Брит-Мари беше тук

5

Брит-Мари се събужда върху някакъв под. Над нея се е навел човек, който казва нещо, но първите мисли на Брит-Мари се насочват към пода. Притеснява се, че може да е мръсен, и ѝ се струва, че е умряла. Такива неща се случват постоянно, хората падат и умират. Би било ужасно, мисли си Брит-Мари. Да умреш върху мръсен под. Какво биха си помислили хората?

– Ехо? Хей, как се казваш? Жива ли си? – пита някой, но Брит-Мари се е съсредоточила върху пода.

В дома ѝ подът винаги е измит, в случай че Брит-Мари умре, но това всъщност не означава, че на нея ѝ е приятно да го мие. Кент и децата така и не схванаха разликата. Веднъж тя опита да обясни на Кент. Взе за пример театъра – тя обича театър, но да обичаш прясно измитите подове, не е същият вид обичане.

Кент каза „дадада“ и за Коледа ѝ подари парочистачка. „Така ще ти е по-лесно“, каза той доволно, сякаш Брит-Мари си беше пожелала именно това. Тя никога повече не пробва да му обяснява какво обича. Всъщност не искаше всичко да е лесно, а просто нещата в живота ѝ да имат значение.

Кент можеше да ѝ подари билети за театър.

– Ехо, лелче? Ти таковата, сещаш се, мъртва ли си? – повтаря някой и подсвирва леко.

Брит-Мари не обича свиркането. Освен това я боли главата. Подът мирише на пица. Кент обича пица, но винаги ръси парченца по пода, като яде. Веднъж, преди около петнайсет години, Брит-Мари обмисляше да прибегне до терористични методи и да не чисти пода цяла седмица, така че Кент и децата да видят колко мръсно ще стане. На тях обаче не им пукаше, а на нея ѝ пукаше толкова много, че издържа само ден и половина. Брит-Мари се е научила, че на този свят хората, на които им пука най-малко, винаги печелят. Точно като в приказката „Майсторът шивач“, която четеше на децата едно време, когато още обичаха да слушат гласа ѝ. Един мъж оставя парче плат на шивач, за да му ушие палто, а когато се връща, шивачът му казва: „Няма да се получи палто, но ще се получат чифт панталони“. Следващия път, когато мъжът отива при шивача, онзи му казва: „Няма да се получат панталони, ще се получи жилетка“. А после – „Ще се получат ръкавици“. Когато мъжът отива да вземе ръкавиците, шивачът свива рамене и казва: „Няма да се получат ръкавици“. „А какво ще се получи?“, чуди се мъжът, при което шивачът отговаря: „Нищо няма да се получи“. Брит-Мари много добре разбира тази приказка.

– Чуваш ли ме? В такова ли си, как се казва, в съзнание? – пита някой над нея малко по-безцеремонно, а Брит-Мари усеща миризмата на пица по-силно.

Тя изобщо не обича пица, защото Кент твърде често миришеше на пица, когато се връщаше от срещите с Германия. Брит-Мари помни всичките му миризми. Най-вече тази от болницата. Стаята беше пълна с букети, прието е да получаваш букети, след като получиш инфаркт, но въпреки това Брит-Мари можеше да усети мириса на парфюм и пица, който идваше от ризата, захвърлена на ръба на леглото.

Кент спеше и леко похъркваше. Брит-Мари хвана ръката му за последен път, без да го събуди. После сгъна ризата и я прибра в чантата си. Когато се прибра, я накисна в оцет и бикарбонат, след което я изпра два пъти, преди да я окачи на закачалка. После почисти прозорците с „Факсин“, освежи матрака с бакпулвер, прибра саксиите от балкона и си стегна багажа, като за пръв път в живота си взе и мобилния телефон. За пръв път в живота им. Мислеше си, че децата ще се обадят да питат как е Кент. Не го направиха. Пратиха по един есемес.

