Цифрова крепост

28.

Сеньор Ролдан седеше зад бюрото си в Escortes Belen, доволен от ловкия начин, по който бе заобиколил жалкия опит на полицията да го натопи. Човек трябваше да им отдаде дължимото — бяха намерили полицай, способен да имитира немски акцент, искащ момиче за нощта, но това си бе клопка. Интересно все пак какво щяха да опитат следващия път.

Телефонът на бюрото му тихо иззвъня. Сеньор Ролдан уверено вдигна слушалката.

— Buenas noches, Escortes Belen.

— Buenas noches — отговори му глас на светкавично бърз испански. Звучеше малко носово, сякаш човекът имаше хрема. — Хотел ли е това?

— Не, сър. Кой номер търсите? — Тази вечер сеньор Ролдан нямаше да се хване на никакви трикове.

— 34-62-10 — съобщи гласът.

Ролдан се намръщи. Интонацията му бе смътно позната. Опита се да определи акцента… от Бургос може би.

— Набрали сте правилния номер — предпазливо отговори той, — но тук е агенция за придружителки.

Човекът помълча.

— О… ясно. Извинявам се. Мислех, че е хотел. Не съм местен, идвам от Бургос. Извинявам се, че ви обезпокоих. Лека…

— Espere! Почакайте! — не се сдържа сеньор Ролдан, който все пак бе търговец в душата си. Дали това бе препращане? Нов клиент от севера? Нима щеше да позволи на параноята си да провали възможна сделка? — Приятелю — настойчиво заговори Ролдан в телефона, — мисля, че познах бургоския акцент у вас. Самият аз съм от Валенсия. Какво ви води в Севиля?

— Продавам бижута. Изкуствени перли. Майорика.

— О, майорика? Сигурно много пътувате?

Гласът болнаво се изкашля.

— Ами… да, пътувам.

— И сте в Севиля по работа? — продължаваше натиска си Ролдан. Нямаше никакъв начин този човек да е от полицията — на челото му бе написано „Клиент“ с главно „К“. — Нека се досетя, имате този номер от ваш приятел, нали? Препоръчал ни е. Казал ви е да ни позвъните? Прав ли съм?

В гласа прозвуча леко притеснение:

— Ами… не, не, не е точно така.

— Хайде, сеньор, зарежете свенливостта! Ние сме служба за придружителки, няма от какво да се срамувате. Прекрасни момичета, чудесни компаньонки за вечеря — нищо повече! Кой ви даде номера? Може би е редовен наш клиент? Ако е така, ще ви направя отстъпка.

Човекът се обърка.

— Ъъ… никой не ми е давал номера ви. Намерих го в паспорта. Сега се опитвам да открия собственика.

Ролдан се разочарова. Значи този тип наистина не беше клиент.

— Казахте, че сте намерили номера?

— Да… Днес намерих в парка един паспорт. Номерът ви беше написан на листче, оставено между страниците. Реших, че е на хотела, в който е отседнал човекът, и се обадих, за да му го върна. Моя грешка. Просто ще го оставя в полицията на тръгване…

— Perdon — побърза да го прекъсне Ролдан, — мога ли да ви предложа по-добра идея? — Ролдан се гордееше с дискретността на агенцията си и всякакви взаимоотношения с полицията по правило превръщаха неговите клиенти в негови бивши клиенти. — Помислете… — призова той. — След като мъжът с паспорта е имал нашия номер, той най-вероятно е наш клиент. В такъв случай сигурно бих могъл да ви спестя разходката до полицейския участък.

В гласа прозвуча колебание:

— Не знам. Каква разходка? Аз и без това…

— Не прибързвайте, приятелю. Срам ме е да ви го призная, но полицията в Севиля изобщо не е така ефикасна, както полицията на север. Кой знае, сигурно ще минат дни, преди този човек да получи паспорта си. Ако ми кажете името му, аз ще се погрижа той да потърси от вас паспорта си незабавно.

— Ами… добре, защо не… предполагам, че и така ще стане… — В слушалката се разнесе шум от разлиствани страници, после гласът се чу пак: — Името май е немско. Не мога да го произнеса… Густ… Густафсон?

Името не говореше нищо на Ролдан, но той имаше клиенти от цял свят. И никой от тях никога не оставяше истинското си име.

— Как изглежда? Искам да кажа… нали има снимка? Може би ще го позная по описание…

— Хм… — затрудни се гласът. — Лицето му е много пълно…

Ролдан веднага се сети. Помнеше това лице прекрасно. Беше мъжът с Росио. Все пак странно, помисли си той — две обаждания в една нощ за този германец.

— Господин Густафсон? — Ролдан се насили да се засмее. — Разбира се! Познавам го отлично. Ако ми донесете паспорта, ще се погрижа да му го върна.

— Аз съм в центъра без кола — прекъсна го гласът. — Може би вие ще дойдете при мен?

— За съжаление — извини се Ролдан, — не ми е възможно да оставя телефона. Но наистина не е далеко, ако вие…

— Съжалявам, вече е късно да се шляя по улиците. Наблизо има полицейски участък. Ще предам паспорта там, а вие, когато видите господин Густафсон, му кажете къде да си го потърси.

— Не, не, почакайте! — извика Ролдан. — Няма нужда да намесваме полицията. Казахте, че сте в центъра, така ли? Знаете ли къде се намира хотел „Алфонсо XIII“?

— Да, знам къде се намира „Алфонсо XIII“. Съвсем наблизо е.

— Чудесно! Господин Густафсон тази нощ е техен гост. Предполагам, че в момента е там.

Гласът пак се поколеба:

— Ясно… Хм… е, мисля, че това не би било проблем…

— Отлично! Той вечеря в ресторанта на хотела с една от нашите компаньонки. — Всъщност Ролдан бе почти убеден, че те вече са в леглото, но не искаше да нарани тънката душевност на човека, с когото разговаряше. — Предайте паспорта на портиера, казва се Мануел. Кажете му, че ви изпращам аз, и го помолете да го предаде на Росио. Росио е момичето на господин Густафсон за тази вечер. Тя ще има грижата паспортът да бъде върнат. А вие оставете листче с вашето име и адрес в паспорта… може би господин Густафсон ще пожелае по някакъв начин да ви се отблагодари.

— Добра идея… „Алфонсо XIII“ значи. Добре, веднага ще го занеса. Благодаря ви за помощта.

Дейвид Бекър остави слушалката.

— „Алфонсо XIII“ — усмихна се той и тръгна. — Е, трябва само да знаеш как да попиташ.

След секунди една мълчалива фигура последва Бекър по Кале Делициас в меката андалуска нощ.