Брит-Мари беше тук

20

„Втората жена“, така се казва, но на Брит-Мари винаги ѝ е било трудно да възприема втората жена на Кент като такава. Може би защото самата тя знаеше какво е да бъдеш втората жена. Вярно, Кент вече се беше развел, когато се върна в блока преди цял един живот, но Давид и Пернила не гледаха на нещата така. Децата никога не го правят. За тях Брит-Мари беше втората жена, независимо колко приказки им четеше и колко вечѐри приготвяше. В известен смисъл, може би и Кент я възприемаше така. Може би затова Брит-Мари не мислеше за втората жена като за втора жена, независимо колко ризи переше – защото тя самата така и не се почувства като първата жена.

Сега седи на балкона и гледа утринта да пълзи над Борг, както правят утрините в Борг през януари. Идват с дневната светлина, без слънцето да се изкачва в небето. Брит-Мари все още държи рисунката на Свен. Той не е особено добър художник, определено не, и ако Брит-Мари беше по-критично настроена, може би щеше да се притесни, че размазаните контури и неравните силуети казват нещо за това как я вижда Свен. Но във всеки случай я вижда. Трудно е да се устои на това.

Тя взима мобилния си телефон и се обажда на момичето от Агенцията по заетостта. Гласът на момичето отговаря щастливо и Брит-Мари разбира, че това трябва да е телефонният секретар. Първоначално си мисли да затвори, разбира се, защото смята, че не е редно да се оставят съобщения на телефонни секретари, ако човек не се обажда от болницата или не продава наркотици. Но по една или друга причина не затваря. Вместо това мълчи известно време след сигнала и накрая заявява:

– Брит-Мари е. Днес едно от децата във футболния отбор уцели нещо, в което се целеше. Реших, че може би би искала да го знаеш.

Чувства се глупаво, когато затваря. Естествено, че това не интересува момичето. Кент би ѝ се смял, ако беше тук.

Банк седи в кухнята и яде супа, когато Брит-Мари слиза по стълбите. Кучето седи до масата и чака. Брит-Мари спира пред вратата и поглежда чинията. Чуди се как е била приготвена супата, тъй като не вижда тенджера, а в кухнята няма микровълнова печка. Банк сърба.

– Искаш ли да кажеш нещо, или просто никога не си виждала сляп човек да яде супа? – пита тя, без да вдига глава, сякаш е усетила Брит-Мари по дишането.

– Бях останала с впечатлението, че става дума за нарушено зрение – казва Брит-Мари.

Банк сърба шумно в отговор. Брит-Мари притиска длани към полата си.

– Разбирам, че футболът те забавлява – казва тя и кима към снимките по стените, след което се засрамва, че е кимнала, тъй като стои толкова далеч от Банк, че нарушеното зрение в случая си е по-скоро слепота.

– Не – отговаря Банк.

Брит-Мари сключва ръце пред себе си и отново оглежда снимките по стените. На всяка от тях се виждат Банк, баща ѝ, и поне една футболна топка.

– Станах нещо като треньор на нещо като отбор – информира Брит-Мари.

– Чух за това – казва Банк и продължава да сърба, без да вдигне глава.

Брит-Мари бърше невидим прах из антрето.

– Ха. Във всеки случай, забелязах снимките и осъзнах, че като се има предвид очевидният ти опит с футбола, би било уместно да те помоля за съвет.

Банк сръбва за последно. Оставя лъжицата в чинията, която отнася в миялната.

Брит-Мари трябва да призове всичкия си самоконтрол, за да не я пита дали е яла супата студена.

– Съвет за какво? – измърморва Банк.

– За футбол – отвръща Брит-Мари.

Не знае дали Банк завърта очи, но определено има чувството, че го прави. Кучето се отправя към всекидневната. Банк тръгва след него, плъзгайки бастуна си покрай стените.

– Къде са снимките, за които говориш? – пита тя.

– По-нагоре – информира я Брит-Мари услужливо.

Бастунът почуква по стъклото на една от рамките. На снимката се вижда по-млада версия на Банк, облечена с толкова мръсна тениска, че още малко и дори бикарбонатът не би могъл да помогне. Банк се навежда към снимката, докато носът ѝ почти докосва стъклото. После обикаля стаята, почуквайки систематично по всички снимки, сякаш запомня местата им.

Брит-Мари стои в антрето и изчаква толкова дълго, колкото според нея е удачно, преди ситуацията да се е превърнала от неудобна в неудачна. Тогава облича палтото си и отваря вратата. Точно преди да излезе, Банк изръмжава след нея:

– Искаш съвет? Онзи отбор не може да играе. Каквото и да направиш, ще е без значение.

