Брит-Мари беше тук

14

Един балкон може да промени всичко.

Шест часá сутринта е и Брит-Мари се чувства ентусиазирана. За нея това е ново преживяване. Настроението на Някоя може да се причисли по-скоро към махмурлийския и леко навъсен вид. Брит-Мари я събуди, защото преди малко почука на вратата на пицарията и ентусиазирано я попита дали има бормашина. Някоя отвори, с махмурлук и леко навъсена, и информира Брит-Мари, че пицарията и останалите търговски предприятия на територията ѝ са затворени по това време на денонощието. Брит-Мари пък я запита грижовно защо тогава Някоя била там, тъй като Брит-Мари изобщо не намирала за хигиенично да се живее в пицария. Очите на Някоя бяха затворени, а по тениската ѝ имаше или храна, която не е успяла да измине целия път до устата на Някоя, или храна, която по някаква причина се е върнала обратно, но въпреки това тя опита да обясни доколкото може, че след снощния мач е била „твърде пияна“, за да се прибере у дома. Брит-Мари кимна разбиращо и каза, че според нея това било мъдро решение, тъй като човек все пак не бива да кара пиян. И изобщо не гледаше към инвалидната количка, докато казваше това, естествено, защото Брит-Мари няма предразсъдъци.

Някоя измърмори нещо и опита да затвори вратата. Но както казахме, Брит-Мари бе ентусиазирана, а както се оказа, в тези случаи е трудно да бъде спряна. Внезапният пристъп на ентусиазъм се дължеше както на балкона, така и – предимно – на факта, че Брит-Мари вече имаше къде да остави балконските си саксии. Това промени всичко. Брит-Мари се чувстваше готова да се справи с целия свят. Или поне с Борг.

Но Някоя като че ли не реагираше много добре на чужд ентусиазъм в шест сутринта, затова Брит-Мари я попита дали случайно има бормашина. Някоя имаше. Донесе я. Брит-Мари я взе с две ръце и без да иска, натисна бутона за включване, вследствие на което свределът изрови съвсем мъничка дупка в ръката на Някоя. Тогава Някоя си взе обратно бормашината и настоя да разбере какво смята да прави Брит-Мари с нея. Брит-Мари я информира ентусиазирано, че възнамерява да окачи картина.

Затова сега Някоя е в развлекателния център, с махмурлук и леко навъсена, и с бормашина в ръка. Брит-Мари стои в средата на стаята и наблюдава картината ентусиазирано. Намери я в бараката за инструменти на развлекателния център по-рано тази сутрин, тъй като Банк ѝ бе наредила да опразни къщата през деня, а на Брит-Мари така и така ѝ беше трудно да спи поради всички емоции около онова с балкона. Картината се намираше зад неописуем конгломерат от боклуци и беше покрита със слой прах, който бе толкова дебел, че приличаше на вулканична пепел. Брит-Мари отнесе картината в развлекателния център и я почисти с влажен парцал и бикарбонат. Сега изглежда много стилно.

– Никога преди не съм окачала картина, разбирате ли – пояснява Брит-Мари грижовно, щом вижда, че Някоя изглежда раздразнено.

Някоя довършва дупката и окача картината на стената. Всъщност не става дума за живопис, а просто за много, много старо информационно табло с черно-бяла карта на Борг. Най-отгоре пише „Добре дошли в Борг“. За човек, който мрази да пътува, Брит-Мари винаги е питаела голяма любов към картите. В тях има нещо сигурно – винаги е смятала така, още откакто нощем Ингрид ѝ говореше за Париж, когато бяха деца. Можеш да погледнеш картата и да посочиш Париж. А нещата са по-разбираеми, когато можеш да ги посочиш. Брит-Мари кима сериозно на Някоя.

– У дома нямаме картини, Кент и аз, разбирате ли. Кент не обича изкуство.

Някоя вдига вежди към информационното табло, когато Брит-Мари казва „изкуство“. Брит-Мари кима добронамерено.

– Възможно ли е да я окачим малко по-високо?

– По-високо? – въздъхва Някоя.

– Така е много ниско – потвърждава Брит-Мари, съвсем безкритично, естествено.

Някоя поглежда Брит-Мари. Поглежда инвалидната си количка. Брит-Мари също поглежда инвалидната количка. Непредубедено, разбира се. После поглежда Някоя. Хваща едната си ръка с другата.

– Но, естествено, си е добре и там, където е. Естествено.

