Брит-Мари беше тук

4

Ето как Брит-Мари успява да си намери работа. Намира се в Борг, в смисъл работата, така че два дни след като момичето от Агенцията по заетостта беше поканено на сьомга, Брит-Мари се отправя към градчето с колата си. Затова сега трябва да си поговорим за Борг.

Борг е градче до шосе. Това е най-хубавото, което може да се каже за него. Мястото не може да се опише като едно на милион, а по-скоро като едно от милионите такива. Има закрито училище и закрит футболен терен, и закрита аптека, и закрит магазин за алкохол, и закрит медицински център, и закрит магазин за хранителни стоки, и закрит бизнес център, и шосе, което води далеч от градчето в две различни посоки.

Единственото, което не е закрито, е развлекателният център[2], просто защото още не се е стигнало дотам. Иска се време, за да закриеш цяло градче, разбирате ли, така че развлекателният център чака реда си. Единствените други по-значими неща, които още съществуват в Борг, са футболът и една пицария, понеже те явно са последното, от което хората се отказват.

Първият сблъсък на Брит-Мари с пицарията и развлекателния център се случва в един януарски ден, когато тя спира колата си на чакъления паркинг, който ги разделя. Първият ѝ сблъсък с футбола пък се случва, когато една футболна топка я удря доста силно по главата.

Това става точно след като колата ѝ е експлодирала. В обобщение може да се каже, че първите впечатления на Брит-Мари от Борг и обратно не са изцяло позитивни.

Самата експлозия, ако ще изпадаме в подробности, се случва още докато Брит-Мари завива към паркинга. Звукът идва от мястото до шофьорското и Брит-Мари го чува ясно. „КАБУМ“, така би го описала, ако се налагаше. Подобаващо паникьосана, Брит-Мари отпуска съединителя и спирачката, при което колата се закашля така, все едно се е стреснала, докато яде пуканки, и след няколко напълно оправдани драматични плъзгания по замръзналите януарски локви, спира пред сградата с надпис „ПИЦ Р Я“, изписан със спорадично работещи неонови букви. Брит-Мари изскача ужасена от колата, съвсем основателно очаквайки експлозията да причини пожар. Това не става. Вместо това Брит-Мари остава сама на паркинга, обградена от такава тишина, каквато има само в малките градчета, никога в големите градове. Малко е дразнещо. Брит-Мари приглажда полата си и хваща здраво чантата си.

Една футболна топка се търкаля необезпокоявано по чакъла. Отдалечава се от колата на Брит-Мари и изчезва зад сградата с надпис „РАЗВЛЕ АТЕЛЕН ЦЕНТЪ“. Нещо започва да тропа в мига, в който топката се скрива зад ъгъла. Звучи все едно някой суши одеяла, но вместо тенис топки е сложил камъни в машината. Това не изглежда много вероятно, разбира се, но се е случвало в общото перално помещение в блока, където живеят Брит-Мари и Кент. В днешно време на хората им хрумва какво ли не.

Брит-Мари вади бележника от чантата си. Най-отгоре в списъка пише „Отиди до Борг“. Тя отмята тази точка. Следва „Вземи ключа от Пощата“.

Вади мобилния телефон, който Кент ѝ е купил преди пет години, и го използва за първи път.

– Ало? – казва момичето от Агенцията по заетостта.

– Така ли се отговаря по телефона в днешно време? – интересува се Брит-Мари.

Грижовно. Не критично.

– А? – казва момичето и прекарва още няколко мига в щастливо неведение относно факта, че с напускането на Агенцията, Брит-Мари не е напуснала непременно и живота ѝ.

– Сега съм в този Борг. Нещо тук тропа просто ужасно, а колата ми експлодира. Колко далеч се намира Пощата? – пита Брит-Мари.

– Брит-Мари? – пита момичето след кратък размисъл, основан на надеждата, че отговорът ще бъде не.

– Много лошо те чувам! – информира я Брит-Мари.

– Колата ти е експлодирала? – чуди се момичето.

– Има ѝ нещо. Ясно чух, че експлодира – пояснява Брит-Мари.

– Ти о’кей ли си? – пита момичето притеснено.

– Естествено! Но какво ѝ има на колата? – отговаря и пита Брит-Мари.

– Ами... такова... това нали си е твоята кола – казва момичето.

– Ха – констатира Брит-Мари.

Настава кратко мълчание.

– Ало? – казва Брит-Мари.

– Да? – казва момичето.

– Да! – отбелязва Брит-Мари.

– Не разбирам нищо от коли – пробва момичето.

Брит-Мари изпуска една, във всички отношения, търпелива въздишка.

– Каза да ти се обадя, ако имам проблеми – напомня тя.

Брит-Мари не смята, че от нея самата може да се очаква да знае всичко за автомобилите. Откакто с Кент се ожениха, е карала само няколко пъти, защото никога не пътува с кола без него, а той е изключително добър шофьор.

– Имах предвид въпроси относно... самата работа – въздъхва момичето от другия край на линията.

– Ха. Единствено това е важно, разбира се. Кариерата. Ако умра при експлозия, това няма да е важно, разбира се – констатира Брит-Мари.

