Цифрова крепост

26.

Бекър седеше на пейката срещу обществената болница и се питаше какво да направи в тази ситуация. Обажданията му до агенциите за придружителки не бяха дали резултат. Обезпокоен за сигурността на комуникациите от обществени телефони, Стратмор му бе наредил да не се обажда, докато не намери пръстена. Бекър се замисли дали да не се обърне за помощ към местната полиция — може би те разполагаха с данни за червенокоса проститутка, — но Стратмор бе забранил и това. „Ти си невидим. Никой не трябва да знае за съществуването на пръстена“.

Някакъв тих глас в периферията на съзнанието му шепнеше, че пропуска нещо… нещо може би критично важно… но макар да го чуваше, Бекър бе безсилен да се сети какво би могло да е това нещо. „Аз съм преподавател, по дяволите, а не проклет таен агент!“ Започваше да се пита защо Стратмор не бе изпратил професионалист.

Стана и безцелно тръгна по Кале Делициас. Вече падаше нощта и плочникът под краката му се стопяваше в мрака.

„Росна капка“.

Нещо в това абсурдно име не му даваше покой. Росна капка. Мазният глас на сеньор Ролдан от Escortes Belen не излизаше от главата му. „При нас работят само две червенокоси… две червенокоси… Имакулада и Росио… Росио… Росио…“

Бекър спря като вкопан. Изведнъж разбра. „И аз наричам себе си лингвист?“ Не можеше да повярва, че е пропуснал да забележи нещо толкова елементарно.

Росио бе едно от най-популярните испански имена. То предаваше истинските добродетели на едно младо католическо момиче — чистота, девственост, естествена красота. Понятия, които се подразбираха от буквалното му значение — „капка роса“!

В ушите на Бекър прозвуча гласът на възрастния канадец. Росна капка. Росио бе превела по този начин името си на единствения език, на който тя и клиентът й можеха да разговарят — английския. Развълнуван, Бекър се огледа за телефон.

Мъжът с телените очила го следваше на разстояние, от другата страна на улицата.