Имаше един период точно след тийнейджърските им години, когато те все обещаваха да дойдат на гости за Коледа. После започнаха да си измислят оправдания. След някоя и друга година спряха да си измислят оправдания. Накрая изобщо спряха да се преструват, че смятат да дойдат. Така ставаше в живота. В крайна сметка, нищо не се получаваше.

Брит-Мари винаги е обичала театър, защото ѝ харесва, че накрая актьорите получават аплодисменти, задето са се престрували. Инфарктът на Кент и гласът на младата красавица, която се обади, за да съобщи за случилото се, лишиха Брит-Мари от възможността да продължи да се преструва. Няма как да се преструваш, че някой не съществува, ако говориш с него по телефона. Затова Брит-Мари си тръгна от болницата с миришеща на парфюм риза и с разбито сърце.

За такова нещо не се дават букети.

– Шит[3], МЪРТВА ли си? – пита някой нетърпеливо.

Брит-Мари смята, че е крайно неучтиво да те прекъснат насред смъртта ти. Особено с такъв отвратителен избор на думи. Определено има множество добри алтернативи на „шит“, в случай че непременно трябва да изразиш подобно чувство. Тя поглежда въпросния Някой, който стои надвесен над нея.

– Дали бих могла да попитам къде се намирам? – пита Брит-Мари замаяно.

– Здрасти! В медицинския център – казва Някой ведро.

– Мирише на пица – казва Брит-Мари.

– Да, знам, медицинският център е и пицария – кима Някой.

– Това не ми се струва особено хигиенично – отбелязва Брит-Мари.

Някой свива рамене.

– Преди беше само пицария. Затвориха медицинския център, знаеш, криза е, въобще… шит работа. Така че, знаеш, правим каквото можем. Но не се притеснявай. Имаме аптечка за първа помощ.

Някой, който май е Някоя, сочи весело към отворена пластмасова кутия, на която има червен кръст и надпис „Първа помощ“. После размахва някаква смрадлива бутилка.

– Имаме и, сещаш се, втора помощ! Искаш ли?

– Моля? – изстенва Брит-Мари, сложила ръка върху болезнената подутина на челото си.

При по-близка визуална инспекция се оказа, че Някоя не стои надвесена над Брит-Мари, а седи надвесена над нея и се опитва да ѝ подаде някаква чаша.

– Затвориха магазина за алкохол. Така че, сещаш се, правим каквото можем. Ето! Водка от Естония или някакъв такъв шит. Буквите са адски странни, знаеш. Може и да не е водка. Но все тая. Малко изгаря езика, но се свиква. Добре действа срещу такива, как се казваха? Язви!

Брит-Мари поклаща измъчено глава и забелязва червените петна по сакото си.

– Кървя ли? – възкликва тя и се надига изплашено.

Би било ужасно неприятно, ако остави петна кръв по Нечий под, независимо дали е измит или не.

– Не! Не! Нищо такова. Може да ти излезе цицина от изстрела, но това е просто доматен сос, знаеш – извиква Някоя и опитва да избърше сакото на Брит-Мари със салфетка.

Брит-Мари забелязва, че Някоя седи в инвалидна количка. Трудно е да не се забележи такова нещо. Освен това Някоя изглежда пияна. Наблюдението на Брит-Мари се основава на това, че Някоя мирише на водка и не може да се прицели със салфетката, на нищо друго. Брит-Мари няма предразсъдъци.

– Чаках те да спреш да бъдеш толкова мъртва. През това време огладнях, знаеш, така че реших да обядвам – ухилва се Някоя и се пресяга към една полуизядена пица, оставена върху стол.

– Да обядвате? По това време на деня? – измърморва Брит-Мари, защото още няма дори единайсет часа.

– Гладна ли си? Има пица! – предлага Някоя.

Едва сега казаното преди малко попива в съзнанието на Брит-Мари.

– Какво имате предвид с цицина от „изстрела“? Да не са СТРЕЛЯЛИ по мен? – избухва тя и започва да опипва черепа си, все едно търси дупки.

– Дадада. С футболна топка, в главата, сещаш се – кима Някоя и разсипва водка върху пицата.