Някоя промърморва нещо, което най-добре би било никой да не чуе, а после излиза и се отправя към пицарията. Брит-Мари тръгва след нея, защото иска да купи „Сникърс“ и бикарбонат.

Вътре мирише на цигарен дим и бира. Навсякъде по масите има мръсни чинии. Ентусиазмът на Брит-Мари се попарва леко.

– Не искам да се бъркам, но тук прилича на кочина – казва тя грижовно и веднага добавя: – Но не искам да се бъркам, естествено.

– Като не искаш да се бъркаш, не се бъркай – отговаря Някоя и започва да се рови зад щанда, ръмжейки нещо в стил „Хапчетата за глава, къде е сложила Вега тоя шит? Всеки си слага шитовете, където му скимне, и после човек не може да намери шит“. След това изчезва в кухнята.

Брит-Мари се протяга предпазливо към две мръсни чинии, но Някоя сякаш я усеща и се провиква:

– Не докосвай чиниите!

Брит-Мари прибира ръката си и опитва да се въздържи да не пипа нищо. Успява за около петнайсет секунди. После започва да пренася съдовете в кухнята. Там Някоя пие хапчета против главоболие и ги прокарва с течност от някаква бутилка, за чието съдържание Брит-Мари не смее да попита.

– Казах да не докосваш чиниите – изпъшква Някоя, а дъхът ѝ би могъл да свали боята от някоя стена.

Брит-Мари оставя съдовете върху плота на мивката с лек трясък. Съвсем не демонстративно.

– Това всъщност не е хигиенично, разбирате ли. Това място изглежда все едно тук живеят животни.

– И животните трябва да живеят някъде – измърморва Някоя.

Брит-Мари измива чиниите. Някоя я моли да не го прави. Брит-Мари отваря чекмеджето с приборите и започва да ги сортира в правилния ред. Някоя се доближава и затваря чекмеджето. Брит-Мари си поема дълбоко дъх.

– Просто опитвам да разтребя малко.

– Спри да разместваш! После няма да мога да намеря шит! – избухва Някоя, когато Брит-Мари вместо това започва да пренарежда шкафа с чашите. Не го прави сякаш сама е решила, а сякаш просто не може да се сдържи.

– Непонятно ми е как изобщо успявате да намерите нещо тук – информира Брит-Мари.

– Слагаш всичко на грешните места! – възразява Някоя.

– Ха, ха, явно каквото и да правя, все е грешно, разбира се – казва Брит-Мари наранено.

Някоя мърмори несвързано, вдига ръка към тавана, все едно вината е негова, и излиза от кухнята. Брит-Мари остава на място и опитва да се въздържи да не отвори чекмеджето с приборите повторно. Успява за около петнайсет секунди. Когато излиза от кухнята, заварва Някоя да седи насред магазина за хранителни стоки и да яде цели шепи корнфлейкс право от кутията.

– Можеш поне да използваш чиния – моли я Брит-Мари и взима една чиния.

Някоя продължава да яде, много недоволно, цели шепи корнфлейкс право от чинията.

– Естествено, няма да добавиш филмьолк[13] – констатира Брит-Мари загрижено.

– Имам такова, как се казва? Лактозна нетолерантност – въздъхва Някоя.

– Ха – казва Брит-Мари много толерантно и подравнява няколко буркана на един рафт.

– Моля те, Брит-Мари, не докосвай нищо – прошепва Някоя, както прави някой, който има много силно главоболие.

– Накриво са – пояснява Брит-Мари.

– Престани! – протестира Някоя.

– Значи и не подреждам правилно, това ли искаш да кажеш? – интересува се Брит-Мари, след което отива до касата и започва да подрежда стекове цигари по цветове.

– СПРИ! – възкликва Някоя и опитва да изтръгне стековете от ръцете на Брит-Мари.

– Просто опитвам да създам малко уют тук! – обяснява Брит-Мари.

– Тези не стоят заедно! – надава вопъл Някоя и посочва първо марка цигари с чуждестранни букви по кутиите, а после – друга марка без чуждестранни букви.

– Заради данъчните! – казва Някоя сериозно и посочва стека без чуждестранни букви, а после пак този с чуждестранните и обяснява: – Като удара от камък!

Брит-Мари явно има нужда да се хване за нещо, за да не загуби равновесие.

– Искаш да кажеш, че това са контрабандни стоки?

