Брит-Мари беше тук

37

Странното на градчетата до пътища е, че човек може да открие толкова причини да ги напусне, колкото и извинения, за да остане. Някои хора така и не спират да търсят едното или другото.

Ще мине още почти цяла седмица след погребението, преди Брит-Мари да се качи в бялата си кола със синя врата и да потегли по пътя, който се отдалечава от Борг в две посоки. Непременно трябва да се отбележи, че вината за това не е изцяло на служителите в общината в града. Те може би просто опитват да си вършат работата. Не е тяхна вината, че не са запознати с прилежността, с която Брит-Мари отмята точките от списъците си.

Първия ден, понеделник, младият мъж, който работи по заместване на рецепцията в общината, поглежда Брит-Мари така, сякаш тя е решила да се пошегува. Рецепцията отваря в 8:00, така че Брит-Мари и Кент се появяват в 8:02, тъй като Брит-Мари не иска да изглежда твърде настойчиво.

– Борг? – казва заместващият рецепционист с интонацията, която човек използва, когато произнася имена на фантастични същества.

– Малки ми приятелю, не можете да работите в общината, а да не знаете, че Борг е част от нея, за Бога! – отбелязва Брит-Мари.

– Не съм оттук. Замествам – просветлява я младият мъж.

– Ха. Вие считате, разбира се, че с това извинение не ви се налага да знаете каквото и да е – кима Брит-Мари.

Но Кент я сръчква окуражително и ѝ прошепва, че трябва да бъде малко по-дипломатична, затова Брит-Мари се овладява решително, усмихва се грижовно на младия мъж и казва:

– Смело от ваша страна да носите тази вратовръзка. Защото изглежда нелепо.

Следва размяна на реплики, които може би не могат да бъдат описани точно като „дипломатични“. Но накрая Кент успява да успокои двамата строеваци, като младият мъж обещава да не звъни на охраната, а Брит-Мари обещава да не опитва повече да го удря с чантата си.

Странното на градчетата до пътища е, че не е нужно човек да прекара особено дълго време в тях, за да се засегне дълбоко, когато някой млад мъж не иска и да знае, че те съществуват. Че са там.

– Дойдох тук, за да помоля в Борг да бъде построено футболно игрище, разберете – обяснява Брит-Мари с божествено търпение.

Посочва списъка си. Младият мъж разлиства една папка. Обръща се демонстративно към Кент и казва нещо за някакъв „съвет“, който в момента имал заседание.

– Докога? – иска да знае Брит-Мари.

Младият мъж прелиства папката.

– Това е работна закуска. Значи до към десет часа.

– Д-е-с-е-т! Вие да не закусвате в д-е-с-е-т часа? За Бога, тогава не се учудвам, че нищо не успявате да свършите – информира Брит-Мари грижовно.

При което тя и Кент трябва да напуснат общината, защото младият мъж нарушава обещанието си да не се обажда на охраната.

Връщат се в десет часа. Научават, че съветът ще заседава до след обяд. Появяват се отново след обяд и научават, че съветът ще заседава цял ден. Брит-Мари обяснява молбата си за футболното игрище по-ясно на мъжа на рецепцията, защото смята, че определено не е нужен цял ден, за да свършат тази работа. Пазачът, повикан от мъжа, смята, че Брит-Мари е прекалила с яснотата. Казва им, че ако тя още веднъж направи така, ще бъде принуден да ѝ отнеме чантата. Кент се засмива и казва, че в такъв случай пазачът явно е по-смел човек от него самия. Брит-Мари не знае дали да се обиди, или да се гордее.

– Ще се върнем утре, скъпа, не се притеснявай – успокоява я Кент, докато излизат навън.

Брит-Мари размахва длан отчаяно.

– Ти имаш срещи, Кент. Трябва да се приберем у дома, разбирам го, естествено, че го разбирам. Просто исках да...

Тя си поема дъх толкова дълбоко, че сякаш изсмуква всичкия въздух от чантата си.

– Вега не я боли, когато играе футбол.

– Кое това? – пита Кент.

– Всичко – казва Брит-Мари.

Кент свежда замислено голямата си глава.

– Няма нищо, скъпа. Ще се върнем утре.

Брит-Мари наглася превръзката на ръката си.

– Осъзнавам, че децата нямат нужда от мен. Естествено, че го осъзнавам, Кент. Просто ми се искаше да мога да им дам нещо. Искаше ми се поне да можех да им дам игрище.

– Ще се върнем утре – повтаря Кент и ѝ отваря вратата на колата.

– Не, не, ти си имаш срещи, разбирам, че имаш срещи, трябва да се приберем – въздъхва тя.

Кент се почесва разсеяно по косата. Прокашля се леко. Спира погледа си на гуменото уплътнение между стъклото и вратата и отговаря:

– Работата е там, скъпа, че имам само една среща. С дилъра от автокъщата.

– Ха. Не знаех, че възнамеряваш да купуваш нова кола – казва тя.

– Няма да купувам. Ще продам тази – казва Кент и кима към БВМ-то, в което Брит-Мари току-що е влязла.

