Цифрова крепост

52.

Клуб „Ембрухо“ — в превод „Магьосник“ бе разположен в предградията, близо до последната спирка на автобусна линия номер 27. Приличаше повече на укрепление, отколкото на данс клуб, защото бе заобиколен от всички страни от високи измазани стени, в които бяха взидани парчета от натрошени бирени бутилки — първобитна охранителна система, гарантираща, че никой не може да влезе нелегално, без да остави част от кожата си по стената.

Бекър се бе примирил с мисълта, че се е провалил. Беше време да се обади на Стратмор с лошата новина — издирването бе безнадеждно. Беше положил съвестно всички усилия и сега бе време да се прибира у дома.

Но в момента, докато гледаше тълпата напиращи да влязат през входа, не бе толкова сигурен, че съвестта му ще го остави да зареже търсенето. Пред него бе най-голямото струпване на пънкари, което бе виждал — истинско море от прически в червено, бяло и синьо.

Бекър въздъхна; преценяваше възможностите. Огледа още веднъж тълпата и сви рамене. „И къде другаде би могла да е тя в събота вечер?“ Прокле лошия си късмет и слезе от автобуса.

Входът за клуб „Ембрухо“ бе дълъг каменен коридор. В мига, в който влезе в него, Бекър бе подхванат и понесен навътре от тълпата нетърпеливи посетители.

— Махни се от пътя ми, педеруго! — викна му някакъв набоден като игленик тип и го сръга с лакът в ребрата.

— Готина връзка — подигра се друг и дръпна вратовръзката на Бекър.

— Искаш ли да се чукаме? — попита го една тийнейджърка: изгледаше като извадена от „Зората на мъртвите“.

Тъмнината на коридора се изливаше в необятна бетонна камера, наситена с воня на алкохол и пот. Сцената пред очите му бе сюрреалистична: огромна подземна пещера, в която стотици тела се движеха в единен ритъм. Телата подскачаха, притиснали ръце отстрани, с глави, клатещи се като безжизнени луковици, закачени за вкаменен гръбначен стълб. Най-побърканите се засилваха по сцената, скачаха във въздуха и се приземяваха върху море от човешки крайници — и почваха да ги подхвърлят като големи плажни топки. Стробоскопични лампи под тавана придаваха на цялата сцена гледката на застинал кадър от стар черно-бял ням филм.

От отсрещната стена боксове с големината на микробуси излъчваха звук с такава зверска мощност, че дори най-заклетите танцуващи не можеха да се приближат на по-малко от десетина метра до видимо пулсиращите мембрани на говорителите от страх да не бъдат издухани.

Бекър запуши уши и започна систематично да сканира тълпата. Навсякъде виждаше само глави в червено, бяло и синьо. Телата бяха притиснати едно в друго така плътно, че беше невъзможно да различа кой в какво е облечен. Във всеки случай погледът му не виждаше британски флаг. Беше очевидно, че всеки опит за вмъкване в тълпата граничи с риск от омачкване. До него някой започна да повръща.

Страхотно! Бекър мъченически изпъшка. После тръгна по някакъв напръскан със спрей коридор.

Коридорът премина в дълъг тесен тунел с огледални стени, който излезе на някаква веранда с маси и столове. И тук беше претъпкано с пънкари, но на Бекър му се стори като райска градина — над главата му имаше открито небе, а музиката бе останала някъде назад.

Като пренебрегваше любопитните погледи, Бекър тръгна из тълпата. Разхлаби възела на вратовръзката си и се стовари на един стол край незаета маса. Струваше му се, че от събудилото го сутринта обаждане на Стратмор е минала цяла вечност.

Разчисти празните бирени бутилки на масата и отпусна глава върху ръцете си. „Само няколко минутки“, бе последната му мисъл.

На осем километра оттам мъжът с очилата с телени рамки седеше на задната седалка на такси, което се носеше по селския път:

— Ембрухо — изсумтя той, за да напомни на шофьора къде иска да бъде закаран.

Шофьорът кимна и пак погледна с любопитство клиента си в огледалото. После промърмори:

— Ембрухо. Всяка нощ нови откачени.