Цифрова крепост

107.

Сюзан нямаше представа колко време е минало. Изгарящо парене в гърлото я върна в света на живите. Объркана, тя отвори очи и се огледа. Лежеше на мокет зад някакво бюро. Единствената светлина в стаята бе странно оранжево мъждене. Миришеше на горяща пластмаса. Стаята, в която се намираше, всъщност не беше точно стая, а… разнебитена черупка. Завесите горяха, плексигласовите стени тлееха. И тогава си спомни всичко.

Дейвид.

Паниката я вдигна на крака. Въздухът, който вдишваше, разяждаше гърлото й. Залитайки, тя отиде при вратата и потърси път за спасение. Стъпи с единия крак през прага, но кракът й пропадна в пропаст и тя едва успя да улови дръжката — в последния момент. Висящата пътека бе изчезнала. На петнайсет метра под нея се виждаха изкривени парчета нажежен метал. Сюзан ужасена огледа залата на „Крипто“, която се бе превърнала в огнено море. Разтопените останки от три милиона силициеви чипа бяха изригнали от TRANSLTR като лава. Нагоре се издигаше гъст парлив пушек. Сюзан познаваше тази миризма. Силициев дим. Смъртоносна отрова.

Дръпна се обратно в малкия офис на Стратмор. Усещаше, че започва да й призлява. Гърлото й гореше. Всичко около нея бе осветено от нажежена светлина. „Крипто“ умираше. „И аз с него“, помисли си тя.

За момент си помисли за единствения възможен изход — асансьора на Стратмор. Но знаеше, че този път е неизползваем, и то не защото не й бе известна паролата — просто никаква електроника не би могла да оцелее след такава експлозия.

Но после си спомни думите на Хейл, че този асансьор получава захранване от главния корпус. Сюзан знаеше, че това е истина. Знаеше и че асансьорната шахта е железобетонна.

Около нея се въртяха кълбета дим. Тя тръгна опипом към вратата на асансьора, но когато стигна при нея, видя, че бутонът за повикване е тъмен. Трескаво заблъскало изгасналия електронен панел, после се отпусна на колене и заудря с юмруци по вратата.

И спря, защото усети някакво движение зад вратата. Изненадана се изправи. Изглежда, асансьорът беше тук! Отново натисна бутона. И отново нещо зад стъклото слабо избръмча.

И изведнъж разбра какво е станало. Панелът за повикване не беше изгорял, а само покрит със сажди. Избърса го с пръст и видя слабо светене.

Захранване имаше!

С прилив на надежда тя натисна бутона отново. Пак и пак, докато нещо зад вратата изщрака. Чуваше вентилатора в асансьора. „Кабината е тук! Защо, по дяволите, проклетата врата не се отваря?“

И тогава видя през дима малката клавиатура под панела бутоните с надписи на букви: от „A“ до „Z“. И си спомни. Имаше парола!

Пак безсилно удари с юмрук асансьорната врата и тя естествено пак отказа да се отвори. „Паролата! — помисли си Сюзан. — Стратмор така и не ми я каза!“ Силициевият дим вече изпълваше офиса. Задавена, Сюзан се опря на асансьорната врата. Не знаеше какво да прави. Отпусна се изнемощяла на пода. Задушаваше се.

Затвори очи, но гласът на Дейвид я събуди. „Бягай, Сюзан! Отвори вратата! Бягай!“ Тя отвори очи, очакваше да види над себе си лицето му, зелените му очи, палавата му усмивка. Но вместо лицето му на фокус изплува пак клавиатурата. Буквите от „A“ до „Z“. Паролата… Сюзан се вгледа в буквите. Едва ги виждаше. На течнокристалната индикация отдолу имаше място за пет символа. Празно място за пет символа. Мозъкът й веднага пресметна вероятността: двайсет и шест на пета степен, 11 881 376 комбинации. Дори при секунда на проба това би й отнело деветнайсет седмици.

Лежеше на пода пред асансьора. В главата й нахлу развълнуваният глас на командър Стратмор: „Обичам те, Сюзан! Винаги съм те обичал! Сюзан! Сюзан! Сюзан!“

Знаеше, че е мъртъв, но гласът му бе така настоятелен… Тя чуваше името си отново и отново.

Сюзан… Сюзан…

И изведнъж в момент на кристална яснота се досети.

И с треперещи пръсти набра паролата:

S…U…Z…A…N

В следващата секунда вратата на асансьора се отвори.