Лицето му е потиснато, сякаш знае, че това се очаква от него. Но щом свива раменете си, те изглеждат леки и меки, като на младо момче, все едно току-що са били освободени от голямо тегло.

– Компанията фалира, скъпа. Опитвах се да я спася до самия край, но... да. Знаеш. Криза е.

Брит-Мари зяпва.

– Какво ще правиш?

Кент се усмихва безгрижно, по младежки.

– Ще започна отначало. Така се прави, нали? Едно време нямах почти нищо, сигурно си спомняш?

Спомня си. Пръстите ѝ търсят неговите. И двамата вече са стари, но той се засмива:

– Изградих цял един живот. Мога да го направя отново.

Хваща ръцете ѝ в своите и я поглежда в очите, когато обещава:

– Отново мога да бъда онзи мъж, скъпа.

Изминали са половината път между града и Борг, когато Брит-Мари се обръща към него и го пита какво става с „Манчестър Юнайтед“. Кент се засмива високо. Прекрасно е.

– Нещата отидоха по дяволите. Правят най-лошия си сезон от повече от двайсет години. Очаква се да изритат треньора всеки момент.

– Как се е стигнало дотам? – пита Брит-Мари.

– Забравиха какво ги правеше успешен отбор – отговаря той.

– Ако забравиш това, как можеш отново да си го спомниш? – пита тя.

– Като започнеш отначало – казва той.

Кент наема стая при родителите на Падан за през нощта. Брит-Мари го пита дали не би предпочел да остане в къщата на Банк, но Кент признава, че „сляпата вещица малко ме плаши“.

На следващия ден отново посещават общината. На по-следващия също. В общината сигурно има служители, които си мислят, че Брит-Мари рано или късно ще се откаже, но тези хора чисто и просто не са запознати с важността на списъците, написани с мастило. На сутринта на четвъртия ден се срещат с мъж със сако, който е част от съвета. По обед той вече е извикал още един мъж и една жена, също облечени със сака. Не е ясно дали са там заради експертния си опит в областта, или просто защото първият мъж иска да подобри шансовете си да не бъде уцелен, в случай че Брит-Мари отново реши да удари някого с чантата си.

– Чувала съм много хубави неща за Борг. Изглежда е очарователно място – казва жената одобрително, все едно градчето, което се намира на две мили от офиса ѝ, е някакъв екзотичен остров, до който може да се стигне само с помощта на магия.

– Тук съм във връзка с футболното игрище – заявява Брит-Мари.

– Аха – казва облечената със сако жена.

– Нямаме бюджет за това – съобщава другият облечен със сако мъж.

– Както ви казах – отбелязва първият облечен със сако мъж.

– Тогава бих искала да помоля да промените бюджета – информира ги Брит-Мари.

– Невъзможно! Как би изглеждало? Тогава бихме били принудени да променим всички бюджети! – казва вторият мъж ужасено.

Жената се усмихва и пита дали Брит-Мари иска кафе. Брит-Мари не иска. Жената се усмихва още по-широко.

– Правилно ли разбирам, че в Борг вече има футболно игрище?

Вторият мъж изръмжава недоволно през зъби и почти изкрещява:

– Не! Земята беше продадена на строителна фирма. Пише го в бюджета!

– Тогава ще ви помоля да купите земята обратно – казва Брит-Мари.

Изръмжаването през зъби този път е съпроводено от малък фонтан слюнка.

– Как би изглеждало това? Тогава ВСИЧКИ ще поискат да продадат обратно земите си! И всъщност не можем да строим футболни игрища навсякъде! Иначе ще се залеем с футболни игрища!

– Аха – казва първият облечен със сако мъж и поглежда изморено часовника си.

Кент трябва да хване много здраво чантата на Брит-Мари. Облечената със сако жена се навежда напред, за да ги разсее, и налива кафе на всички, въпреки че никой не иска.

– Разбрахме, че сте била назначена в развлекателния център в Борг – казва тя с топла усмивка.

– Да. Да, така е, но аз... напуснах – казва Брит-Мари и прехапва бузи.

Жената се усмихва още по-топло и побутва чашата кафе по-близо до Брит-Мари.

– Идеята не беше там да има отворена позиция, мила Брит-Мари, а развлекателният център да бъде затворен преди Коледа. Позицията беше грешка.

Вторият облечен със сако мъж вече ръмжи като двигател на моторница.

– Позицията я няма в бюджета? Как би изглеждало това?

Първият облечен със сако мъж се изправя.

– А сега моля да ни извините. Имаме важна среща.

Брит-Мари излиза от общината с прозрението, че пристигането ѝ в Борг е било просто грешка. Те имат право. Естествено, че имат право.

– Утре, скъпа. Ще се върнем утре – пробва Кент, когато сядат обратно в БМВ-то, но Брит-Мари просто обръща мълчаливо и примирено глава към прозореца и слага носна кърпичка под брадичката си. Щом я вижда, в погледа на Кент се появява някаква непоколебимост, някаква отмъстителност, но Брит-Мари не забелязва това точно в този момент.

