Брит-Мари беше тук

15

Всички бракове си имат лоши страни, защото всички хора имат слабости. Всеки, който живее с някого другиго, се научава да се справя с тези слабости по различен начин. Човек може например да гледа на тях като на много тежки мебели и чисто и просто да се научи да чисти около тях. Да поддържа илюзията. Знае, разбира се, че отдолу се натрупва мръсотия, но се научава да прикрива поне дотолкова, че гостите да не я забелязват. Но един ден някой премества въпросната мебел, без да пита, и всичко излиза наяве. Мръсотия и драскотини. Перманентни белези по паркета. Тогава вече е твърде късно.

Брит-Мари стои в банята на развлекателния център и вижда собствените си лоши страни в огледалото. Изплашена е. Убедена е, че тъкмо това е най-лошата ѝ страна. Най-много от всичко иска да се прибере у дома. Да глади ризите на Кент и да седи на собствения си балкон. Най-много иска всичко да е както обикновено.

– Искаш ли да си тръгна? – пита Пирата притеснено от вратата.

– Няма да търпя да ми се смееш – казва Брит-Мари с всичката строгост, която успява да призове.

– Защо да ти се смея? – пита Пирата.

Тя прехапва бузи, без да отговори. Той ѝ подава колебливо стека цигари с чуждестранните букви.

– Свен каза, че си го забравила.

Брит-Мари взима стека ужасено. Контрабандна стока. Която на всичкото отгоре или е откраднала, или е купила на кредит, в зависимост от това колко доброжелателно се тълкува развоят на събитията. Това е крайно неприятно, защото Брит-Мари дори не знае какъв вид престъпница е. Но е такава, това е ясно. Макар че Кент сигурно би се съгласил с Някоя, че не е престъпление да се укриват цигари от данъчните и полицията. „Стегни се, скъпа! Не е измама, ако не те хванат, за Бога!“, казваше той, когато Брит-Мари подписваше данъчната си декларация и го попиташе за какво са всичките други документи, които счетоводителят на Кент е сложил в плика. „Не се притеснявай, това са съвсем законни удръжки! Сега побързай!“, уверяваше я той. Кент обичаше удръжките, но мразеше издръжките. Брит-Мари така и не посмя да му каже, че не разбира моралната разлика, защото се боеше, че той ще ѝ се смее, а нея я болеше, когато Кент правеше така.

Пирата я докосва внимателно по рамото.

– Не се смееха на теб. В пицарията, имам предвид. Смееха се на Фредрик. Той беше шеф на спедиторската фирма, когато всички шофьори бяха уволнени, така че не го харесват. Не се смееха на теб.

Брит-Мари кима и опитва да си придаде вид сякаш това изобщо не я е безпокояло. Реакцията ѝ, изглежда, окуражава Пирата и той продължава:

– Фредрик тренира хокейния отбор в града, страшно са добри! Синът му, онзи високият, който беше с него в пицарията, е голям колкото мен, но вече почти има брада! Представяш ли си, а? Лудница! Адски го бива и на футбол, но Фредрик иска той да играе хокей, защото смята, че хокеят е по-добрият спорт!

– Защо, за Бога? – чуди се Брит-Мари, понеже минималните ѝ познания за хокея на лед я карат да смята, че това е едно от малкото неща, които са по-нелепи от футбола.

– Според мен мисли така, защото хокеят е скъп. Фредрик обича неща, които не всички могат да си позволят – казва Пирата.

– А вие, другите, защо толкова се вълнувате от футбола? – пита Брит-Мари.

Пирата като че ли намира въпроса за непонятен.

– Как така? Човек обича футбол просто защото обича футбол, нали?

Нелепо, мисли си Брит-Мари, но си замълчава. Вместо това посочва торбичката, която момчето държи в ръка.

– Какво е това?

– Ножица, гребен, продукти и такива неща! – казва момчето щастливо.

Брит-Мари не пита какво означава „продукти“, но във всеки случай, в торбичката има ужасяващо количество тубички и бурканчета. Тя взима стол от кухнята, разстила кърпи по пода и с жест подканва Пирата да седне. После измива косата му и внимателно започва да реже там, където е неравна. Едно време правеше така с Ингрид.

