Брит-Мари беше тук

35

Мъката на Брит-Мари не идва бавно. Не пониква от останките на отричането, гнева, пазаренето, депресията и приемането. Разпалва се в нея моментално, като унищожителен пожар, като огън, който поглъща всичкия кислород, докато накрая Брит-Мари остава да лежи на земята, ритайки и удряйки чакъла, мъчейки се да си поеме въздух. Тялото ѝ опитва да се сгъне навътре, все едно няма гръбнак, все едно отчаяно опитва да потуши пламъците в себе си.

Смъртта е крайна безпомощност. Безпомощността е крайно отчаяние.

Брит-Мари не знае как се изправя на крака. Как Бен я вкарва в колата. Сигурно я е носил. Тръгват към апартамента на децата и намират Вега по средата на пътя. Лежи в чакъла. Косата ѝ е полепнала по кожата. Думите ѝ звучат като неясно гъргорене, сякаш дробовете ѝ са пълни със сълзи. Сякаш момичето се е удавило отвътре.

– Омар. Трябва да намерим Омар. Той ще ги убие.

Брит-Мари не знае дали прегръща здраво Вега на задната седалка или обратното.

Около тях зората пробужда Борг. Като дъха на любимия човек в ухото. Със слънце и обещания. Като гъделичкащи лъчи върху топли завивки, като миризмата на прясно кафе и препечен хляб. Не би трябвало да го прави. Днес не е ден за красота, но зората не я интересува. Полицейският автомобил хвърчи през първите минути на утрото, сам по пътя. Кръвта напуска пръстите на Свен, но те продължават да пулсират, стиснали волана толкова здраво, че сигурно боли. Сякаш той има нужда да концентрира болката си някъде. Да я организира. Увеличава скоростта, когато вижда другата кола. Единствената кола, която има причина да напуска Борг по това време на деня. Единственият брат, който е останал на Вега. Единственият, когото може да спаси.

Всяка смърт е несправедлива. Всяка скръб търси виновник. Но гневът ни почти винаги е последван от безмилостното прозрение, че никой не е виновен за смъртта. Но ако не беше така? Ако знаеше кой ти е отнел човека, когото обичаш? Какво би направил? В коя кола щеше да се качиш? Какво щеше да държиш в ръце?

Полицейската кола изпреварва с рев другия автомобил и спира пред него. Краката на Свен докосват асфалта още преди някой от останалите да е станал от мястото си. Той стои сам на пътя в продължение на няколко вечности, със зачервени петна по лицето и следи от зъби по долната устна. Накрая вратата се отваря и Омар слиза от колата. Мъжки очи в тялото на момче. Краят на едно детство. След една нощ, последиците от която не могат да бъдат заличени.

– Какво, Свен? Какво ще ми кажеш? Че имам твърде много за губене? Какво, по дяволите, имам да губя?

Свен вдига ръце пред себе си, с дланите нагоре. Погледът му е насочен към това, което Омар държи в ръка. Гласът му едва издържа.

– Кажи ми какво ще стане, Омар. Когато ги убиеш и те те убият. Кажи ми какво ще стане тогава.

Омар стои на място. Като че ли той също трябва да концентрира болката си някъде. Двама млади мъже в колата зад него отварят вратите, но не слизат, просто седят и чакат Омар да реши.

Брит-Мари ги разпознава. Те играха футбол със Сами и Магнус на светлината от фаровете преди... колко време? Дни? Седмици? Преди цял един живот. Те също са просто момчета.

Смъртта е безпомощност. Безпомощността е отчаяние. Отчаяните хора вършат отчаяни действия. Полъх раздвижва косата на Брит-Мари, когато вратата на полицейската кола се отваря и Вега излиза навън. Поглежда брат си. Той е застанал на колене. Тя отива до него, притиска главата му към шията си и прошепва:

– Къде би застанал Сами?

Омар не отговаря веднага и тя повтаря:

– Къде. Би. Застанал. Сами?

– Между нас – отговаря задъхано той.

Двамата млади мъже хвърлят последен поглед към Свен. Някога може и да са могли да бъдат спрени. И някой ден това отново може да бъде така. Но днес скачат.

Колата потегля и оставя Брит-Мари, Свен и двете деца сами на пътя. Зората огрява всички.

Все пак не разбира какво се случва.

Полицейската кола минава бавно през Борг, продължава до другия край, завива по един черен път. Движи се безкрайно, докато накрая Брит-Мари не знае дали е заспала, или просто се е вцепенила. Спират до едно езеро. Брит-Мари увива пистолета с всички носни кърпички, които носи в чантата си. Не знае защо, може би за да не се изцапа момичето. Тъй като Вега настоява тя да е тази, която да го направи. Слиза от колата и с всичка сила хвърля пистолета във водата.