Петият ден в общината е петък. Отново вали. Налага се Кент да убеждава Брит-Мари да отидат, тъй като тя настоява, че всичко е напразно. Накрая той е принуден да я заплаши, че нарочно ще напише нещо съвършено неподобаващо в списъка ѝ, при това с химикалка. Тогава тя дръпва бележника си, все едно е саксия, която той се е заканил, че ще хвърли през прозореца. В крайна сметка обаче, Брит-Мари се качва неохотно в БМВ-то, мърморейки, че Кент е „хулиган“.

Когато пристигат в общината, там ги чака една жена. Брит-Мари я разпознава като жената от футболната асоциация.

– Ха. Тук си, за да ни спреш, разбира се? – отбелязва Брит-Мари.

Жената поглежда Кент изненадано. Търка нервно ръцете си една в друга.

– Не. Кент ми се обади. Дойдох, за да ви помогна.

Кент потупва Брит-Мари по рамото.

– Обадих се на няколко места. Позволих си да направя това, в което ме бива.

Брит-Мари влиза в кабинета на облечените със сака персони и вижда, че сега там има още няколко такива. Очевидно поради обстоятелства извън контрола на първите три персони, футболното игрище в Борг се е превърнало във въпрос, касаещ повече от един съвет.

– До знанието ни достигна, че влиятелни интереси подкрепят инициативата за повече футболни игрища в общината – казва едно ново сако и кима към жената от футболната асоциация.

– Научихме също, че тукашните бизнес среди са готови да окажат известен... натиск – казва друго сако.

– Много неприятен натиск всъщност! – вмята трето сако и слага пълен с документи найлонов джоб пред Брит-Мари.

– Беше ни напомнено по телефона и електронната поща, че тази година предстоят избори – казва предното сако.

– И това ни беше напомнено по много прям и упорит начин всъщност! – вмята следващото сако.

Брит-Мари се навежда напред. Първата страница в папката е озаглавена „Организация на официалното сдружение на работната група на независимите търговци в Борг“. От документите става ясно, че собствениците на пицарията в Борг, магазина за хранителни стоки в Борг, пощенския клон в Борг и автосервиза в Борг са се събрали предната вечер и са подписали общо искане за футболно игрище. За всеки случай собствениците на новооткритите фирми „Адвокатско бюро Син &Син“, „Фризьорски салон Коса и Неща“ и „Внос на хубаво вино Борг АД“ също бяха подписали искането. По случайност с един и същи почерк. Единственият отличаващ се подпис беше на мъж на име Карл, който според документите тъкмо бил отворил цветарски магазин.

Всичко останало беше подписано с почерка на Кент. Той стои зад Брит-Мари с ръце в джобовете, свит така, сякаш се опитва да не заема излишно място. На Брит-Мари ѝ се иска да полети с него в космоса. Жената със сакото сервира кафе и кима екзалтирано:

– Действително нямах представа, че бизнесът в Борг процъфтява толкова! Очарователно!

Налага се разумът на Брит-Мари здраво да се потруди, за да ѝ попречи да се затича из стаята, разперила ръце като самолет, тъй като е почти напълно убедена, че това не би било уместно.

Първият облечен със сако мъж прочиства гърло и отново взима думата:

– Работата е там, че ни се обадиха дори от Агенцията по заетостта в родния ти град.

– Двайсет и един път. Обадиха ни се д-в-а-й-с-е-т и е-д-и-н пъти – отбелязва друго сако.

Брит-Мари се обръща и поглежда Кент, който да ѝ даде някакви напътствия, но внезапно той е зяпнал саката с отворена уста и изглежда не по-малко шокиран от нея. Едно наглед произволно сако посочва друг документ.

– До знанието ни достигна, че сте била назначена в развлекателния център в Борг.

– По погрешка! – усмихва се топло жената със сакото.

Произволното сако продължава неуморимо:

– От Агенцията по заетостта в родния ти град ни уведомиха за определени политически ангажименти във връзка с това. Обърнаха ни внимание също така, че сега би била възможна известна гъвкавост в общинския бюджет по отношение на по-нататъшното ти назначение, предвид... ами... предвид предстоящите избори.

– Двайсет и един пъти. Двайсет и един пъти ни бе обърнато внимание на това! – намесва се ядосано друго сако.

Брит-Мари опитва да намери езика си, който се е скрил някъде зад зъбите. Думите я предават. Тя заеква, кашля и накрая казва:

– Мога ли да попитам какво, за Бога, означава всичко това?

Всички сака в стаята изпъшкват сдържано, сякаш това би трябвало да е очевидно. После дръпват колективно ръкави, за да проверят дали вече не е време за обяд. Време е. Всички се споглеждат нетърпеливо. Накрая едно от саката поема отговорността да обясни всичко и се обръща изморено към Брит-Мари:

– Означава, че общината може да бюджетира или ново футболно игрище, или оставането ти на работа в развлекателния център. Нямаме средства и за двете.

Не е честно да поставиш някого пред такъв избор.

Странното на градчетата до пътища е, че човек може да открие толкова причини да ги напусне, колкото и извинения, за да остане.