Думите се изплъзват от устата ѝ и Брит-Мари няма представа защо е решила да ги каже на глас:

– Понякога не съм сигурна дали хората се смеят на мен или на нещо друго. Мъжът ми казва, че това е защото нямам чувство за хумор.

Разумната част от нея я кара рязко да млъкне. Тя свива устни засрамено. Момчето поглежда смаяно в огледалото.

– Ужасно е да кажеш нещо такова на някого!

Брит-Мари не отговаря. Но е съгласна. Ужасно е да кажеш нещо такова на някого.

– Обичаш ли го? Мъжа ти? – пита момчето така внезапно, че Брит-Мари едва не му отрязва ухото.

Изтупва рамото му с опакото на ръката си. Заравя поглед в корените на косата му.

– Да.

– Тогава той защо не е тук? – пита Пирата.

– Защото понякога да обичаш някого, не е достатъчно – казва Брит-Мари.

После двамата мълчат чак докато Брит-Мари приключва с подстригването и нежно, но твърдо се заема с оформянето на непокорната четка за съдове, която Пирата има вместо коса. Успява да придаде на прическата толкова спретнат вид, колкото позволяват биологичните обстоятелства. Пирата остава на стола и се възхищава на себе си в огледалото. Брит-Мари разчиства и поглежда към паркинга. Там стоят двама млади мъже – нямат дори двайсет години, както ѝ се струва. Облегнали са се на голяма черна кола и пушат. Имат същите скъсани дънки като децата от футболния отбор. Но тези двамата не са деца. Приличат на онзи тип млади мъже, минавайки покрай които Брит-Мари би стиснала здраво чантата си. Не че съди хората, съвсем не, но всичко си има някакви граници. Един от мъжете всъщност има татуировки по ръцете. Така че би било логично да се предположи, че не е с всичкия си.

– Това са Сами и Психо – казва Пирата зад нея.

Звучи изплашено.

– Това не са имена – осведомява го Брит-Мари.

– Сами си е име, струва ми се. Но на Психо му викат Психо, защото е психопат – казва Пирата така, сякаш не смее да произнесе имената им твърде високо.

– И си нямат друга работа по това време на деня, разбира се – казва Брит-Мари и поглежда часовника демонстративно, но само малко.

Пирата свива рамене.

– В Борг никой няма работа. Освен тези, които са страшно стари.

Брит-Мари хваща лявата си ръка с дясната. После дясната с лявата. Опитва да не се засегне.

– Онзи вдясно има татуировки по ръцете – отбелязва тя.

– Това е Психо. Той е луд. Сами е много готин, но Психо е... знаеш, опасен. Не бива да се караш с него. Майка ми ми е забранила да ходя на гости на Вега и Омар, когато Психо е там.

– Какво, за Бога, би правил той в дома на Вега и Омар? – пита Брит-Мари.

– Сами е големият им брат – казва Пирата.

Вратата на пицарията се отваря. Вега излиза навън с две пици и ги подава на Сами. Той я целува по бузата. Психо ѝ се ухилва, а тя го поглежда все едно е повърнал в новата ѝ раница. После затваря вратата с трясък. Черната кола напуска паркинга.

– Не ядат в пицарията, когато Свен е там, Вега им е забранила – обяснява Пирата.

– Ха. Разбирам я, разбира се. Знае, че ги е страх от полицията, естествено – констатира Брит-Мари с разбиране.

– Не, знае, че полицията я е страх от тях – поправя я Пирата.

В това отношение малките общности са като хората. Ако не задаваш твърде много въпроси и не местиш тежките мебели, може и да не се сблъскаш с лошите им страни.

Брит-Мари изтупва полата си. После изтупва ръкава на Пирата. Иска ѝ се да сменят темата и той ѝ помага:

– Вега пита ли те вече?

– Какво да ме е питала? – пита Брит-Мари.

– Дали искаш да ни станеш коуч.

– Определено не! – възкликва Брит-Мари. После хваща оскърбено едната си ръка с другата и пита: – Какво означава това?

– Треньор. Трябва да имаме такъв. Има купа в града, могат да участват само отбори с коуч.

– Купа? Като състезание? – пита Брит-Мари.

– Като купа – отговаря Пирата.

На Брит-Мари условията на състезанието като че ли не са ѝ кристално ясни.