Брит-Мари не знае колко часове изминават и кога се превръщат в дни. Нощем спи между децата в леглото на Сами. Усеща ударите на сърцата им с дланите си. Остава при тях няколко денонощия. Не е нещо, което е планирала, не е вземала такова решение, просто остава. Изгревите и залезите се сливат. Впоследствие си спомня бегло, че е говорила по телефона с Кент, но не помни какво е казала. Мисли, че може би го е помолила да уреди практическите подробности, да проведе нужните разговори, тъй като го бива в тези неща. Винаги всички казват, че Кент го бива в тези неща.

Свен идва в апартамента един следобед, Брит-Мари не знае точната дата. Вратът на Свен като че ли трудно издържа теглото на всички мисли в главата му. С него е дошла млада жена от Социалната служба. Тя се държи топло и приятелски. Сяда с всички в кухнята и започва да говори бавно и меко, но никой не може да се съсредоточи. Брит-Мари гледа през прозореца, едно от децата гледа в тавана, а другото – в пода.

Следващата нощ Брит-Мари се събужда от някакво тропане. Става от леглото, търси ключа за лампата. Вятърът духа през вратата на балкона. Вега обикаля трескаво из кухнята. Напред-назад. Напред-назад. Подрежда. Чисти всичко, което ѝ попадне. Ръцете ѝ търкат френетично кухненски плотове и тигани. Отново и отново. Сякаш те са вълшебни лампи, които могат да ѝ върнат всичко.

Ръцете на Брит-Мари се поколебават, вдигнати зад разтрепераните рамене на Вега. Пръстите се свиват, но не докосват момичето.

– Съжалявам, разбирам как се чувстваш... – прошепва тя.

– Нямам време да чувствам. Трябва да се грижа за Омар – прекъсва я Вега глухо.

Брит-Мари иска да я докосне, но момичето се отдръпва, така че Брит-Мари взима чантата си. Вади оттам бикарбонат. Вега среща погледа ѝ. Мъката няма какво повече да каже. Думите са безсилни. Така че двете чистят, докато слънцето не изгрява отново. Въпреки че дори бикарбонатът не помага в такива ситуации.

Погребението на Сами се състои през една януарска неделя, когато „Ливърпул“ гостуват на „Стоук“ на сто мили оттам. Тялото му, заспало под одеялото от червени цветя, е положено до това на майка му. Липсва на цял град, но най-вече на две деца. Омар оставя шалче на гроба му.

Брит-Мари поднася кафе в пицарията и гледа всички да имат подложки. Всички жители на Борг са там. Паркингът е ограден от запалени свещи, а на съседната ограда мълчаливо висят бели фланелки с номера на гърбовете, подредени прилежно в редица. Някои са по-нови, а някои са толкова стари и прани толкова пъти, че са посивели. Но всички носят спомени.

Вега стои на вратата с изгладена рокля и сресана коса. Приема съболезнованията на хората, все едно те са тези, които имат най-много право да скърбят. Стиска ръцете им механично. Погледът ѝ е апатичен, сякаш някой е изключил някакъв бушон вътре в нея. Нещо тупка отвън на паркинга, но никой не го чува. Брит-Мари опитва да накара Вега да хапне нещо, но Вега дори не реагира, когато я заговарят. Оставя се Брит-Мари да я отведе до масата и да я сложи да седне, но тялото ѝ е като заспало. Вега се обръща инстинктивно към стената. Иска да избегне всякакъв телесен контакт. Тупкането отвън се засилва. Нараства и отчаянието на Брит-Мари. Хората преживяват безпомощността по различни начини, но за Брит-Мари най-ясният знак е когато някой отказва да яде.

В ушите ѝ бърборенето на тълпата в пицарията прераства в ураган, изморените ѝ ръце търсят рамото на Вега сякаш се пресягат през пропаст. Но рамото се отдръпва. Плъзга се към стената. Очите ѝ са вглъбени навътре. Чинията стои недокосната.

Когато тупкането на паркинга набира още повече сила, сякаш се опитва да докаже нещо, Брит-Мари се обръща ядосано към вратата, стиснала ръце толкова силно, че превръзката се отделя от пръстите ѝ. Тъкмо се кани да се развика на сериозно, че вече е време шумът да престане, когато усеща как до нея Вега си пробива път през тълпата.

Макс стои отвън, подпрял мишници на патериците си. Отпуснал е цялата си тежест върху тях, извръща тяло, като залита леко, но успява да запази равновесие и замахва със здравия си крак към топката, така че тя отхвърча под остър ъгъл първо към стената на развлекателния център, после към оградата с белите тениски и накрая обратно към Макс. Туп-туп-туп, така звучи. Туп-туп-туп. Туп-туп-туп. Туп-туп-туп.

Като удари на сърце.

Когато Вега се приближава достатъчно, той пуска топката покрай себе си, без да се обърне. Тя се търкулва до Вега и се намества в краката ѝ. Палците на момичето я докосват през обувките. Вега се навежда напред и прокарва пръсти по шевовете на топката.

След това заплаква неудържимо.

На стотина мили оттам „Ливърпул“ печелят с пет на три.