– Нямах това предвид – смотолевя момичето.

– Най-добре ще е, ако умра, разбира се. Така ще се освободи едно работно място. Добре ще е за статистиката – казва Брит-Мари съвършено приятелски и без по никакъв начин да звучи, сякаш се самосъжалява.

Много добре знае как стоят нещата със статистиката. В днешно време във вестниците пише толкова много по този въпрос, че едва остава място за кръстословици.

– Моля те, Брит-Мари... – пробва момичето.

– Много лошо те чувам! – казва Брит-Мари грижовно и затваря.

После остава сама на паркинга и прехапва бузи. Силно.

Нещо продължава да тропа от другата страна на развлекателния център. Той още не е закрит, но закриването му е обявено, както Брит-Мари научи вчера от момичето от Агенцията по заетостта. Просто на съвещанието на Общинския съвет през декември не бе останало време за това, тъй като първо трябваше да се закрият толкова много други неща. Закриването на центъра заплашваше да принуди членовете на съвета да отложат ежегодната коледна вечеря. Тъй като тя бе счетена за неотложима, закриването бе отложено за следващото съвещание, което на свой ред се отложи за края на януари поради отпуските на членовете на съвета. Вярно, отговорникът по съобщенията трябваше да отговаря за съобщаването на тази информация на отдел „Човешки ресурси“, но, за съжаление, той излезе в отпуска и, отново за съжаление, забрави да съобщи за това. Малко по-късно в Агенцията по заетостта получиха уведомление за свободната позиция „портиер в развлекателен център“, защото от отдел „Човешки ресурси“ на Общинския съвет в Борг откриха, че имат порта без портиер. Ситуацията бе едновременно толкова проста и толкова сложна.

Както и да е, работата е не само необикновено зле платена, ами и временна, предвид предстоящото след три седмици съвещание на Общинския съвет. Освен това развлекателният център се намира в Борг – градче, за което най-хубавото, което може да се каже, е, че се намира до шосе. Съответно броят кандидати за позицията беше ограничен.

Но се случи така, че момичето от Агенцията по заетостта, което крайно неохотно бе яло сьомга с Брит-Мари онзи ден, обеща на Брит-Мари наистина да опита да ѝ намери работа. Затова на следващата сутрин Брит-Мари почука на вратата на момичето в 9:02, за да се информира за напредъка по своя случай. Момичето прекара известно време в тракане по клавиатурата, въздъхна отчетливо така, както може би би го направил някой, в чиято ноздра е заседнал пирамидален предмет, и каза: „Има една позиция. Но е в градче насред нищото и е толкова зле платена, че ако получаваше обезщетение за безработица, вероятно щеше да загубиш пари, ако приемеш работата“.

„Не получавам никакви обезщетения“, отвърна Брит-Мари, произнасяйки „обезщетения“ все едно казва „болести“. Момичето въздъхна отново и опита да обясни нещо за „курсове за преквалификация“ и „мерки“, които вместо това можела да предложи на Брит-Мари, но Брит-Мари даде да се разбере, че определено не иска да се вземат мерки срещу нея. „Но, Брит-Мари, тази работа е само за три седмици, а ти ще трябва да пропътуваш целия път до онзи... Борг“, пробва се момичето, докато търсеше на компютъра къде се намира Борг.

„Ха“, каза Брит-Мари и намести чантата в скута си. Момичето прокара замислено пръсти по челото си и добави много сериозно: „Брит-Мари, не искам да звуча грубо, но наистина не ти препоръчвам да кандидатстваш за такава работа на твоята възраст“. Брит-Мари кимна и се изправи, приглади една гънка на полата си и отвърна: „Не искам да звуча грубо, но наистина не ти препоръчвам да се подстригваш така с това твое чело“.

Момичето придоби донякъде такова изражение, сякаш смяташе, че Брит-Мари всъщност сама си е виновна. Затова натисна бутона „принтирай“ и после стана каквото стана.

Сега Брит-Мари е в Борг, а колата ѝ е експлодирала. Това не е оптималното начало на първия работен ден, наистина не е.

Не защото Брит-Мари е критична. Съвсем не. Брит-Мари не е от критичните хора.

Но чувства, че би било по-добре, ако Кент беше тук, да.

Момичето от Агенцията по заетостта получава ново телефонно обаждане три минути след обаждането за експлодирала кола.

– Къде се предполага, че мога да намеря почистващи препарати? – чуди се Брит-Мари.

– А? – чуди се момичето.

– Каза да ти се обадя, ако имам въпроси за работата – информира Брит-Мари.

Гласът на момичето звучи все едно се намира в буркан.

– Много зле те чувам, Брит-Мари, сигналът ли е слаб?

Брит-Мари въздъхва крайно търпеливо и повтаря колкото се може по-бавно:

– Каза да ти се о-б-а-д-я, ако имам въпроси за р-а-б-о-т-а-т-а. Това е въпрос, свързан с работата. Къде са почистващите препарати?

– А? Не знам! – отговаря гласът в буркана.

Брит-Мари не повишава глас. Съвсем не. Просто артикулира.