– На такова време? Навън? Това е нелепо!

– Не, купата е на закрито. В една зала в града – казва Пирата, след което съвсем недоумяващо задава ответен въпрос: – Ама какво всъщност искаш да кажеш? Какво общо има времето с футбола?

Все едно двете нямат нищо общо.

Брит-Мари смята много, ама много уверено да каже, че не е уместно да се рита топка на закрито, каквото е твърдото ѝ убеждение, но не успява, защото на вратата се чука. Отвън стои момче на годините на Пирата. Освен това е с дълга коса.

– Ха? – казва Брит-Мари.

– Бен тука ли е, един вид? – пита момчето.

Крайно неясно е каква роля има „един вид“ в изречението. Все едно момчето е попитало: „Бен почти тук ли е?“.

– Кой? – пита Брит-Мари.

– Бен? Или, един вид, както там го наричат в отбора му. Пирата?

– Ха. Ха. Ха. Тук е, но е зает – казва Брит-Мари уверено и понечва да затвори вратата.

– С какво, един вид? – пита момчето.

– Има среща. Или дейт. Или както му викате.

– Знааам. С мееен – изпъшква момчето.

Брит-Мари, която няма предразсъдъци, хваща едната си ръка с другата и казва:

– Ха.

Момчето дъвче дъвка. На Брит-Мари това не ѝ харесва. Човек всъщност може да прави така, да не харесва дъвченето на дъвка, дори и да няма предразсъдъци.

– Епично лейм[14] е да се казва „дейт“ – казва момчето.

– Пира... Бен го каза. По мое време казвахме „среща“ – защитава се Брит-Мари.

– И това е епично лейм – изсумтява момчето.

– А вие какво казвате? – пита Брит-Мари критично, но само малко.

– Нищо. Просто „навън“, един вид – казва момчето.

– Ще те помоля да изчакаш тук – казва Брит-Мари и затваря тежко вратата.

Пирата още е в банята и наглася косата си. Щом вижда Брит-Мари в огледалото, започва едва ли не да подскача във въздуха.

– Той ли беше? Нали е фантастичен?

– Определено е нелюбезен – казва Брит-Мари, но Пирата явно не чува нищо, защото когато скачаш в баня, се вдига доста шум.

Брит-Мари откъсва парче тоалетна хартия, маха внимателно един косъм от блузата на Пирата, увива го старателно в хартията, която след това хвърля в тоалетната, и накрая пуска водата.

– Бях останала с впечатлението, че ще ходиш на дейт с момиче.

– Понякога ходя на дейт и с момичета – отговаря Пирата.

– Но това е момче – констатира Брит-Мари.

– Това е момче – кима Пирата, все едно е бил въвлечен в някаква игра, без да са му казали правилата.

– Ха – казва Брит-Мари.

– Трябва ли да избера едно от двете? – пита Пирата неразбиращо.

– Нямам представа. Аз съм непредубедена – заявява Брит-Мари.

Пирата наглася един кичур, усмихва се и пита:

– Мислиш ли, че ще му хареса прическата ми?

Брит-Мари не оставя впечатлението, че е чула въпроса, а вместо това казва:

– Разбира се, твоите приятели от футболния отбор не знаят, че ходиш на дейт с момчета, така че няма да им кажа нищо, разбира се.

Пирата изглежда учуден.

– Защо да не знаят?

– Казал ли си им? – пита Брит-Мари.

– Защо да не съм? – пита Пирата.

– И те какво казаха? – пита Брит-Мари.

– Казаха „о’кей“ – отговаря Пирата.

После се поколебава.

– Нещо друго ли е трябвало да кажат?

– Ха, ха, не, естествено, че не – отвръща Брит-Мари, в никакъв случай отбранително, и добавя: – Аз нямам предразсъдъци!

– Знам – казва Пирата.

След това се усмихва притеснено.

– Косата ми добре ли изглежда?

Брит-Мари не успява да събере сили да отговори, затова просто кимва. Маха последен косъм от блузата му и го задържа неловко в ръката си. Пирата я прегръща. Тя не знае защо, за Бога, му е хрумнало нещо такова.

– Не бива да си сама, разхищение е човек с толкова хубава коса да е сам – прошепва той.