Брит-Мари прошепва „ха“ и излиза. Древните жени в двора отсреща стоят на ролаторите си и я зяпат. Камион с чуждестранни номера я опръсква с кал от една локва на пътя. Брит-Мари опитва да избърше калта от полата си с ръка и в резултат сега има кал както по полата, така и по ръцете, а това всъщност ѝ идва малко в повече. Ако беше от хората, които крещят и хвърлят разни неща наоколо, вероятно би го направила, но тя не е такава, тъй като все пак не е животно, така че се задоволява с това да се отдалечи извън полезрението на древните жени. Щом се уверява, че не я виждат, тропва с крак по земята със сдържана ярост. В резултат изцапва полата си с още кал, спъва се в ръба на тротоара и си изкълчва крака.

Брит-Мари закуцуква през Борг, дълбоко притеснена, че хората ще забележат калните петна и куцането ѝ и ще решат, че е паднала. Това би било много неприятно. Не иска хората да си мислят, че дори не може да стане от леглото, без да се сгромоляса на земята.

Заключва се в пералното помещение на развлекателния център. Сяда на един от столовете, докато пералнята се върти с полата ѝ вътре. След като отново се облича и оправя прическата си, Брит-Мари отива в кухнята и дълго наблюдава пострадалата от удар от камък кафе машина. После поема една-единствена решителна глътка въздух през носа, излиза на паркинга и тръгва към пицарията.

– Да? – изстенва Някоя, на чието лице има два червени процепа вместо очи.

– В някое от бизнес начинанията ти предлагат ли се случайно отвертки? – иска да знае Брит-Мари.

– Отвертки? Да. Мога да ти дам назаем – въздъхва Някоя и дава на заден в пицарията, или магазина за хранителни стоки, или каквото е там, и с жест подканва Брит-Мари да я последва.

– Бих предпочела да купя отвертката, ако може – подчертава Брит-Мари.

– Шит, Брит-Мари, ама че си, как се казва? Ината! Да купиш, да заемеш, все тая!

– За мен не е все тая. Човек, затънал в дългове, не е свободен – казва Брит-Мари, защото така казваше баща ѝ. Той умря богат, каквато и да е ползата от това.

– Шит, Брит-Мари, криза е, знаеш. Всеки дължи пари. Никой не знае на кого. Правителството има, как се казва? Държавен дълг! Едно цяло и два билиона крони! Всички правителства имат дългове. Всички хора имат дългове. Никой не знае към кого. Трябва да намерим онова копеле с всички пари и, знаеш, да му извадим лимона, а? – виква Някоя и това като че я разбужда.

Прави жест, с който показва от коя точно част на тялото смята, че трябва да бъде изваден лимонът. Брит-Мари опитва да я игнорира. Някоя насочва количката към една кутия с инструменти.

– Как върви футболът? – пита тя.

– Трудно е да се каже – отговаря Брит-Мари.

– Зле, а? Е, вината не е твоя, Брит-Мари. Децата не могат да уцелят дори къща, ако ще да са вътре в нея – казва Някоя.

– Бих искала да подчертая, че вчера Падан уцели Банк по главата. Нарочно. Определено всички много се развълнувахме – казва Брит-Мари и сама се изненадва колко обидено звучи.

Някоя се засмива дрезгаво, взима една отвертка и ѝ я подава.

– Ето. Назаем.

– Не искам да бъда въвлечена в нещо криминално – казва Брит-Мари, защото няма как да знае дали данъчните са информирани за този инструмент.

Някоя размахва упорито отвертката, но после като че ли размисля, както прави човек, ако по-рано е участвал в даването на бормашина назаем на Брит-Мари, затова пита колебливо:

– Чакай... отвертка. И ще я използваш за... какво?

– Останала съм с впечатлението, че ти трябва отвертка, за да сглобиш мебел от ИКЕА – отговаря Брит-Мари, след което се прокашля и добавя неохотно: – Освен това ще ми трябва помощ да пренеса пакета от колата си. Ако няма да те затрудни твърде много.

Нещо потръпва в крайчеца на устата на Някоя.

– Няма да ме затрудни, Брит-Мари. Няма да ме затрудни.