– Не, нали знаеш, Брит-Мари. Тези тук... паднаха на пътя от един камион – извинява се Някоя.

– Това е престъпно! – казва Брит-Мари.

Някоя диша с мрачна решителност през носа и отново отива в кухнята. Отваря чекмеджето с приборите и изругава много високо. Следва дълга тирада, от която Брит-Мари разбира единствено следното: „Идва да ми иска бормашина, закачам ѝ картината, а искам просто да спя, но неее, била съм престъпница, а Мери Попинз ще си отваря развлекателен център и ще ми мести всички шитове насам-натам“. Брит-Мари предполага, че Някоя има предвид нея, като казва „Мери Попинз“. Така, както го казва Някоя, името не звучи напълно позитивно. Брит-Мари остава на границата между пицарията и магазина за хранителни стоки и подрежда бурканите и цигарите. Всъщност просто иска да купи бикарбонат и „Сникърс“ и да си тръгне, разбира се, но все пак не ѝ се струва особено отговорно да купи бикарбонат от човек, който съвсем очевидно още е пиян, затова решава да изчака, докато Някоя изтрезнее.

Тя сякаш е решила да лагерува в кухнята, така че през това време Брит-Мари прави каквото прави в такива ситуации: чисти. Когато приключва, помещението изглежда много приятно, действително. Вътре няма цветя, за жалост, но на плота до касата има ваза с бяла лепенка, на която пише „бакшиши“. Празна е. Брит-Мари я измива и я слага обратно до касовия апарат. После вади всички монети от чантата си и ги слага във вазата. Разбутва ги леко, все едно са почва за цветя. Така изглежда по-приятно, отколкото с празна ваза.

– Може би нямаше да развиваш толкова много непоносимости, ако поддържаше малко по-добра хигиена тук – обяснява тя грижовно, щом Някоя излиза от кухнята.

Някоя масажира слепоочията си, завърта инвалидната си количка и изчезва обратно в кухнята. Брит-Мари побутва монетите във вазата. Входната врата иззвънява и двамата мъже с брадите и шапките влизат вътре. Те също изглеждат като махмурлии.

– Ще ви помоля да избършете обувките си отвън – веднага ги информира Брит-Мари.

– А? – казват мъжете.

– Току-що измих пода, разбирате ли – просветлява ги тя.

Те правят каквото им казва Брит-Мари. Може би по-скоро от шок, отколкото от добри намерения.

– Ха. С какво можем да ви услужим? – интересува се Брит-Мари, когато двамата се връщат.

– Ка... фе? – успяват да кажат мъжете, оглеждайки се наоколо така, сякаш са попаднали в паралелно измерение, където има същата пицария като тази, в която обикновено пият кафе, само че чиста.

Брит-Мари кима и отива в кухнята. Някоя спи с бутилка бира в ръка и с глава в кутията за прибори. Брит-Мари не намира кухненски кърпи, затова взима две ролки домакинска хартия, повдига внимателно главата на Някоя и поставя ролките в кутията вместо възглавница. После внимателно полага главата на Някоя върху тях. Сварява кафето в съвсем обикновена кафеварка, без да я подлага на удари от камъни, и го сервира на мъжете с брадите и шапките. Остава до масата им за кратко, защото си мисли, че някой от тях може би ще каже, че кафето е хубаво. Те не го правят.

– Значи кафето не ви е по вкуса – констатира тя, определено не кисело.

Мъжете я зяпват така, сякаш ги е заговорила, без да използва гласни звуци. Брит-Мари избърсва няколко невидими и няколко не невидими трохи от масата и поглежда днешните вестници.

– Ха. Възнамерявате ли да решавате кръстословиците? – пита тя.

Мъжете се вторачват във вестниците. Брит-Мари кима грижовно.

– Ако не възнамерявате да ги решавате, мога да ги реша вместо вас.

Мъжете я поглеждат все едно ги е попитала дали занапред възнамеряват да използват бъбреците си, или тя може да ги вземе. Брит-Мари хваща каната с две ръце и пояснява:

– Да не отидат нахалост.

– А ти коя си всъщност? – пита единият от мъжете.

– Брит-Мари – казва Брит-Мари.

– От големия град ли си? – пита другият мъж.

– Да – казва Брит-Мари.

Мъжете кимат така, сякаш това обяснява всичко.

– Тогава си купи свой собствен шибан вестник – казва единият.

