Цифрова крепост

63.

Новозакупената „Веспа“ на Бекър се мъчеше по пътя за Аеропуерто де Севиля. Ръцете му стискаха дръжките до болка. Часовникът му показваше почти два след полунощ.

Той наближи главния терминал, качи се на тротоара и скочи от мототопеда още докато той работеше. Машината се наклони, падна и изгасна. Бекър затича към въртящата се врата. „Никога вече“, зарече се той в себе си.

Терминалът беше безлюден и ярко осветен. Единствената жива душа бе чистачът. В дъното бюрото на „Иберия Еърлайнс“ вече затваряше. Бекър възприе това като лош знак. Изтича натам и викна:

— El vuelo a los Estatods Unidos?

Привлекателната андалуска вдигна поглед и се усмихна извинително.

— Acaba de salir. — „Изпуснахте го за малко“. Думите й увиснаха във въздуха за един безкраен миг.

„Изпуснах го“. Раменете на Бекър увиснаха.

— А имаше ли свободни места?

— Колкото искате — все така усмихнато отговори жената. — Отлетя почти празен. Но и за сутрешния полет в осем часа имаме…

— Искам да разбера дали една моя приятелка е успяла да го хване.

Жената се намръщи.

— Съжалявам, господине. Правилата на нашата компания не позволяват…

— Много е важно — настоя Бекър. — Интересува ме само дали се е качила. Нищо повече.

Жената кимна разбиращо.

— Скарване?

Бекър помисли, после й се усмихна притеснено.

— Нима е толкова очевидно?

Тя му намигна съучастнически.

— Как се казва?

— Меган — тъжно отговори той. Жената пак се усмихна.

— Вашата приятелка има ли и фамилно име?

Бекър бавно изпусна въздуха от гърдите си. „Има, но аз не го знам!“

— Честно казано, ситуацията е малко комплицирана… Казахте, че самолетът е отлетял почти празен. Дали не бихте могли…

— Без фамилното й име не мога да…

— Всъщност… — прекъсна я Бекър, бе му хрумнала друга идея. — Вие нали сте на смяна от вечерта?

Жената кимна.

— Да, и цяла нощ. От седем до седем.

— В такъв случай не може да не сте я видели. Тя е младо момиче. Петнайсет… шестнайсетгодишна. Косата й е малко… — Още преди думите да бяха напуснали устата му, Бекър осъзна, че е направил грешка.

— Приятелката ви е шестнайсетгодишна? — Жената присви очи.

— Не! — изплаши се Бекър. — Искам да кажа… — „Мамка му, какво изобщо искам да кажа?“ — Моля ви, помогнете ми, много е важно.

— Съжалявам — студено отсече жената.

— Не е така, както си мислите. Ако бихте…

— Лека нощ, господине. — Жената свали металната решетка между тях, заключи я и се скри в задната стая.

Бекър простена и впери поглед в тавана. „Страхотно, Дейвид. Справи се много ловко“. Огледа залата. Нищо. „Сигурно е продала пръстена и си е купила билет“. Тръгна към чистача.

— Has visto a una nina? — извика той, за да се чуе над шума, на машината за миене на теракота. „Да сте виждали момиче?“

Старецът натисна един бутон и изключи ръмжащата машина.

— А?

— Una nina? — повтори Бекър. — Pelo rojo, azul, y bianco. „С коса в червено, синьо и бяло?“

Чистачът се засмя:

— Que fea. — „Много грозно“. — Поклати глава и отново включи машината.

Дейвид Бекър стоеше в центъра на необятната зала за заминаващи и се питаше какво да прави. Вечерта се бе превърнала в комедия от грешки. В главата му кънтяха думите на Стратмор: „Не се обаждай, докато не намериш пръстена“. В тялото му се настаняваше пълно изнемощение. Ако Меган бе продала пръстена и бе успяла да вземе полета, вече никой не можеше да каже къде може да е той сега.

Бекър затвори очи и опита да се съсредоточи. „Какъв е следващият ми ход?“ Реши да се замисли над отговора след малко. Първо трябваше да направи отдавна отлаганото посещение до тоалетната.