Този ден Брит-Мари сглобява мебел от ИКЕА. Почти съвсем сама. Не ѝ се налага да ползва отвертка, но ѝ отнема почти десет часа, защото се оказва, че всъщност става дума за три мебела – маса и два стола. Предназначени за балкон. Брит-Мари ги премества в един ъгъл, слага домакинска хартия за подложка и сяда сама да яде пица, която Някоя е изпекла за нея. Това е много странен ден от живота на Брит-Мари, дори като се има предвид, че всеки ден от пристигането ѝ в Борг насам е бил странен.

Свен вечеря на друга маса, но пият кафе заедно. Не си казват нищо. Просто опитват да свикнат с присъствието на другия. Както правят хората, когато отдавна не се е случвало нечие присъствие да им повлияе така. Когато отдавна не са усещали някого физически, без да го докосват.

Карл идва и взима някакъв пакет. Сяда до мъжете с шапките и брадите и пие кафе. Изглежда, всички умишлено игнорират Брит-Мари, сякаш се надяват, че така тя ще изчезне. Вега влиза с футболната топка под ръка. Само едно дете може да се изцапа толкова по пътя от колата на батко си до вратата на пицарията. Омар се появява след нея и след като вижда прясно сглобените балконски мебели на Брит-Мари, опитва въодушевено да ѝ продаде масло за импрегниране на дърво. Явно маслото за импрегниране пада от камионите по шосето по-често, отколкото би си помислил човек.

Когато Брит-Мари тръгва за тренировката по футбол, Свен се изправя и хваща полицейската си шапка, но не казва нищо, затова тя ускорява ход, преди да е сварил да го направи.

Майката на Бен стои пред вратата. Облечена е с болничната си униформа и държи нещо в ръце. Гледа решително.

– Здравей, Брит-Мари. Не сме се запознавали, но аз съм майката на Б...

– Знам коя сте – информира Брит-Мари предпазливо, все едно се подготвя отново да бъде опръскана с кал от някой камион.

– Исках само да ти благодаря за, ами, че забелязваш Бен. Малко възрастни го правят – казва майката на Бен бързо и ѝ подава нещото, което държи в ръце.

Бутилка „Факсин“. Брит-Мари остава без думи. Майката на Бен се прокашля неловко.

– Надявам се не ти се струва глупаво, Бен попита Омар какво харесваш и Омар каза, че харесваш това. Взех го много евтино, само за сто крони, Омар ни направи отстъпка за приятели, така че... да, с Бен искахме да ти благодарим. За всичко.

Брит-Мари хваща бутилката така, сякаш я е страх да не я изпусне. Майката на Бен прави крачка назад, но се спира и възкликва:

– Брит-Мари, искаме да знаеш, че има и друг Борг, освен този, в който няколко мъже седят в пицарията и пият по цял ден. Тук живеем и други хора. Такива, които не сме се предали.

Главата на Брит-Мари се премества бавно нагоре и надолу. Майката на Бен се обръща преди кимването да е приключило, сяда в една малка кола и потегля. Бен се затичва след топката. Така започва тренировката. Брит-Мари изрежда имена и ги отмята в списъка си, а децата правят идиота, защото упражнението е записано в списъка точно след „Проверка на присъстващите“. Децата почти не се оплакват. Единствено Вега надава глас след известно време и пита дали не са тичали достатъчно, а Брит-Мари признава, че определено е така, при което Вега веднага се ядосва и виква, че отборът никога няма да задобрее, ако треньорът им само ги глези!

Децата не можеш да ги разбереш, това е напълно очевидно. Затова Брит-Мари записва в списъка си, че трябва да тичат още, и те го правят. После се събират около Брит-Мари и явно очакват тя да каже нещо, така че тя отива и пита Сами, който седи на капака на черната си кола, какво би могло да бъде това нещо.

– Ами, сещаш се. Потичаха, сега искат да играят. Просто дръпни един пеп ток[17] и им дай топката.

– Пеп ток? – повтаря Брит-Мари.

– Нещо окуражително – пояснява Сами.

Брит-Мари се замисля, обръща се към децата и казва колкото се може по-окуражаващо:

– Опитайте да не се изцапате.

Сами се засмива. Децата я гледат неразбиращо. После почват да играят „на две врати“, както сами се изразяват. Това кара Брит-Мари да попита Сами колко врати има обикновено във футбола. Той отговаря „две“. Брит-Мари така и не получава добро обяснение на въпроса защо тогава не се казва просто „игра на врата“.

Падан застава на една от вратите и допуска повече голове от всички останали. Седем или осем поред. При всеки гол лицето му цялото става виолетово и той започва да крещи: „Хайде! СЕГА ГИ ОБРЪЩАМЕ!“. Сами се смее всеки път. Това изнервя Брит-Мари и тя пита:

– Той защо се държи така?

