Бекър припълзя по пода на автобуса, надигна се с мъка и рухна на една от празните седалки.
— Добър ход, задник — изхили се хлапето с трите кичура. Бекър се вгледа в полумрака. Беше точно детето, което едва бе успял да догони. Той мрачно изгледа морето от прически в червено, бяло и синьо.
— За какво ви е тази коса? — изпъшка Бекър и посочи останалите. — На всички…
— Червено, бяло и синьо? — услужливо подсказа хлапето. Бекър кимна и се опита да не гледа инфектиралата перфорация в горната устна на хлапето.
— Джудас Табу — небрежно подхвърли хлапето. Бекър не разбра нищо.
Хлапето се изплю презрително на пътеката между седалките, видимо отвратено от невежеството му.
— Джудас Табу! Най-великият пънк след Сид Жестокия! Пръсна си черепа тук на днешния ден преди една година. Годишнина, разбираш ли?
Бекър кимна неопределено, защото връзката му се губеше.
— Когато се пръждоса от този свят, Табу си беше направил косата точно по този начин. — Хлапето отново се изплю. — Всеки негов поклонник, който е пич, днес си е боядисал косата в червено, бяло и синьо.
В продължение на няколко безкрайни секунди Бекър не каза нищо. После бавно, сякаш му бяха били инжекция с успокоително, се обърна напред и внимателно огледа групата в автобуса. Всички до един бяха пънкари. Повечето го гледаха с неприязън.
„Всеки фен днес си е боядисал косата в червено, бяло и синьо“.
Бекър стана и дръпна жицата за спиране на стената на автобуса. Време беше да се маха оттук. Но нищо не последва. Дръпна я пак. Отново нищо. Опита трети път… Пак нищо.
— На 27-и номер я откачат — обади се хлапето. — За да не се ебаваме с тях.
Бекър се обърна.
— Искаш да кажеш, че не мога да сляза?
— Не и преди крайната спирка — изсмя се хлапето.
След пет минути автобусът се понесе с друсане по неосветен селски път. Бекър се обърна към хлапето и попита:
— Това нещо някога ще спре ли?
— След няколко километра.
— И къде отиваме?
Хлапето се усмихна широко.
— Искаш да кажеш, че не знаеш?
Бекър сви рамене.
Този път хлапето се изсмя истерично.
— О, мамка му! Ако знаеш колко ще ти хареса!