Почти е стигнал до вратата, когато Брит-Мари, все още стискаща косъма в ръка, се овладява, прочиства гърло и прошепва в отговор:

– Ако не каже, че прическата ти е хубава, значи не те заслужава!

Пирата се обръща, изтичва обратно през стаята и отново я прегръща. Тя го избутва приятелски, но решително, защото все пак всичко си има мярка. Той я пита дали може да ползва мобилния ѝ телефон. Брит-Мари го поглежда скептично и му казва, че не бива да звъни на скъпи номера. Той взима телефона и набира собствения си номер. После опитва отново да я прегърне, засмива се и се втурва навън. Вратата се затваря след него.

Петнайсет минути по-късно Брит-Мари получава следното съобщение: „Каза го! :)“.

В развлекателния център настава тишина. Брит-Мари изсмуква косата от пода с прахосмукачка, за да вдигне някакъв шум. После изпира и изсушава кърпите. Избърсва праха от картините, като особено внимава с информационното табло с картата, което Някоя окачи един метър по-ниско от всички останали картини. После маха опаковката на един „Сникърс“, поставя го в чиния, поставя чинията върху кърпа и накрая поставя всичко на прага на кухнята. Отваря външната врата. Седи дълго на един от столовете и опитва да усети вятъра в косата си. Накрая вади телефона.

– Ало? – казва момичето от Агенцията по заетостта.

Брит-Мари си поема дълбоко дъх.

– Беше нелюбезно от моя страна да кажа, че имаш момчешка прическа.

– Брит-Мари? – пита момичето.

Брит-Мари преглъща съсредоточено.

– Не трябва, естествено, да се бъркам в това каква прическа имаш. И дали ходиш на дейт с момчета или момичета. Съвсем не.

Момичето диша колебливо в другия край на линията.

– Нищо не си казвала за... това.

– Ха. Ха. Ха. Не е напълно невъзможно просто да съм си го помислила, може би не е. Но във всеки случай, беше невъзпитано от моя страна – казва Брит-Мари раздразнено.

– Какво... ама, значи, какво имаш предвид с... какво ми има на прическата? – иска да знае момичето.

– Абсолютно нищо. Нали това казвам – настоява Брит-Мари.

– Аз не... значи, аз... не харесвам... – отбранява се момичето, повишавайки леко глас.

– Това не е моя работа – отговаря Брит-Мари натъртено.

– В смисъл, не че има... сещаш се... нещо лошо да си такава! Или да не си! – настоява момичето.

– Определено не съм твърдяла, че има нещо лошо! – казва Брит-Мари.

– Нито пък аз! – протестира момичето.

– Добре тогава – казва Брит-Мари.

– Добре! – казва момичето.

Между тях настъпва толкова дълго мълчание, че накрая момичето казва „ало?“, защото си мисли, че Брит-Мари е затворила. Тогава Брит-Мари затваря.

Плъхът закъснява за вечеря с час и шест минути. Втурва се вътре, отхапва толкова голямо парче от „Сникърс“-а, колкото може да носи, спира се за секунда, загледан в Брит-Мари, след което изтичва обратно навън и изчезва в мрака. Брит-Мари увива останалата част от „Сникърс“-а в найлоново фолио и го прибира в хладилника. Измива чинията. Изпира и изсушава кърпата и я окачва на мястото ѝ. През прозореца вижда Свен да излиза от пицарията. Той се спира до полицейския автомобил и поглежда към развлекателния център. Брит-Мари се скрива зад пердето. Свен се качва в колата и потегля. За миг тя се бе изплашила, че полицаят може да дойде и да почука на вратата. Сега е почти разочарована, че не го направи.

Изгася лампите навсякъде, освен в банята. Светлината от самотната крушка изпълзява изпод вратата и осветява точно тази част от стената, където Някоя окачи информационното табло, малко ниско, но не твърде ниско, естествено. „Добре дошли в Борг“, прочита Брит-Мари, сяда на един стол в мрака и се взира в червената точка, която е причината да се влюби в таблото от самото начало. И същинската причина да обича карти. Точката е наполовина изтрита, червеният цвят е избелял. Но все пак е там, по средата между долния ляв ъгъл и средата на таблото, а до нея пише „Ти си тук“.

Понякога е по-добре да живееш, без да знаеш коя си, ако поне знаеш къде си.