Цифрова крепост

91.

В катедралите е винаги нощем. Тук топлината на деня се превръща във влажна прохлада. Шумът на трафика остава отвън, зад дебелите стени. Никакви свещници не могат да осветят тъмнината над главите. Навсякъде падат сенки. Само високо горе има витражи, които филтрират грозотата навън в лъчи от приглушено червено и синьо.

Севилската катедрала, подобно на всички големи катедрали на Европа, е проектирана във формата на кръст. По оста изток-запад са разположени редиците със свързани дървени седалки, от олтара до входа има цели сто и три метра. Отляво и отдясно, в трансептите, има изповедални, гробници и допълнителни седалки.

Бекър се озова в центъра на дълга редица седалки, някъде по средата на нефа. Горе, в замайващо огромното празно пространство сребърна кадилница с размерите на хладилник се клатеше величествено като грамадно махало и оставяше след себе си благовонна следа от тамян. Камбаните продължаваха да бият и изпращаха през камъка тежки нискочестотни трептения. Бекър погледна позлатената стена зад олтара. Имаше за какво да е благодарен. Дишаше. Беше жив. Беше станало чудо.

Свещеникът още се приготвяше за утринната проповед. Бекър погледна раната си. На хълбока му имаше червено петно, но кървенето бе спряло. Раната бе малка — повече одраскване, отколкото дупка. Бекър се огледа. Вратите се затваряха. Знаеше, че ако е бил проследен, сега отново е в капан. Севилската катедрала имаше само един вход — проект, популярен още от времената, когато бяха използвали черквите като крепости и убежища срещу нашествието на маврите. Единствен вход означаваше само една врата за барикадиране. Единственият вход имаше още една функция — гарантираше, че всички туристи ще си купят билет.

Високите близо седем метра позлатени врати се затвориха с тежък тътен. Сега Бекър бе запечатан в дома на бога. Той затвори очи и се смъкна на седалката. Беше единственият тук, необлечен в черно. Хората около него започнаха да отварят молитвениците си.

Една фигура бавно започна да се промъква по страничната потека — придържаше се в сянката. Улохот се беше вмъкнал точно преди да затворят вратите. Усмихна се. Ловът започваше да става наистина интересен. „Бекър е тук… усещам го“. Убиецът методично оглеждаше всяка редица, покрай която минаваше. Кадилницата под купола лениво описваше широки плавни дъги. „Прекрасно място да умреш — помисли си Улохот. — Дано и аз имам подобен късмет“.

Бекър коленичи на студения под и наведе глава възможно по-ниско. Мъжът до него го изгледа сърдито — поведението му бе крайно неподобаващо за божи храм.

— Enfermo — извини се Бекър. „Прилоша ми“. Трябваше да се скрие. Беше зърнал познат силует на страничната пътека. „Това е той! Тук е!“

Макар да се намираше почти в центъра на огромна тълпа, Бекър знаеше, че е прекалено лесна цел — бежовото му сако беше като сигнална ракета. Беше помислил дали да не го свали, но и бялата му риза отдолу не бе по-добра. Затова се сниши още повече.

Мъжът до него се намръщи.

— Turista — изсумтя той. После саркастично прошепна: Llamo un medico? — „Да повикам ли доктор?“

Бекър вдигна поглед към обсипаното с бенки лице на стареца.

— No gracias. Estoy bien.

Човекът го изгледа сърдито.

— Pues sientate! — „Тогава седни!“

Около тях се разшъткаха, старецът прехапа език и се обърна напред.

Бекър затвори очи и се наведе още по-надолу. Запита се колко ли трае службата. Беше израсъл в семейство на протестанти и винаги бе смятал, че католиците са досадно многословни. Сега се молеше това да е истина, защото свършеше ли службата, хората щяха да си тръгнат и той щеше да бъде принуден да се изправи. И тогава щеше да настъпи краят.

Знаеше, че няма избор. Стоеше коленичил на студения каменен под в катедралата. След малко старецът престана да му обръща внимание. Хората се бяха изправили на крака и пееха псалм. Бекър остана коленичил. Краката му започваха да се схващат. Нямаше как да ги раздвижи. „Търпение — каза си той. — Търпение“. Затвори очи и пое дълбоко дъх.

Стори му се, че са минали само секунди, когато някой го срита. Той вдигна глава.

Старецът отдясно се беше изправил и нетърпеливо чакаше да мине.

Бекър се ужаси. „Нима иска да си ходи? И аз ще трябва да се изправя?“ Направи му знак да го прекрачи. Старецът едва сдържаше гнева си — сграбчи пешовете на черното си сако, изпуфтя, дръпна ги и се извъртя, за да покаже на Бекър, че го чака половината редица. Бекър погледна наляво и видя, че жената, до която бе седял, вече я няма. Цялата част от редицата до централната пътека беше празна.

„Но службата не е свършила! Това е невъзможно! Нали току-що влязохме!“

И тогава видя послушника в края на редицата и двете колони хора, пристъпващи бавно напред към олтара, и разбра какво става.

„Причастието — простена той наум. — Проклетите испанци започват с причастието!“