Цифрова крепост

128.

Когато Сюзан се събуди, слънцето вече сияеше: меките му лъчи намираха пролуки през завесите и рисуваха плетеници по балдахиненото легло. Тя посегна към Дейвид. „Сънувам ли?“ Тялото й бе неподвижно, изтощено, замаяно, неспособно да помръдне след изживяното предната нощ.

— Дейвид? — простена тя.

Никакъв отговор. Отвори очи, кожата й още гореше. Матракът от другата й страна бе студен. Дейвид го нямаше.

„Сънувам“, реши тя. Седна в леглото. Стаята бе обзаведена във викториански стил — антики и дантела… най-добрият апартамент в „Стоун Манър“. Пътната й чанта бе в центъра на дъсчения под, бельото й — на стола до леглото.

Наистина ли бе пристигнал Дейвид? Не, тя определено имаше спомени… тялото й притиснато в неговото… събуждането с нежни целувки. Възможно ли бе да е сънувала всичко това? Не… ето я празната бутилка от шампанско, двете чаши и… бележка.

Сюзан разтърка очи, за да прогони съня, подпъхна юргана около себе си и прочете бележката:

Усмихна се и сложи бележката върху гърдите си. Значи все пак Дейвид беше тук. Без восък… единственият код, който тя не можеше да разбере.

Нещо в ъгъла помръдна и Сюзан погледна натам. Седнал на плюшения диван, окъпан от лъчите на утринното слънце, загърнат в дебелата си хавлия, Дейвид Бекър седеше тихо и я съзерцаваше. Тя протегна ръка и го привика с жест.

— Без восък? — поинтересува се Сюзан и го взе в прегръдките си.

— Без восък! — усмихна се той.

Тя страстно го целуна.

— Кажи ми какво означава.

— Има да чакаш — засмя се той. — В брака трябва да има тайни… така нещата се запазват по-интересни.

Сюзан се усмихна палаво.

— По-интересни от снощи? Няма да мога да ходя.

Дейвид я взе в ръцете си. Чувстваше се безтелесен. Все едно бе умрял вчера, но ето, че беше тук, и то по-жив, отколкото се бе чувствал някога.

Сюзан остана да лежи, отпуснала глава върху гърдите му, заслушана в ритъма на сърцето му. Не можеше да повярва, че и за миг се бе усъмнила, че си е отишъл завинаги.

— Дейвид — въздъхна тя, загледана в бележката на масичката. — Кажи ми за „без восък“. Знаеш, че мразя кодовете, които ми се опъват.

Но Дейвид мълчеше.

— Кажи ми де — нацупи се Сюзан. — Иначе никога вече няма да ме имаш.

Но Дейвид знаеше, че не може да й каже. Тайната зад „без восък“ бе прекалено сладка. Произходът й бе древен. През Ренесанса испанските скулптори, които правели грешки, докато работели над скъпи мраморни статуи, ги закърпвали със „сера“ — восък. Статуя без недостатъци, която съответно не се нуждаела от кърпеж, била възхвалявана като „скулптура син сера“, с други думи — „скулптура без грешки“. С времето фразата започнала да се използва в смисъл на „честен“ или „истински“. Дори английската дума „sincere“ се развила от испанското „sin cera“ — „без восък“. Тайният код на Дейвид не беше голяма мистерия, той просто подписваше писмата си „Sincerely“7. Нещо му подсказваше, че Сюзан няма да прояви чувството за хумор, ако й каже.

— Ще ти е приятно да научиш — каза той в опит да смени темата, — че по време на обратния полет се обадих на ректора на университета.

Сюзан вдигна поглед към него с надежда.

— Кажи ми, че си подал оставка като ръководител катедра.

Дейвид кимна.

— От следващия семестър влизам отново в аудиторията.

Тя облекчено въздъхна.

— Там, където ти винаги ти е било мястото.

Дейвид се поусмихна.

— Да, струва ми се, че Испания ми припомни кое е важното в живота на човек.

— Това да разбиваш сърцата на студентките? — Сюзан го целуна по бузата. — Е, поне ще ти остане време да редактираш ръкописа ми.

— Ръкопис?

— Да, реших да публикувам.

— Да публикуваш? — повтори той. — Какво да публикуваш?

— Някои свои идеи върху варианти на филтрови протоколи и квадратични остатъци.

Той престорено изпъшка:

— Звучи ми като истински бестселър!

— Ще се изненадаш — засмя се тя.

Дейвид бръкна в джоба на хавлията си и каза:

— Затвори очи… имам нещо за теб.

Сюзан послушно затвори очи.

— Нека се досетя… кичозен златен пръстен с гравиран на него надпис на латински?

— Не — засмя се Дейвид. — Помолих Фонтейн да го върне на близките на Енсей Танкадо. — Той взе ръката на Сюзан и нахлузи нещо на пръста й.

— Лъжец! — престорено се възмути тя и отвори очи. — Знаех си, че…

Но веднага спря. Пръстенът на пръста й не беше този на Танкадо. Беше от платина, украсен с малък солитер от инкрустирани диаманти.

Сюзан ахна.

Дейвид я погледна в очите.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Сюзан не можеше да диша. Сърцето й биеше до пръсване. От очите й бликнаха сълзи.

— О, Дейвид… просто не знам какво да отговоря.

— Кажи „да“.

Но Сюзан се обърна и не каза нищо. Дейвид почака малко и повтори:

— Сюзан Флечър, обичам те. Омъжи се за мен.

Сюзан вдигна глава. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Съжалявам, Дейвид… аз… аз не мога!

Дейвид я изгледа изумен. Потърси в очите й палавия блясък, който бе свикнал да намира там. Но нямаше и следа от него.

— С-с-сюзан… — заекна той. — Не… разбирам.

— Не мога — повтори тя. — Не мога да се омъжа за теб. — И отново се обърна настрани. Раменете й се разтрепериха и тя скри лицето си с ръце.

Дейвид не знаеше какво да мисли.

— Но, Сюзан… аз мислех, че… — Хвана я за раменете и я извърна към себе си. И едва тогава разбра. Сюзан Флечър изобщо не плачеше — тя истерично се смееше.

— Няма да се омъжа за теб! — прихна тя и го нападна с възглавницата. — Докато не ми обясниш „без восък“! Не разбираш ли, че ще ме побъркаш!?