Другият изръмжава в съгласие.

– Ха – казва Брит-Мари и решава да не им предлага да си долеят кафе.

Изравя още една стотинка от чантата си и я пуска във вазата за бакшиши от толкова високо, че да издрънчи. Но не демонстративно, естествено, в никакъв случай. Брит-Мари не е демонстративен човек.

Някоя продължава да спи в кухнята, което може би е по вина на Брит-Мари, защото ѝ направи твърде удобна постеля. Затова Брит-Мари се чувства длъжна да се грижи за клиентите, докато дойде Вега. Не че има особено много клиенти. Всъщност няма никакви, ако трябва да сме точни. Единственият, който идва, е червенокосото момче, което се казва Пирата, въпреки че това не е име. Момчето пита внимателно дали Брит-Мари има време за косата му. Тя подчертава, че е ужасно заета. Пирата кима екзалтирано и отива да чака в един ъгъл. Явно го бива в това.

– Ха, ако просто ще стоиш там, по-добре ела да ми помогнеш – казва Брит-Мари.

Той кима по такъв начин, че е цяло чудо как не си отхапва езика. Брит-Мари му казва да предложи на мъжете с шапките и брадите да им долее. Момчето разлива половината кафе по пътя.

После идва Вега. Спира се на вратата и се оглежда все едно е объркала адреса.

– Какво... се е случило тук? – ахва тя, сякаш през нощта в пицарията са нахлули група войнствени педанти, които са я почистили, за да отправят политическо послание.

– Какво искаш да кажеш с това? – пита Брит-Мари оскърбено.

– Толкова е... чисто – ахва Вега.

– Мръсното всъщност не е нормалното състояние на нещата – отбелязва Брит-Мари.

Вега тръгва към кухнята. С отсечен жест Брит-Мари я предупреждава да пази тишина.

– Тя спи.

Вега свива рамене.

– Има махмурлук. Винаги е така след мач.

Карл, който като че ли постоянно идва в пицарията, за да взима разни пакети, влиза през вратата.

– Можем ли да ви услужим? – пита Брит-Мари, съвършено услужливо и съвсем не обвинително.

– Идвам да взема един пакет – казва Карл, съвсем не услужливо.

Бакенбардите му стигат чак до брадичката, забелязва Брит-Мари. Приличат на обърнати наопаки кокичета. Това са едни от любимите цветя на Брит-Мари.

– Днес още не е пристигал пакет – казва Вега.

– Тогава ще изчакам – казва Карл и се запътва към мъжете с шапките.

– И няма да си поръчате нищо, естествено. Просто ще си седите тук – констатира Брит-Мари адски, ама адски дружелюбно.

Карл спира. Мъжете на масата го поглеждат така, сякаш искат да покажат, че определено не смятат, че той трябва да преговаря с терористи.

– Кафе – изревава Карл накрая.

Пирата вече върви към него с каната.

Следващият, който влиза, е Свен. Щом вижда Брит-Мари, малкото му кръгло лице се озарява с усмивка.

– Здрасти, Брит-Мари! – казва той.

– Избърши си обувките – казва Брит-Мари.

Свен кима въодушевено. Излиза и после влиза обратно.

– Колко се радвам да те видя тук – казва той.

– Ха. Днес работиш ли? – пита Брит-Мари.

– Да, разбира се, разбира се – кима той.

– Трудно е да се разбере, изглежда, носиш униформата независимо дали си на служба или не – казва Брит-Мари безкритично.

Свен като че ли не я разбира. Вместо това погледът му се премества върху един очевидно вносен стек цигари, който е останал до касовия апарат след разправията между Някоя и Брит-Мари относно контрабандата.

– Интересни букви... – казва той заинтригувано.

Брит-Мари среща погледа на Вега и паниката на момичето я заразява.

– Мои са! – изплюва Брит-Мари и грабва цигарите.

– О – казва Свен учудено.

– Определено не е престъпление да се пуши! – казва Брит-Мари, макар определено да смята, че пушенето би трябвало да е престъпление.

После се прави на нечувано, нечувано заета със сортирането на продуктите върху един рафт в магазина за хранителни стоки.

– Всичко наред ли е със стаята у Банк? – пита Свен след нея, но за облекчение на Брит-Мари, изстенването на Вега го прекъсва:

– Неее, не той...