– Сега ме чуй, мила ми малка приятелко. Възнамерявам да посетя онзи пощенски клон, откъдето ми каза да взема ключовете за развлекателния център, но няма да стъпя във въпросния център, преди да си ме информирала къде се намират почистващите препарати!

– Ама нали ти казвам, че не знам! – отговаря гласът в буркана.

Брит-Мари разперва ръце и почти изпуска телефона.

– В момента стоя пред развлекателния център и прозорците му са нечувано мръсни. Просто нечувано. В това градче в собствената си мръсотия ли се въргалят?

– Не знам! – изкрещява момичето.

– А кой знае тогава? – изкрещява Брит-Мари.

– Ами... такова... не знам. БРИТ-МАРИ, ЧУВАМ ТЕ МНОГО ЛО...

Брит-Мари е на път да я прекъсне, поставяйки под въпрос ползата от Агенцията по заетостта, при положение че очевидно не знаят абсолютно нищо за позициите, които предлагат, но самата тя е прекъсната от футболната топка, която отново се задава, търкаляйки се към паркинга. Брит-Мари не я харесва. Не е нищо лично, не е решила да не харесва тъкмо тази топка, просто не харесва всички футболни топки. Съвсем непредубедено.

Топката е преследвана от две деца. И тя, и те определено са мръсни. Дънките на децата са скъсани при бедрата. Те улавят топката, изритват я в противоположната посока и отново изчезват зад развлекателния център. Едно от тях залита и се подпира на прозореца, оставяйки черен отпечатък върху стъклото.

– Залезът на боговете! – възкликва Брит-Мари ужасено.

Тя често прибягва до този израз. „Залезът на боговете.“ Доста е многозначен, поне така, както го използва Брит-Мари, но най-често означава, че това, което се е случило току-що, би трябвало да бъде класифицирано като криминална проява. Не че Брит-Мари е критичен човек, нали, но все пак.

– Какво се случва? – пита момичето от другия край на линията, когато Брит-Мари млъква.

– Онези деца не трябва ли да са на училище? – задава контравъпрос Брит-Мари и си отбелязва да сложи още една удивителна след „Купи „Факсин“!“ в списъка. Ако в това градче изобщо има магазин за домашни потреби.

– А? – казва момичето.

– Ама моля те, трябва да престанеш да казваш „а“ през цялото време, така звучиш като плиткоумна – отбелязва Брит-Мари.

– Но... такова... много лошо те чувам, Брит-Мари, да не използваш хендсфри? – пита момичето.

– Какво е това? – пита Брит-Мари.

– Това значи... или не... – въздъхва момичето и добавя: – Забрави!

– Да забравя какво? – пита Брит-Мари неспокойно.

– За какви деца говориш? – виква момичето, опитвайки да избере най-безобидната тема за продължение на разговора.

– Тук има деца! – информира я Брит-Мари лаконично.

– О’кей, но, Брит-Мари, моля те, разбери, не знам нищо за Борг! Никога не съм била там!

– Да, да, да, това е ясно, разбира се. Все пак си толкова заета с кариерата си – казва Брит-Мари грижовно.

В другия край на линията момичето диша през носа.

– Виж, Брит-Мари, чувам те адски зле, струва ми се, че ти може би... такова... сигурна ли си, че не държиш телефона наопаки?

Брит-Мари поглежда телефона критично. Обръща го.

– Ха – казва тя в микрофона, донякъде както човек би казал „ха“, ако смята, че вината е изцяло в онзи, с когото разговаря.

– Сега те чувам много добре! – казва момичето окуражително.

– Никога не съм ползвала този телефон. Все пак някои хора си имат и друга работа, освен да говорят по телефона по цял ден, да знаеш – информира я Брит-Мари.

– О, не се притеснявай. И аз съм така всеки път, когато си взема нов телефон! – казва момичето във внезапен пристъп на желание да прояви добронамереност и разбиране.

– Определено не се притеснявам! И телефонът определено не е нов, на пет години е – поправя я Брит-Мари.

– О – казва момичето.

– Никога досега не ми е трябвал. Имам си неща за вършене, да знаеш. Говоря единствено с Кент, а на него му се обаждам от домашния телефон като цивилизован човек.

– А ако си навън? – чуди се момичето, както инстинктивно се чудят хората, които не си спомнят как е изглеждал светът, преди да стане възможно всеки да се свързва с всекиго по всяко време на денонощието.

Брит-Мари си поема търпелива глътка въздух.

– Мила ми малка приятелко. Ако съм навън, значи съм с Кент.

Брит-Мари си мисли дали евентуално да каже още нещо, но в следващия момент вижда плъх. Той тича по заледения чакъл. Голям е колкото саксийно растение с нормален размер. Впоследствие Брит-Мари си спомня ясно, че с абсолютна сигурност е възнамерявала да изкрещи много високо. Но, за жалост, не успява да го стори, защото вместо това всичко почернява и тялото на Брит-Мари се озовава на земята в безсъзнание.

Първият сблъсък на Брит-Мари с футбола в Борг се случва, когато футболната топка я удря много силно по главата.