш навреме, не мислиш ли?

Момичето дъвче обяда си настървено. Смело опитва да смени темата:

– Пристигна ли служителят от фирмата за борба с вредителите? Няколко часа търсих, но накрая намерих фирма, откъдето обещаха да се отзоват по спешност и...

– Служителка – поправя я Брит-Мари.

– А? – казва момичето.

– От фирмата за борба с вредителите пратиха служителка. Колко модерно! – информира Брит-Мари.

– Аха – казва момичето.

– Употребяваше снус – разказва Брит-Мари, сякаш това обяснява всичко.

– Аха – повтаря момичето.

– Ха – казва Брит-Мари.

– А погрижи ли се за плъха? – пита момичето.

– Не, определено не го направи – оплаква се Брит-Мари.

– А? – казва момичето.

– Влезе вътре с мръсни обувки, а тъкмо бях измила пода. Освен това употребяваше снус. Каза, че щяла да сложи отрова, така каза. Човек всъщност не може да прави каквото му хрумне. Смяташ ли, че е редно да направи нещо такова? Да сложи отрова ей така?

– Н... е? – рискува момичето.

– Не! Не може просто да направи такова нещо. Не може. Все пак някой би могъл да умре! Така ѝ казах. А тя почна да върти очи, както си стоеше с мръсните обувки и с пакетчето снус в устата, и каза, че вместо това щяла да сложи капан и да ползва „Сникърс“ за примамка! „Сникърс“!

Брит-Мари е повишила глас. Момичето понижава своя.

– „Сникърс“, в смисъл... шоколадовият десерт?

– Върху измития ми под – казва Брит-Мари с интонацията на човек, който вътрешно крещи.

– О’кей – казва момичето и веднага съжалява за това, защото осъзнава, че изобщо не е о’кей.

В другия край на линията настъпва мълчание, както става, когато Брит-Мари оправя прическата си. След това събира сили и продължава:

– Така че ѝ казах, че предпочитам отровата, а знаеш ли какво ми отговори тя? Знаеш ли? Каза, че не се знаело къде ще отиде плъхът, след като изяде отровата. Можел да влезе в някоя стена и да умре. Просто да си остане там и да мирише! Ти знаеше ли за това? Знаеше ли, че си пратила тук жена, която употребява снус и смята, че е напълно в реда на нещата да се оставят мъртви животни да миришат в стените?

– Не, не, моля те, Брит-Мари, просто опитах да помогна – казва момичето, като звучи до голяма степен така, сякаш отново е опряло чело в ръба на бюрото.

– Ха. Голяма помощ. Наистина. Разбирам, че не разбираш, но някои от нас всъщност си имат и друга работа, освен да спорят със служителки от фирми за борба с вредителите по цял ден – казва Брит-Мари добронамерено.

– Не думай – съгласява се момичето.

– Моля? – пита Брит-Мари.

– Нищо, нищо – казва момичето.

Брит-Мари мълчи много дълго и накрая казва:

– Ха.