Брит-Мари поглежда през прозореца. На паркинга е спряло едно БМВ. Брит-Мари разпознава марката, защото Кент има БМВ, така че тя знае колко точно струва една такава кола, понеже Кент обича да се хвали с това пред непознатите хора на опашките в бензиностанциите. Вратата звънва весело и вътре влизат мъж на възрастта на Някоя и момче на годините на Вега. Не е ясно кого от тях не иска да среща Вега. Мъжът носи много скъпо яке. Брит-Мари знае това, защото Кент има подобно. Момчето носи износено горнище на анцуг, на което пише името на близкия град, последвано от думата „Хокей“. Поглежда заинтригувано Вега, а тя го поглежда презрително. Мъжът се ухилва на мъжете в ъгъла, а те го поглеждат така, сякаш се надяват, че ако задържат погледите си достатъчно дълго върху него, могат да го подпалят. Той се извръща и вместо това се ухилва на Вега.

– Виждам, че икономиката тук е във възход както винаги, а?

– Защо питаш? Да не си дошъл да изриташ някого? – отвръща Вега кисело, след което се прави, че внезапно я е осенила някаква мисъл, и драматично се удря по челото: – Не! Как забравих! Не можеш да го направиш, защото не работиш тук! А там, където работиш, няма кого да изриташ, защото вече си изритал всички!

Погледът на мъжа става мрачен. Момчето, изглежда, се чувства поразително неудобно. Мъжът взема две кенчета безалкохолно и ги слага с трясък върху щанда.

– Двайсет и четири крони – казва Вега невъзмутимо.

– Ще искаме и пици – казва мъжът, все едно се опитва да си възвърне реторичното превъзходство.

– Пицарията е затворена – казва Вега.

– Как така затворена? – пита заплашително мъжът.

– Готвачът временно е извън строя – информира го Вега.

Мъжът изсумтява презрително и стоварва банкнота от петстотин крони върху щанда.

– Пицарията без пици, на това му се вика ефективна бизнес стратегия.

– Горе-долу като транспортна фирма, която има само шеф, но няма шофьори – отговаря Вега язвително.

Мъжът свива юмрук, но с периферното си зрение вижда, че Карл е станал наполовина от стола си, въпреки че другите двама се опитват да го спрат.

– Липсват шест крони – казва той мрачно, гледайки към рестото, което Вега е хвърлила върху щанда.

– Свършиха ни дребните – отговаря Вега през зъби.

Свен стои до тях. Изглежда несигурен.

– Може би е най-добре да тръгваш, Фредрик – казва той.

Погледът на мъжа блуждае между Вега и полицая. Спира се върху вазата за бакшиши. На лицето му цъфва снизходителна усмивка. После бръква във вазата и изважда шест крони.

– Спокойно. Просто ще ги взема оттук.

Ухилва се първо на Свен, после на момчето с хокейния анцуг. Момчето забива поглед в пода и тръгва към вратата. Свен остава на място, съкрушен. Брит-Мари и мъжът със скъпото яке се поглеждат в очите.

– Ти коя си? – пита мъжът.

– Работя в развлекателния център – казва Брит-Мари и зяпва отпечатъците от пръсти по митата ваза.

– Мислех, че общината го е закрила – казва мъжът.

– Още не – казва Брит-Мари.

– Проклето разхищение на данъци, мен ако питате. Могат вместо това да вложат парите в поправителни училища, защото хлапетата така и така накрая ще се окажат там! – казва мъжът, обръщайки се към Вега, а ъгълчетата на устата му вибрират от смях.

Брит-Мари го поглежда грижовно.

– Мъжът ми има такова яке – казва тя.

– Значи има добър вкус – засмива се мъжът.

– Но неговото му стои по мярка, разбира се – отбелязва Брит-Мари.

Настава много, много, много дълга тишина. После първо Вега, а след това и Свен избухват в оглушителен смях. Брит-Мари не знае на какво се смеят. Момчето се втурва навън, а мъжът тръгва с маршова стъпка след него и затръшва вратата толкова силно, че флуоресцентната лампа на тавана примигва. БМВ-то потегля, поднасяйки.

Брит-Мари не знае накъде да гледа. Свен и Вега все още се смеят високо, което я кара да се чувства неудобно, защото предполага, че се смеят на нея. Затова и тя се отправя бързо към вратата.

– Сега имам време за прическата ти – прошепва тя на Пирата и тръгва бързо през паркинга.

Вратата се затваря с радостен звън. Все пак не разбира какво се случва.