Брит-Мари изглежда така, сякаш може би би предпочела пистолет пред футболна топка. В представите ѝ пистолетите не са толкова мръсни, колкото топките.

Някоя, която изглежда на около четирийсет години, ѝ помага да стане с помощта на внезапно появилото се до тях момиче, което изглежда на четиринайсет. Някоя има най-лошата прическа, която Брит-Мари е виждала през живота си. Все едно се е сресала с изплашено до смърт животно. Фризурата на детето е по-приемлива, но дънките му са скъсани при бедрата. Така е модерно, разбира се.

Някоя се засмива нехайно.

– Хлапета, знаеш. Проклет футбол. Но не се ядосвай, не се целеха в теб!

Брит-Мари опипва подутината на челото си.

– Лицето ми мръсно ли е? – пита тя едновременно тревожно и обвинително.

Някоя поклаща глава и насочва количката обратно към пицата си. Погледът на Брит-Мари попада засрамено върху двама мъже с бради и шапки, които седят на маса в ъгъла, обградени от чаши за кафе и вечерни вестници. Струва ѝ се доста неприятно да лежи в безсъзнание пред хората, докато те си пият кафето, но мъжете не ѝ обръщат внимание.

– Припадна само малко – казва Някоя безгрижно, като набляга на „малко“, а не на „припадна“, след което минава покрай нея с количката, докато части от пицата се насочват рязко от устата към пуловера ѝ.

Брит-Мари вади много малко огледало от ръчната си чанта и разтърква чело. Смята, че е крайно неприятно да припаднеш, но далеч не толкова неприятно, колкото да припаднеш мръсен. Ами ако беше умряла? Докато хората си пият кафето. Какво щяха да си помислят за нея?

– Откъде знаете, че не са се целели в мен? – пита тя със съвсем лека нотка критичност в гласа.

Някоя разперва ръце.

– Уцелиха те. Целят ли се в нещо, не уцелват. Децата са пълен шит на футбол.

– Ха – казва Брит-Мари.

– Всъщност не сме толкова зле... – измърморва тийнейджърката оскърбено.

Брит-Мари вижда, че тя държи топката в ръце. Както държиш футболна топка, когато това е единственият начин да се възпреш да я риташ постоянно.

Някоя прави окуражителен жест към момичето.

– Казва се Вега. Работи тук!

– Не трябва ли да си на училище? – пита Брит-Мари, без да изпуска топката от очи.

– Не трябва ли да си на работа? – отвръща Вега и държи топката така, както държиш за ръка мъжа, в когото си влюбена.

Брит-Мари стисва по-здраво чантата си.

– Моля за разрешение да те уведомя, че отивах именно на работа, когато ме простреляха в главата. Аз съм портиер в развлекателния център, определено. Днес е първият ми ден.

Устата на Вега се отваря изненадано. Сякаш новата информация по някакъв начин променя всичко. Но момичето не казва нищо.

– Портиер? Ама така кажи, лелче! Имам такова, как се казва? Препоръчано писмо! С ключ! – виква Някоя вместо това.

– Информираха ме, че трябва да взема ключовете от Пощата – поправя я Брит-Мари грижовно.

– Тя е тук! Закриха Пощата, нали се сещаш! – възкликва Някоя и отива зад бара, все още държейки бутилката водка.

Настава кратко мълчание. Откъм вратата се чува звън и чифт мръсни ботуши стъпват на неизмития под, нарушавайки тишината. Някоя се показва иззад бара и се провиква:

– Здрасти, Карл! Пакетът е у мен, чакай!

Брит-Мари се обръща и тежък удар по рамото едва не я събаря на земята. Тя поглежда нагоре и вижда гъста брада да я гледа изпод неоправдано мръсна шапка с козирка.

– Гледай къде ходиш – изръмжава нещо между шапката и брадата.

Брит-Мари, която всъщност стои на място, се чувства дълбоко объркана. Затова стиска здраво чантата си и отговаря:

– Ха.

