Цифрова крепост

81.

Бекър стоеше до телефонната кабина в залата за заминаващи пътници. Макар лицето му да гореше, очите му да сълзяха и да му се повдигаше, настроението му бе отлично. Това беше краят. Истинският. Сега вече можеше да се прибира у дома.

Пръстенът на ръката му бе граалът, който така упорито бе търсил. Той вдигна ръка към светлината и се взря в него. Все още не можеше да вижда достатъчно добре, за да може да чете, но му се струваше, че надписът не е на английски. Първият символ бе Q, O или нула, но очите го боляха прекалено силно, за да види със сигурност. Все пак огледа първите няколко символа… не, в тях нямаше смисъл. И това беше въпрос на национална сигурност?

Влезе в телефонната кабина и се обади на Стратмор. Още преди да е набрал международния код на Щатите, в слушалката се разнесе: „Todos los circuitos estan ocupados. — Моля, затворете и опитайте да се свържете по-късно“. Бекър се намръщи и окачи слушалката. Беше забравил — да направиш международна връзка от Испания бе нещо като рулетка, въпрос изключително на късмет. Щеше да опита пак след няколко минути.

Паренето в очите за щастие отслабваше. Меган го бе предупредила, че не бива да ги търка, защото това само щяло да влоши нещата, макар да не можеше да си представи как биха могли да бъдат по-лоши от това. Загубил търпение, той отново опита да се свърже. Ситуацията беше същата — нямало свободни линии. Повече не можеше да чака — очите му пламтяха и се налагаше да ги измие. Стратмор щеше да почака — още минутка-две. Полусляп, Бекър тръгна към тоалетната.

Количката с миещи препарати все още препречваше входа на мъжката, така че Бекър за втори път се обърна към вратата с надпис DAMAS. Стори му се, че чува гласове отвътре, така че почука:

— Hola?

Тишина.

„Сигурно е Меган“ — помисли си той. Имаше да убива пет часа до следващия полет и освен това му бе казала, че ще си мие ръката, докато не изчезнат всякакви следи от надписа.

— Меган? — извика Бекър. Отново почука. Никакъв отговор. Бекър бутна вратата и влезе. Тоалетната изглеждаше празна. Той сви рамене и се обърна към умивалника.

Умивалникът беше мръсен, но водата беше студена. Бекър усети порите по лицето му да се свиват, докато плискаше освежителната студена вода върху очите си. Болката отпускаше и мъглата започна да се разсейва. Бекър се погледна в огледалото. Изглеждаше, сякаш бе плакал дни наред.

Избърса лицето си с ръкава на ризата и изведнъж го осени! В цялата възбуда на преследването бе забравил факта, че се намира на летището! Някъде отвън на пистата, в един от трите хангара за частни самолети, го чакаше неговият „Лиърджет 60“, готов да го закара вкъщи. Пилотът му бе казал съвсем ясно: „Наредено ми е да остана тук, докато не се върнете“.

Какво невероятно стечение на обстоятелствата — всичко да свърши там, където бе започнало. „И какво още чакам — засмя се наум Бекър, — няма начин пилотът да не може да се свърже по радиото със Стратмор!“

Все така усмихнат на несъобразителността си, Бекър се погледна за последен път в огледалото и оправи вратовръзката си. Готвеше се да се обърне и да тръгва, когато нещо в отражението привлече вниманието му. Обърна се. Беше единият край на пътната чанта на Меган — виждаше се зад частично отворената врата на една от кабините.

— Меган? — обади се той. Никакъв отговор. — Меган!?

Отиде при кабината и почука силно по стената. Тишина. Леко бутна вратата и тя се отвори.

Бекър потисна вика си на ужас. Меган беше в тоалетната, облещила очи към тавана. В центъра на челото й имаше дупка и от нея по лицето й се стичаше кървава течност.

— О, господи! — смаяно извика Бекър.

— Esta muerta — изграчи нечовешки глас зад него. „Мъртва е“.

Беше като насън. Бекър се обърна.

— Senor Becker? — поинтересува се призрачният глас; Замаян, Бекър изгледа мъжа, който пристъпи в тоалетната. Стори му се смътно познат.

— Soy Hulohot — съобщи убиецът. „Аз съм Улохот“. Неясните думи като че ли излизаха от корема му. Улохот протегна ръка: — El anillo. — „Пръстена“.

Бекър го гледаше неразбиращо.

Мъжът бръкна в джоба си и извади пистолет. Вдигна оръжието и го насочи в лицето на Бекър:

— El anillo.

В един миг на прозрение Бекър почувства нещо, което никога досега не бе чувствал. Задействани от подсъзнателен инстинкт за оцеляване, всички мускули на тялото му се напрегнаха едновременно. Той скочи във въздуха едновременно с прозвучаването на изстрела и се стовари върху Меган. В стената зад него удари куршум.

— Mierda! — ядоса се Улохот. По някакъв невъзможен начин Бекър не се бе оказал на пътя на куршума. Убиецът направи крачка напред.

Бекър се вдигна от безжизнената тийнейджърка. Чу бързо приближаващи крачки. Тежко дишане.

— Adios — прошепна мъжът и скочи като пантера към кабинката на тоалетната.

Разнесе се глух пукот. Проблесна нещо червено. Не беше кръв. Беше нещо друго. Някакъв предмет се материализира сякаш от нищото, излетя от кабинката и удари убиеца в гърдите, принуждавайки го да стреля частица от секундата по-рано. Беше пътната чанта на Меган.

Миг по-късно Бекър изхвръкна от кабинката, заби рамо в гръдния кош на мъжа и го отхвърли назад, върху умивалника. Разнесе се силен трясък. Огледалото се пръсна на парчета. Пистолетът падна на пода. Двамата също. Бекър побърза да се отскубне и се хвърли без замисляне към изхода. Улохот грабна оръжието, извъртя се и мигновено стреля. Куршумът се заби в затварящата се врата на тоалетната. Огромното празно пространство на залата се стори на Бекър като непрекосима пустиня. Краката му го понесоха напред със скорост, на която не бе подозирал, че е способен. Стигна с плъзгане до въртящата се врата — и стъклото пред него се пръсна и посипа дъжд от парчета, Бекър заби рамо в рамката и вратата послушно се завъртя. Миг по-късно той излетя на тротоара пред входа.

Там чакаше такси.

— Dejame entrar! — изкрещя Бекър и заблъска заключената врата. „Пуснете ме да вляза!“. Шофьорът не се подчини — предишният пътник, мъж с очила с телени рамки, го бе предупредил да го чака. Бекър се обърна и видя Улохот да се приближава към въртящата се врата с пистолет в ръка. После погледна малката „Веспа“ на тротоара. „Това е краят“.

Улохот излезе през въртящата се врата и видя Бекър да се опитва да стартира веспата. Усмихна се и вдигна пистолета.

„Дроселът!“ Бекър трескаво забърка из лостчетата под резервоара. После отново скочи на педала. Двигателят изкашля и заглъхна.

— El anillo. — Гласът идваше от съвсем близо.

Бекър вдигна поглед и видя черната дупка на дулото. Заби крак върху стартера. Куршумът изсвири покрай главата му, защото малкият мотопед се събуди за живот и скочи напред. Бекър се вкопчи в него — разбираше, че това е единственият му шанс да оцелее. Мотопедът прелетя през малката тревна площ, поднесе на ъгъла и се понесе към пистата.

Вбесен, Улохот изтича при чакащото го такси. След секунди шофьорът лежеше замаян на тревата и гледаше как таксито му изчезва в облак прах.