– Израснал е с баща, който вика за „Ливърпул“ – казва Сами, все едно това е отговор.

После взима две греди от багажника на колата, дава едната на Брит-Мари и казва:

– Ако баща ти е фен на „Ливърпул“, винаги вярваш, че можеш да обърнеш всеки мач. Сещаш се! Заради финала на Шампионската лига.

Брит-Мари отпива от гредата си. Право от кенчето. Вече определено е отвъд всякаква чест и почтеност. Затова си мисли, че спокойно може да каже какво чувства в момента:

– В никакъв случай не искам да звуча недружелюбно, Сами, понеже имаш много добре подредена кутия за прибори. Но като цяло намирам кажи-речи всичко, което казваш, за съвършено неразбираемо!

Сами прихва. Пие от гредата. Казва:

– Не си единствена, Брит-Мари. Не си единствена.

После ѝ разказва за футболен мач, игран преди почти десет години, когато Вега и Омар едва били отвикнали да носят пелени, но въпреки това седели със Сами и Психо в пицарията. „Ливърпул“ и „Милан“ се срещнали на финала на Шампионската лига. Брит-Мари пита дали това е някакво състезание, а Сами отговаря, че е купа. Брит-Мари пита какво е купа, а Сами отговаря, че е един вид състезание, при което Брит-Мари отбелязва, че е можел да каже така в самото начало, вместо да се прави на интересен.

След това Сами си поема много дълбока глътка въздух, но в никакъв случай въздишка. После разказва как „Милан“ водели с три на нула на почивката и как никой отбор в никое състезание, поне откакто Сами гледал футбол, никога не е бил така категорично надигран и толкова бързо отписан, колкото „Ливърпул“ в онзи мач. Но в съблекалнята един от играчите се изправил и се развикал на останалите като побъркан, с почервеняло лице и почервеняло сърце, понеже отказвал да живее в свят, където не всеки мач може да се обърне. През второто полувреме вкарал за един на три, размахал ръце като обладан и полетял по терена. А когато резултатът станал два на три, полетял в небето. Защото той и всички останали видели, че отборът му е като лавина и няма да може да бъде спрян. Нито стени, нито ровове, нито десет хиляди диви коня биха могли да предотвратят обрата.

– Резултатът стана три на три, имаше продължения, и накрая „Ливърпул“ спечелиха с дузпи. Оттогава не можеш да кажеш на някого, чийто баща е фен на „Ливърпул“, че не всичко може да се обърне.

Сами поглежда Вега и Омар и се усмихва.

– Или батко, предполагам. Човек може да има и батко.

Брит-Мари отпива от гредата си.

– Звучи почти поетично, като го разказваш.

Сами се засмива.

– За мен футболът е поезия. Роден съм лятото на 1994. По време на Световното.

Брит-Мари няма представа какво означава това, но не пита, защото смята, че все пак трябва да има някаква мярка за анекдотите, дори да са поетични.

– Бащата на Падан идва ли да го гледа как играе? – пита тя.

– Ето го там – отговаря Сами и посочва към пицарията.

Карл стои на вратата и пие кафе. Носи червена шапка. Изглежда почти щастлив.

За Брит-Мари това е един много странен ден. И една много странна игра.

Свен я чака в пицарията след края на тренировката. Предлага да я откара у дома, но тя настоява, че няма нужда. Затова той пита дали може вместо това да откара балконските ѝ мебели и накрая тя се съгласява. Свен ги внася в колата и се кани да седне зад волана, когато Брит-Мари затваря очи, събира всичките си сили и успява да каже:

– Вечерям в шест часа.

– Моля? – казва Свен и подава глава от другата страна на полицейския автомобил.

Брит-Мари заравя пети в калта.

– Не ми е нужна бяла покривка на масата. Но искам да имам прибори и искам да вечеряме в шест часа.

– Утре? – избълбуква той.

Тя кима решително и изважда списъка си.

След като полицейската кола се е отдалечила по пътя, Вега, Омар и Сами викват нещо на Брит-Мари от другия край на паркинга. Сами се засмива. Вега изстрелва топката над чакъла и тя спира на метър от Брит-Мари. Тя прибира списъка в чантата си и я стисва толкова здраво, че кокалчетата ѝ побеляват, както прави човек, когато цял живот е чакал животът му да започне.

Тя прави няколко мънички крачки напред и ритва топката с всичка сила.

Защото вече не знае как да не го направи.