– Ти налетя върху нея! – изсъсква Вега внезапно иззад гърба ѝ.

Това изобщо не се харесва на Брит-Мари. Обърква се, когато някой я защитава. Така става, когато човек не е свикнал на такова отношение.

Някоя се появява с пакета на Карл. Той поглежда раздразнено към Вега и враждебно към Брит-Мари. После кимва кисело на двамата мъже на масата в ъгъла. Те му кимват още по-кисело в отговор. Вратата иззвънява щастливо, когато Карл я затваря след себе си. Все пак не разбира какво се случва около нея.

Някой потупва окуражително Брит-Мари по рамото.

– Шит, не му обръщай внимание. Карл има такова, как се казва? Лимон в задника, нали се сещаш?

Брит-Мари като че ли не се сеща съвсем. Това, изглежда, не е от значение за Някоя.

– Той е сърдит, знаеш, на живота, вселената и всичко останало. Тукашните не харесват хората от големите градове, знаеш – казва тя на Брит-Мари и кимва към мъжете на масата, докато произнася „тукашните“.

Двамата си четат вестниците и си пият кафето, сякаш жените ги няма.

– Как е разбрал, че съм от голям град? – чуди се Брит-Мари.

Някоя върти очи. Брит-Мари не знае как да тълкува това, така че се заема да оцени петното от сос върху сакото си. Би предпочела да беше кръв, защото тя може да се изчисти с бикарбонат. Брит-Мари не знае как стоят нещата със соса за пица.

– Ела! Ще ти покажа развлекателния център, а? – виква Някоя и тръгва към вратата.

Брит-Мари поглежда към останалата част от помещението, която се простира встрани от пицарията/медицинския център/пощенския клон. Пълна е с рафтове и хранителни стоки. Все едно е магазин.

– Може ли да попитам дали това е магазин за хранителни стоки? – пита тя.

– Затвориха магазина, знаеш, правим каквото можем! – виква Някоя.

Брит-Мари наистина не смята, че това е особено хигиенично. Но после си спомня мръсните прозорци на развлекателния център.

– Мога ли да попитам дали тук предлагате „Факсин“? – пита тя.

– Не – казва Някоя, все едно не знае какво е „Факсин“.

Брит-Мари се усмихва търпеливо.

– Това е препарат за почистване на прозорци, разбирате ли.

Брит-Мари никога не е използвала друга марка, освен „Факсин“. Като дете видя реклама в сутрешния вестник на баща си. Една жена гледаше през чист прозорец, а отдолу пишеше „С „Факсин“ можеш да видиш света“. Брит-Мари обичаше тази снимка. Откакто порасна, тя цял живот лъска прозорците си с „Факсин“ всеки ден и никога не е имала проблем да види света. Просто светът не вижда нея.

– Знам, но „Факсин“ вече няма, нали знаеш! – казва Някоя.

– Какво искате да кажете с това? – интересува се Брит-Мари само малко обвинително.

Някоя свива рамене.

– Ами, знаеш, изтеглиха го от производствения, как се казва, асортимент! Сещаш се, не е доходоносен.

Брит-Мари се ококорва и ахва.

– Какво искате да кажете с това?

– Асортимент, знаеш – повтаря Някоя.

Брит-Мари мълчи. Шокирана.

– Могат ли да го направят? – промълвява накрая.

– Не е доходоносен – отговаря Някоя.

Като че това е отговор.

– Но въпреки това не могат просто да го спрат, нали? – възкликва Брит-Мари разстроено.

Някоя свива рамене.

– Майната му. Имам друга марка! Искаш ли?

– Трябва ми „Факсин“ – отговаря Брит-Мари, сякаш самата мисъл да ѝ предложат друга марка е дълбоко оскърбителна.

– Имам една руска марка, добър шит, ето та... – започва Някоя и прави жест на Вега да изтича да вземе.

– Не! – прекъсва я Брит-Мари, след което тръгва към вратата и изсъсква: – Тогава ще използвам бикарбонат!

Все пак човек не може просто да промени светогледа на Брит-Мари.